2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 425
гр. София,29.06.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 124 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на финансите срещу решение № 1696 от 05.08.2016г. по т.д. № 4618/2015г. на САС, ТО, 9 състав, с което след частична отмяна на решение № 5 от 24.03.2015г. по гр.д. № 4063/2012г. на СГС, ТО, VI-3 състав касаторът е осъден да заплати на [фирма] и [фирма] при равни дялове за всеки ищец следните суми: на основание чл.200, ал.1 ЗЗД сумата 2 309 990 евро, представляваща незаплатен остатък от цената по договор № ДОГ-608/29.11.2008г. за доставка на 8 000 комплекта специализирано персонално облекло по обществена поръчка BG2006/018-343.07.07, заедно със законната лихва, считано от 18.06.2012г., като искът е отхвърлен като неоснователен за разликата до пълния предявен размер от 2 711 988 евро поради погасяване с прихващане с насрещно вземане на ответника по същия договор, представляващо неустойка в размер на 461 998 евро за забавено изпълнение на задължението за предаване на продадените вещи за периода 30.07.2009г. – 09.10.2009г.; на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД сумата 230 999 евро, представляваща получено без основание плащане по банкова гаранция № 337/28.11.2008г., издадена от [фирма], заедно със законната лихва, считано от 18.06.2012г., както и разноски за двете инстанции.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд погрешно е квалифицирал сключения между страните договор като такъв за продажба, като счита този извод за неверен и противоречащ на практиката на ВКС. Излагайки съображения относно реда за сключване на договора и неговото съдържание, сочи, че в случая не става въпрос за най-обикновени заместими вещи, а за специфични вещи, които следва да задоволят специфични потребности и следва да бъдат изработени от изпълнителя, избран поради притежавания от него капацитет за това. Излага съображения за неправилност и на извода на въззивния съд, че не е налице пълно неизпълнение, а неточно изпълнение чрез престиране на вещи с недостатъци, към която хипотеза следва да се приложат правилата на чл.193 и сл. ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд не е разгледал подробно възраженията и аргументите му за наличие на пълно неизпълнение. Счита, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон и относно срока и съдържанието на незабавното уведомление за наличие на недостатъци, респ. при неизпълнение, като сочи, че нито в съдебната практика, нито в закона или правна теория съществува изискване за минималното изявление за съдържанието на изявлението, с което купувачът уведомява продавача за установени недостатъци на вещите, както и че законът не поставя изискване изявленията по чл.194 ЗЗД и по чл.195 ЗЗД да бъдат инкорпорирани в един документ или да са направени в едно и също време. Сочи, че дори и изводите на въззивния съд да са правилни, уговорената гаранционна отговорност на изпълнителя е самостоятелно основание за възраженията на ответника, като срокът за предявяването им е изтекъл на 09.10.2010г., което не е обсъдено от въззивния съд. Поддържа, че при обсъждане на наличието на знание у ищеца за недостатъците на предадените униформи въззивният съд не е взел предвид търговското качество на ищеца, изработващ специализирани облекла по занятие и дължащ при осъществяване на дейността си по-голяма грижа от грижата на добрия стопанин по чл.63, ал.2 ЗЗД.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Освен доставянето на вещи срещу заплащане, включването в договор за доставка и на специфични изисквания, като: производствен процес от страна на доставчика за изработването на вещите, вид, цвят, здравина и др. показатели на материала /напр. мембраниране на плата, определена степен на съпротивление и пропускливост на пара и др./, променя ли характера на този договор, т.е. при едновременното наличие на елементи от договор за доставка/продажба и на елементи от договор за изработка, превръща ли се той в договор със смесен характер, с правните последици на два различни договора и кои разпоредби на ЗЗД са относими в такъв случай? Излагайки съображения за неправилност на извода на въззивния съд относно вида на сключения договор, поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, като сочи решение № 121 от 20.12.2010г. по т.д. № 1039/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 309 от 24.06.2010г. по гр.д. № 250/2010г. на СОС, ГО, 3 въззивен състав, решение № 3486 от 19.05.2014г. по в.гр.д. № 12070/2013г. на СГС.
