4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
С., 19.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1452 / 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] (предишно наименование [фирма]) АД – [населено място] срещу Решение №49 от 21.12.2013 г. по т.д. № 1325/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 370 от 17.01.2013 г. по гр.д. № 17 980/ 2011 г. на СГС, с което е отхвърлен искът на [фирма] – [населено място] срещу С. Д. С. – от [населено място] по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца по Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL 24227 от 13.08.2007 г.: 35 411.01 лв. – главница, със законната лихва от 01.04.2011 г. до окончателното изплащане; 7060.80 – договорна лихва за периода 09.05.2010 г. до 31.03.2011 г.; 183.65лв. – такси по договора за периода 09.09.2009 г.- 31.03.2011 г. и разноски 853.11 лв.- държавна такса и 1563.73 лв.-платено адвокатско възнаграждение, с оплакване за неправилност. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподатeлят поддържа, че като е отказал да допусне свидетели за уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, тъй като са недопустими гласни доказателства, съдът е решил въпроса: Допустими ли са свидетелски показания извън ограниченията, посочени в процесуалния закон, в противоречие с ТР №147/04.11. 1954 г. на ВС, ОСГК. Обосновава, че е искал да установи със свидетели, че ответницата е знаела за втората цесия и че неин нов кредитор е [фирма] – [населено място], за които обстоятелства законът не предвижда ограничения в чл. 164 ГПК. По въпроса: следва ли въззивният съд да обсъди и прецени всички приети по делото доказателства, жалбоподателят обосновава, че е решен в противоречие с Р.№420/08.06.2011 г. по т.д.№ 1032/2010 г. на ВКС, І т.о., излага оплакване за нарушение на това задължение с необсъждане на Допълнително споразумение от 01.04.2009 г. и Допълнително споразумение от 29.04.2010 г. и молбите на ответницата за предоговаряне на кредита, адресирани до [фирма] – [населено място], и поддържа, че ако съдът беше изпълнил задължението си, щеше да стигне до извода, че ответницата е знаела за повторното прехвърляне на вземането. Иска да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Ответницата по касационната жалба С. Д. С. – от [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като въпросът не е за допустимост на гласни доказателства по чл. 164 ГПК относно установяване на извършено уведомяване за извършена цесия, а за установяване на знание, което е без значение, а вторият въпрос съдът е решил съобразно установената практика.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, който не е с цена до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да отхвърли иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, въззивният съд, като е обсъдил задължението на ответницата по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 24227 от 13.08.2007 г., сключен с [фирма] – [населено място], Допълнително споразумение (л.47), Допълнително споразумение (л.51), Уведомление за предсрочна изискуемост(л.53), съдебно -счетоводна експертиза за размера на задълженията, Договор за прехвърляне на вземане от 31.10.2007 г.(107), Уведомление за цесията до ответницата (л.99) и Договор за прехвърляне на вземане от 06.04.2009 г. (л.115), е направил извод, че ответницата не е уведомена от кредитора – цедент [фирма] за втората цесия. Обосновал е, че въпросът за знанието на ответницата за втората цесия е без значение, като съобщението за цесията следва да бъде направена от цедента до длъжника в писмена форма, в който случай само цесията ще породи действие за длъжника – ответницата и в който смисъл е и уговореното в чл. 4.1 от Договора за втората цесия от 06.04.2009 г., а в случая ищецът дори и не твърди цесията да е била съобщена на ответницата по някакъв начин. Допълнителните споразумения, сключени от ответницата след получаване на Уведомлението за първата цесия (л.99) с [фирма], а не с придобилия вземането „Б. ритейл сървисиз”, съдът е възприел в смисъла, съдържащ се в уведомлението – защото ответницата е считала, че Банката обслужва договорните й отношения с новия кредитор, а не защото е знаела, че с втората цесия вземането отново е прехвърлено на Банката.
С оглед изложеното, не е релевантен за делото първият изложен от жалбоподателя правен въпрос: за установяване, че длъжникът е уведомен за извършеното прехвърляне на вземането, допустими ли са свидетелски показания извън ограниченията, посочени в процесуалния закон, за който поддържа, че е решен в противоречие с ТР №147/04.11.1954 г. на ВС, ОСГК. Въззивният съд е отказал да допусне поискани от ищеца и недопуснати в първоинстанционното производство гласни доказателства за установяване на твърдяното обстоятелство, че ответницата е знаела за втората цесия, по съображения, че релевантен за делото е въпросът не дали ответницата е знаела за втората цесия, а дали й е съобщено от цедента извършеното прехвърляне на вземането. Установена е съдебна практика, че съгласно чл. 99 ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от датата на уведомлението до него, извършено от предишния кредитор – от цедента; че правно релевантно за действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й, извършено от цедента. Ако към исковата молба по иск на цесионера, е приложено уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията по чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД и цесията поражда действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД. По този въпрос са постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции Р.№ 123/24.06.2009 г. по т.д.№12/ 2009 год. на ІІ т.о. и Р.№3/16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/2013 г. на І т.о. Поради това въпросът: за установяване, че длъжникът е знаел за извършената цесия, допустими ли са свидетелски показания извън ограниченията, посочени в процесуалния закон, не е релевантен за делото.
Вторият въпрос за задължението на съда да обсъди всички приети по делото доказателства, не е решен в противоречие със съдебната практика. В изпълнение на задължението съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235 ал. 2 и 3 ГПК, въззивният съд е обсъдил Допълнително споразумение (л.47) и Допълнително споразумение (л.51) в светлината на Уведомлението до ответницата за първата цесия (л.99). Това, че съдът не е възприел довода на ищеца, че посочените споразумения съдържат признание на ответницата за знание за втората цесия, не означава необсъждане на доказателствата – въпрос, решен в противоречие с установената съдебна практика, а съставлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281 т. 3 ГПК, по който не може да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
С оглед този изход на делото жалбоподателят следва на основание чл. 78 ал. 3 ГПК да плати на ответницата по жалбата 1358 лв. – разноски за касационната инстанция, определени по чл. 9 ал. 3 от Наредба за минималните адвокатски възнаграждения, и съобразно искането на ответницата по жалбата, които да се присъдят на основание чл. 38 ал. 1 т. 3 пр. 2 ЗА с оглед отразеното в Договора за правна защита и съдействие от 11.04.2014 г., че се касае за предоставена безплатна защита на близък на адвоката.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №49 от 21.12.2013 г. по т.д. № 1325/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на адв. Н. С. Ц. – от [населено място], [улица],ет.4, ап.19, 1358 лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал.1 т.3, пр.2 ЗА.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: