1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
гр. София, 06.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 70 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. И. П. Т. срещу решение № 200 от 08.07.2014г. по в. т. дело № 243/2014г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 20 от 10.02.2014г. по т. дело № 254/2013г. на Добрички окръжен съд, Търговско отделение и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 345 лв. – съдебно-делодовни разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 72 000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор за изработка от 01.06.2009г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 24.07.2013г. до окончателното й плащане, както и сумата 5 085 лв. – разноски по делото за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за нищожност на въззивното решение поради липса на надлежно изготвени мотиви, евентуално за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни за спора материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Липсата на надлежно изготвени мотиви в съдебното решение води ли до невъзможност за проверка от въззивния съд на правилността на изводите на решаващия състав и основание ли е за прогласяване на нищожността на обжалвания съдебен акт и връщане на делото?” – противоречие с решение № 250/11.01.2011г. по т. д. № 535/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. „Притежаването на нужния лиценз, изискуем съгласно чл. 14 ЗЧОХД, издаван от директора на Главна дирекция „Национална полиция“, както и установяването на това обстоятелство, обуславя ли действителността на сключения договор за охрана по смисъла на ЗЧОД, съответно липсата на тази материалноправна предпоставка означава ли, че договорът за охрана е с невъзможен предмет?” – по този въпрос липсва съдебна практика, която непротиворечиво и трайно да насочва юриспруденцията относно това при какви условия гражданските субекти могат да сключват договор за предоставяне на частна охранителна дейност /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
3. „Изпълнението на задълженията за предоставяне на частна охранителна дейност по договора за охрана може ли да бъде установено, без да бъде спазена формата за доказване и останалите изисквания, предвидени в чл. 24, ал. 2 ЗЧОД?”
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Т. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че в изложението липсва надлежна формулировка на ясни и конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, по които да се е произнесъл въззивният съд, а изложените от касатора въпроси не са от значение за спора и не са свързани с решаващите мотиви на съда. Релевира доводи, че не е посочена и приложена противоречива практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и не е обосновано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и изложените от страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за осъществяване на охрана на обект КК „М. – бей“ [населено място], на два поста, считано от 01.06.2009 г., по който ищецът е изпълнител, а ответникът – възложител, като липсва спор, че до м. април 2011 г. договорът е изпълняван надлежно от двете страни.
Изложил е съображения, че възражението на ответника за нищожност на договора поради това, че ищецът не е имал право да осъществява охранителна дейност, предвид липсата на лиценз по чл. 13 и сл. ЗЧОД, не следва да бъде разглеждано поради преклудирането му – възражението е фактическо и е следвало да бъде наведено в процесуалните срокове по ГПК, но в конкретния случай е направено несвоевременно след приключване на устните състезания пред първата инстанция. Независимо от това решаващият съдебен състав е приел, че липсата на лиценз не се отразява върху действителността на договорното правоотношение по аргумент от разпоредбата на чл. 42 ЗЧОД, съгласно която лице, упражняващо дейност по чл. 5 от същия закон без лиценз, извършва административно нарушение и носи административно-наказателна отговорност.
Поради това, че документите, предвидени в чл. 24, ал. 2 ЗЧОД, сами по себе си не доказват фактическото осъществяване на дейността, и с оглед липсата на забрана за установяване изпълнението на договора за охрана с гласни доказателства, въззивната инстанция е обсъдила свидетелските показания във връзка с писмените доказателства за липса на констатирани нарушения от контролните органи в процесния период /при извършени проверки на обекта на 30.03.2011 г., 23.06.2011 г., 16.07.2011 г., 05.01.2011 г. и 19.04.2012 г./ и тетрадката за инструктаж на охранителите с техните подписи, водена ежедневно, и е направила извод, че ищцовото дружество е изпълнявало задължението за охрана на обекта през процесния период от време по договорения начин. Въззивният съд е констатирал, че обектът /строителен обект с площ 28 000 кв. м./ е охраняван от ищеца още преди 2009 г., но по договор с друг възложител, охраняван е и през процесния период от време до м. март 2012 г. по настоящия договор чрез денонощна физическа охрана, осъществявана на два поста, всеки от които е бил обслужван от трима охранители, а полицията периодично е проверявала дейността им.
Въз основа на свидетелските показания, данните от извършените проверки, обстоятелството, че охраната е осъществявана без изменение до прекратяването на договора от страна на ищеца – изпълнител и предвид факта, че до м. март 2011 г. възложителят е плащал месечно възнаграждение за изпълнението й без възражения за липсващи документи и приложения, съдебният състав е направил извод, че между страните е налице съгласуване на изготвения съобразно ЗЧОД план за охрана, като писмената форма за съгласуване не е задължителна според договора.
Според въззивната инстанция липсата на ежемесечно издавани фактури от страна на ищеца не опровергава извода, че охраната е осъществявана, предвид обстоятелството, че изпълнението на договора от страна на ищеца е продължило, но плащането на дължимото възнаграждение, изискуемо срещу представяне на данъчен документ, е било отложено – по молба на управителя на ответното дружество поради възникнали за последното финансови затруднения и невъзможност да погасява задълженията си по договора за плащане на възнаграждението за охрана ищецът е спрял издаването на фактури.
Поради наличие на предпоставките на чл. 258 и следващите ЗЗД по отношение на претендираното възнаграждение по договора за охрана искът е приет за основателен и уважен за сумата 72 000 лв. със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора, процесуалноправен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС едно решение е нищожно, когато не е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, когато е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписано или волята на съда е изразена по начин, който не позволява да се изведе, дори и чрез тълкуване, нейното съдържание, т. е. когато решението е неразбираемо. В настоящия случай въззивният съд е изложил мотиви в обжалвания съдебен акт, в които волята му е изразена по ясен начин, поради което не се налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка дали същото е валидно или нищожно.
Доводът на касатора за противоречие на обжалваното въззивно решение по първия процесуалноправен въпрос с решение № 250/11.01.2011г. по т. д. № 535/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е неоснователен, тъй като в посочения съдебен акт този въпрос не е разгледан.
Вторият, формулиран от касатора, материалноправен въпрос е ирелевантен, защото се отнася до възражението на ответника за нищожност на договора поради това, че ищецът не е имал право да осъществява охранителна дейност, предвид липсата на лиценз по чл. 13 и сл. ЗЧОД, което е преклудирано.
Относно третия правен въпрос касаторът не е конкретизирал основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, въз основа на които претендира допускане на касационно обжалване. В касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е посочена нито постоянна практика на ВКС, нито е посочено и представено друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК, в което въпросът е разрешен по противоречив начин. Не е налице и предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗЧОД е ясна и конкретизира част от документацията, която лицата, осъществяващи частна охранителна дейност, следва да изготвят и която подлежи на проверка от органите по чл. 41, ал. 1 ЗЧОД. Посочената правна норма не установява форма на доказване на изпълнение на задълженията за предоставяне на частна охранителна дейност и не изключва свидетелските показания. Недопустимост на свидетелски показания за установяване на изпълнение на задълженията на изпълнителя по договор за охрана не е предвидена и в разпоредбата на чл. 164 ГПК. В настоящия случай въззивният съд съгласно постоянната практика на ВКС е обсъдил свидетелските показания заедно със събрани по делото относими писмени доказателства, установил е фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Дали при обсъждане на доказателствата и установяване на твърдените факти и обстоятелства съдебният състав е спазил правилата на логическото мислене е въпрос конкретен за делото и представлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба /ищец/ сума в размер 800 лв., представляваща направени разноски за касационното производство.
По изложените съображения Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 200 от 08.07.2014г. по в. т. дело № 243/2014г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], [община], област Д. да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 3, ап. 9 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 800 лв. /осемстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.