2. Неизпълнение с недостатъци ли е, или е пълно неизпълнение, доставката на движима вещ на купувача/възложител от доставчика/изпълнител, чиито недостатъци са толкова съществени, че са я направили напълно негодна за предназначението й и кои разпоредби съответно са приложими: разпоредбите на чл.197, респ. чл.265 ЗЗД, или общите разпоредби при неизпълнение, съгласно чл.79 и сл. ЗЗД. Касаторът излага доводи за необоснованост, вътрешна противоречивост и немотивираност на изводите на въззивния съд, като сочи, че по този въпрос е налице съдебна практика – решение № 431 от 07.06.2006г. по т.д. № 1025/2005г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23 от 04.08.2014г. по т.д. № 1938/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 107 от 04.05.2016г. по в.т.д. № 485/2014г. на ВнАС, в които са разгледани аналогични случаи на лошо изпълнение, приравнено на пълно неизпълнение.
3. От кой момент възникват правата на възложителя по договор за изработка при констатирани недостатъци на движими вещи и могат ли те да бъдат упражнени в рамките на договорената гаранционна отговорност? Сочи, че по въпроса за гаранционната отговорност има утвърдена съдебна практика: ТР № 88 от 28.02.1984г. на ОСГК на ВС, решение № 131 от 03.12.2010г. по т.д. № 890/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., която не е съобразена от въззивния съд и това е довело до неправилност на решението му – основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Твърди, че тази практика налага извод, че към момента на уведомяване за недостатъци не е необходимо конкретното им описание, а е достатъчно изпълнителят да бъде надлежно уведомен, че доставената вещ е стока с недостатъци, което поражда задължение за него да прояви необходимия интерес и да ги отстрани за своя сметка. Позовава се и на решение № 143 от 08.01.2013г. по в.гр.д. № 17950/2011г. на СГС.
4. При липса на законови критерии за съдържание и при наличието на писмен договор с конкретни указания за качествата на вещта, необходимо ли е в уведомлението по чл.194, ал.1 ЗЗД да бъдат подробно конкретизирани всички недостатъци, или е достатъчно за този етап в отношенията между страните да бъде посочено, че тя е с недостатъци и не отговаря на заложените в договора изисквания? Сочейки съдебна практика: решение по гр.д. № 1062/2004г. на ВКС, решение № 1087 от 18.11.2008г. по гр.д. № 3672/2007г. на ВКС, ГК, решение № 68 от 11.03.2010г. по гр.д. № 4290/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 13 от 10.09.2010г. по т.д. № 242/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 231 от 13.07.2011 по т.д. 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23 от 04.08.2014г. по т.д. № 1938/213г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 202 от 27.02.2015г. по т.д. № 4123/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 419 от 25.04.2005г. по т.д. № 711/2004г. на ВКС, ТК, II т.о. , поддържа, че по правния въпрос, какво трябва да е съдържанието на уведомлението, липсват обективни критерии в закона, липсват и изведени такива както в правната теория, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по този въпрос ще допринесе за осигуряване разглеждането и решаването на делата с такъв предмет според точния смисъл на закона.
5. Допустимо ли е изпълнителят да черпи права от собственото си бездействие, след като не се е отзовал на писмената покана от възложителя да присъства при вземането на проби/образци от доставените вещи за изследване от акредитирана лаборатория, поради констатирани съществени недостатъци и отклонения от договора? Касаторът излага доводи за необоснованост на извода на въззивния съд, че ищците не са знаели за недостатъците на плата, от който са ушили процесните униформи, тъй като изводът е изграден само въз основа на оспореното тяхно твърдение – нарушение на съдебната практика и материалния закон.
Ответниците по касация [фирма] и [фирма] оспорват касационната жалба. Считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените въпроси не изпълняват общото и специалните изисквания по чл.280 ГПК. Във връзка с първия правен въпрос поддържат, че въззивният съд е дал правилна квалификация на сключения договор след анализ на вида на уговорените престации, като изложените от касатора доводи, че по отношение на вещите, предмет на договора, имало направени изисквания относно процеса на производство, са подвеждащи. Твърдят, че вън от същественото съдържание на сделката стои обстоятелството кой и при какви условия ще изработи вещите, като е достатъчно те да отговарят на поставените изисквания и въпросът за изработката не е поставян на нито едно място в процесния договор и не е част от същественото му съдържание, разбирано като насрещни права и задължения на страните. Сочат, че не са доказани и допълните основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Поддържат, че вторият въпрос няма характера на правен въпрос, тъй като поначало предполага фактическа, а не правна преценка и обсъждане на правилността на фактическите констатации на въззивния съд, което е недопустимо в производството по допускане на касационно обжалване. Във връзка с третия въпрос твърдят, че нито един от решаващите доводи на въззивния съд не съдържа произнасяне по този въпрос, а очевидната цел на въпроса е да се обоснове извод за продължаване на срока по чл.197 ЗЗД за упражняване на редхибиторните права на купувача до срока на дадената гаранция. Сочат, че тази възможност е изрично отречена от върховната инстанция с ТР № 88/28.11.1984г. на ОСГК на ВС, представено от касатора. Считат, че четвъртия и петия въпроси не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отново се касае за преценка на фактически обстоятелства и тяхното правилно интерпретиране от въззивния съд, както и че тези въпроси не стоят в центъра на спора и не са обусловили решението. Излагат подробни съображения за неоснователност на касационната жалба, като сочат, че основен мотив на въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение е погасяването поради неупражняване в срок на правата на купувача по чл.195 ЗЗД. В тази връзка поддържат, че касаторът смесва двата режима на отговорност – за недостатъци и договорената гаранционна отговорност, които не се покриват нито като основание, нито като предпоставки за възникването им. Позовават се тълкувателната практика на ВС, че посредством гаранционния срок не може да се модифицира началният момент на давностния срок по чл.197 ЗЗД. Твърдят, че дори и да се приеме, че срокът за упражняване на исковете по чл.195 ЗЗД съвпада с гаранционния срок, то същият е изтекъл на 09.10.2010г., а писмото за разваляне на сделката следва тази дата с повече от половин година – писмо изх. № 26-00-566/02.05.2011г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, e обсъдил събраните по делото доказателства във връзка със сключването на процесния договор, както и релевантните за спора уговорки в него и е приел за неоснователни доводите на въззиваемия ответник относно правната природа на процесния договор. Приел е, че след проведена процедура за възлагане на обществена поръчка, на 29.11.2008г. е бил сключен между участниците в консорциум, учреден от ищците – в качеството на изпълнител и ответника – в качеството на възложител договор, с който изпълнителят се е задължил да достави за нуждите на ГД „Гранична полиция“ – МВР 8000 комплекта специализирано персонално облекло за граничен контрол и наблюдение, подробно описано в приложения към договора – техническа спецификация и техническа и ценова оферта, за срок от 8 месеца, считано от деня, следващ сключването на договора /чл.5.2/, т.е. до 30.07.2009г. Изложил е съображения, че при възмездна доставка на вещ, създадена от прехвърлителя, разграничителните критерии дали сключеният договор има характеристиката на продажба или изработка са собствеността върху материала и заместимостта на вещта и когато материалите изцяло са собственост на производителя и предмет са заместими вещи, сключеният договор е такъв за продажба, а не за изработка. Приел е, че независимо от обстоятелството, че вещите, предмет на доставката, са били произведени от ищците, същият не може да бъде квалифициран като договор за изработка или като такъв с елементи на изработка, тъй като в разглеждания случай изработката на вещите е била направена с материали, собственост на ищците, а не на ответника и изработеното /8000 комплекта униформи/ представлява заместими вещи.
Във връзка с изпълнението на договора от страна на ищците въззивният съд е приел, че съгласно техническата спецификация /т.4.6. и т.4.9/ артикули 1 и 2 /панталон с презрамки и яке с подплата/ е следвало да отговарят на редица изисквания, сред които съпротивление на пропускане на водни пари не повече от 20 и паропропускливост най-малко 3000 г/кв.м./24ч., като тези изисквания са се отнасяли както към основния плат, така и към цялостното изделие. Въз основа на анализ на събраните по делото доказателства е приел, че ищците са доставили на посочения в договора получател процесните вещи, а получателят ги е приел. Приел е още, че към момента на предаване на уговорените вещи /м. октомври 2009г./ последните не са отговаряли на предвидените в договора технически параметри по показателите паропропускливост и съпротивление на пропускане на водна пара. Счел е за неоснователни възражения на ищците, обосновани с характера на протоколите за лабораторни изследвания от лабораторията Х. и за недостоверност на отразените в тях резултати, като е изложил съображения, че същите като отразяващи констатации с научен и технически характер, получени в резултат от проведен процес на изследване по установени научни и технически методи и с използването на специализирана апаратура, се явяват допустимо доказателствено средство като източник на достоверна първична информация за релевантните за спора характеристики на изследваните обекти, както и отразеното в протоколите се подкрепя от резултатите от изследванията, проведени в рамките на назначената по реда на ГПК експертиза. Въззивният съд е посочил, че предвиденото в техническата спецификация на изискването за максимална, съответна минимална, стойност на показателите съпротивление на пропускане на водна пара, респ. паропропускливост, се отнася не само за основния плат, но и за изделията в цялост, с оглед на което е намерил за неоснователно възражението на ищците, че отклоненията на изделията се дължат на предвидените в договора особености на кройката и др. подобни на облеклата. Въззивният е счел, че ищците не са заявили в срок възражение от фактическа страна за повишаване на показателите над предвидените в договора стойности вследствие на условията за съхранение на изделията след предаването им и изтеклия период от време, а също така е приел, че такава причинна връзка не е доказана поради липсата на нарочна задача на експертизата, като изложените от вещото лице разсъждения по този въпрос имат характера на предположения. Приел е, че отклоненията от уговорените конкретни показатели се явяват съществени, което обосновава извод за намалена, и то значително, годност за употреба по предназначение, при което не е необходимо да се обсъжда дали не е налице все пак възможност за употреба при определени условия. Независимо от това въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че предвид произтичаща от отклоненията в качеството невъзможност за ползване е налице пълно неизпълнение, като е посочил, че в разглеждания случай не е налице значителна разлика в белезите на доставените вещи спрямо уговорените като съвкупност – доставени са униформи /със съответните части от комплекта съобразно уговореното/, които в по-голямата си част са отговаряли както на описанието, така и на уговорените конкретни технически параметри. Поради това е достигнал до извод, че установените отклонения от част от показателите за качество обуславят извод за наличието именно на недостатъци по смисъла на чл.193 ЗЗД, а не на неизпълнение по чл.79 и сл. ЗЗД.
С оглед изложеното въззивният съд е приел, че в тежест на ответника е възникнало задължението по чл.200 ЗЗД да заплати уговорената цена, по-конкретно остатъка от същата в размер на 2 771 988 евро в срок до 18.12.2009г., както и неустойка за забава в размер на 230 999 евро. Приел е, че с оглед съществувалите към момента на предаването недостатъци на вещите, в полза на ответника са възникнали правата по чл.195 ЗЗД, вкл. правото да развали договора, като върне доставените вещи и иска обратно цената /или платената част от нея/, като частен случай на разваляне на договора поради неизпълнение. Въз основа на представените доказателства, че при предаването на вещите ищците са представили протоколи за лабораторни изследвания, според които изследваните мостри от платове са отговаряли на обсъжданите показатели, и при липса на други факти и доказателства, както и на въведено от ответника такова твърдение, е прел, че не може да се приеме ищците да са знаели за съществуването на процесните отклонения. Въззивният съд е приел, че за недостатъците ответникът е узнал още през м.март 2010г., когато ГД „ГП” е получила резултатите от проведените лабораторни изследвания, като моментът на узнаване от страна на получателя следва да се счита за момент на узнаване и от страна на ответника като купувач, излагайки съображения, че такова узнаване от ответника е налице най-късно на 30.03.2010г., когато е бил формално уведомен от МВР за резултатите от извършените лабораторни изследвания. Обсъждайки събраните по делото доказателства относно кореспонденцията между страните, въззивният съд е достигнал до извода, че ответникът е уведомил ищците за недостатъците не незабавно съгласно изискването на чл.194, ал.1 ЗЗД, а едва на 15.06.2010г. /два и половина месеца след узнаването/ с писмо от същата дата, като е счел, че писмото от 31.03.2010г. не може да бъде прието за такова уведомяване, тъй като в него не са посочени с достатъчна степен на точност недостатъците, на които ответникът се позовава, а най-общо е заявено, че артикулите в голяма степен не отговарят на заложените изисквания.
Въззивният съд е изложил и съображения, че възникналите на основание чл.195, ал.1 ЗЗД права на ответника следва да се считат и погасени по давност съгласно чл.197, ал.1, изр.1, пр.2 ЗЗД, тъй като предвиденият в нормата 6-месечен срок, считано от приключилото на 09.10.2009г. предаване на вещите, е изтекъл на 09.04.2010г. и в този срок ответникът не е упражнил правата си по чл.195, ал.1 ЗЗД, уведомявайки ищците за избрания начин на удовлетворяване. Посочил е, че за такова уведомяване не може да бъде прието писмото от 31.03.2010г., тъй като в същото, освен че не се съдържа посочване на недостатъците, на които ответникът се позовава, не се съдържа и изявление за избор на някой от посочените начини за удовлетворяване.
Въз основа на изложеното въззивният съд е заключил, че произтичащите от наличните недостатъци насрещни права на ответника не са били запазени на основание чл.194, ал.1 ЗЗД, евентуално са се погасили по давност на основание чл.195, ал.1 ЗЗД, включително правото на разваляне на договора поради неизпълнение. Поради това е счел, че към 05.05.2011г. ответникът не е имал правото да иска замяна на доставените вещи, нито право да развали договора, с оглед на което връченото на посочената дата изявление за разваляне не е породило правно действие.
Въззивният съд е счел за основателно предявеното от ответника възражение за прихващане с дължимата насрещна неустойка за забавено изпълнение на задължението за предаване по чл.12.1 от договора в размер на 492 027,87 евро, който превишава уговорения в тази клауза максимален размер, поради което е определил задължението за неустойка съобразно последния или 461 998 евро.
Счел е за неоснователен предявения иск по чл.92, ал.1 ЗЗД, тъй като пълният размер на дължимата неустойка за забава на плащането на цената е достигнат до 20.03.2010г., а предявеното с иска вземане за неустойка е за периода 30.05.20102г. – 17.06.2012г., за който период обаче ответникът дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, но не и неустойка.
Въззивният съд е счел за основателен и иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тъй като по представената от ищците банкова гаранция ответникът е изискал и получил плащане като обезщетение във връзка с установените недостатъци на продадените вещи, които обаче са били погасени, считано от 09.04.2010г. и към момента на получаване на гаранцията ответникът не е имал право да получи такова плащане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен от касатора въпрос е свързан с определяне на правната характеристика на сключения договор – договор за продажба, договор за изработка или договор със смесен характер, съдържащ елементите на продажба и изработка. Отговорът на този въпрос предполага обсъждане на конкретните факти по делото – на клаузите на договора, относими към определяне на предмета му с оглед договорените престации на страните. По начина, по който е формулиран, въпросът съдържа твърдение на касатора относно уговорките между страните и не съответства на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е приел, че в договора са включени специфични изисквания относно производствен процес от страна на доставчика за изработването на вещите, във връзка с каквато твърдяна от касатора уговорка е поставен въпросът, а е обсъждал постигнатото от страните съгласие относно собствеността върху материала и заместимостта на вещта, предмет на договора. Поради това формулираният въпрос няма характера на правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият материалноправен въпрос се отнася до преценката за характера на неизпълнение, при което недостатъците на доставената вещ са толкови съществени, че са я направили напълно негодна за предназначението й. Този въпрос също не съответства на данните по делото и мотивите на въззивния съд, който не е приел, че недостатъците на вещите са толкова съществени, че са я направили напълно негодна за предназначението им. Изводът на въззивния съд за наличие на изпълнение с недостатъци, а не на пълно неизпълнение, е обусловен от преценката му, че не е налице значителна разлика в белезите на доставените вещи спрямо уговорените като съвкупност – доставени са униформи /със съответните части от комплекта съобразно уговореното/, които в по-голямата си част са отговаряли както на описанието, така и на уговорените конкретни технически параметри. Доколко изводите на въззивния съд съответстват на правилата на логическото мислене е въпрос, относим към правилността на въззивното решение, по който касационният съд не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационните жалби. Поради това и този въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Третият материалноправен въпрос не е релевантен, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за продажба и не се е произнасял по въпроса за момента, от който възникват правата на възложителя по договор за изработка за констатирани недостатъци, нито по възможността тези права да бъдат упражнени в рамките на договорената гаранционна отговорност, като ответникът не е релевирал твърдения за реализиране на права, възникващи въз основа на гаранционната отговорност, а е направил възражение за наличие на пълно неизпълнение и разваляне на договора по общия ред на чл.87 ЗЗД.
Четвъртият правен въпрос се отнася до съдържанието на уведомлението по чл.194, ал.1 ЗЗД за недостатъци, включен е в предмета на спора и е обсъждан от въззивния съд. Съдът, съобразявайки съдържанието на изпратеното от ответника уведомление, е приел, че то не съдържа посочване с достатъчна степен на точност на недостатъците, на които ответникът се позовава, а съдържа най-общо изявление, че артикулите в голяма степен не отговарят на заложените изисквания. Следователно произнасянето на въззивния съд е обусловено от липсата на каквато и да било конкретизация на установените недостатъци, доколкото изявлението е било само за наличие на недостатъци поради несъответствие на доставените вещи със заложените изисквания /без посочване на кои от тези изисквания/, а не от липсата на подробна конкретизация на недостатъците. В този смисъл въпросът, по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд. Не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. Нормата на чл.194 ЗЗД е пълна и ясна и не се нуждае от тълкуване. Тя предвижда задължение за купувача да уведоми продавача за констатираните недостатъци на продадената вещ, т.е. да посочи в какво се изразяват, а преценката дали уведомлението отговаря на изискването на тази разпоредба зависи от конкретното му съдържание.
Във връзка с четвъртия въпрос касаторът не твърди и не обосновава някое от другите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като представените от него съдебни решения не съдържат произнасяне по поставения въпрос, а касаят въпроса за срока, в който следва да бъде извършено уведомяването за недостатъци.
Петият правен въпрос не е релевантен, тъй като не е обусловил изхода на спора. Въззивният съд изцяло е кредитирал протоколите за лабораторни изследвания от лабораторията Х. и е изложил съображения, че същите отразяват констатации с научен и технически характер, получени като резултат от проведен процес на изследване по установени научни и технически методи и с използването на специализирана апаратура, поради което се явяват допустимо доказателствено средство като източник на достоверна първична информация за релевантните за спора характеристики на изследваните обекти. Във връзка с поставения въпрос касаторът е изложил твърдения, че при обсъждането на въпроса, дали към момента на предаването на вещите ищците са знаели за установените отклонения от уговорените показатели за качество, въззивният съд е направил превратна преценка на събраните по делото доказателства, приемайки, че по твърдение на ищците, оспорено от касатора, в производството им е бил вложен плат, допълнително ламиниран от трето лице. Този довод има характер на оплакване за неправилност обжалваното решение, по което съдът не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. От друга страна, твърдението не съответства на мотивите на въззивния съд, който, за да се произнесе по въпроса за знанието на ищците за недостатъците, е взел предвид представените доказателства, че при предаването на вещите същите са представили протоколи за лабораторни изследвания, според които изследваните мостри от платове са отговаряли на обсъжданите показатели, и е приел, че при липса на други факти и доказателства, както и на въведено от ответника такова твърдение, не може да се приеме ищците да са знаели за съществуването на процесните отклонения.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл.78, ал.3 и ал.5 ГПК на всеки от ответниците следва да бъдат присъдени направените в касационното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 60 000 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1696 от 05.08.2016г. по т.д. № 4618/2015г. на САС, ТО, 9 състав.
ОСЪЖДА Министерство на финансите, [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 60 000 лева /шестдесет хиляди лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, на основание чл.78 ГПК.
ОСЪЖДА Министерство на финансите, [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 60 000 лева /шестдесет хиляди лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, на основание чл.78 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: