О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 218
София, 05.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2266 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата А. А. А. лично и със съгласието на баща си А. Н. А. чрез процесуален представител адв. П. К. срещу решение № 1206 от 13.06.2016г. по гр. дело № 315/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав в частта, с която е отменено решение от 15.10.2014г. по гр. дело № 563/2013г. на Софийски градски съд, I-16 състав в частта, с която Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] е осъдено да заплати на А. А. А., представлявана от законния си представител А. Н. А., лихва за забавено изпълнение на парично задължение върху главница от 70 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на ПТП на 21.02.2011г. за периода от 21.02.2011г. до 14.01.2013г., и претенцията в посочената част е отхвърлена.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт в посочената част поради нарушение на материалния закон. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. От кой момент Н. дължи законна лихва върху определеното обезщетение в случай, че действа като представително във връзка с разпоредбата на чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./ и следва ли застрахователят да покрие изцяло отговорността на застрахования, тъй като последният съгласно чл. 84, ал. 3 във връзка с чл. 45 ЗЗД дължи на увреденото лице лихва за забава върху следващото се обезщетение за вреди и без покана при действието на КЗ /отм./? – противоречие с решение № 6/28.01.2010г. по т. д. № 705/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 366/30.06.2009г. и решение № 126/02.10.2009г., двете по т. д. № 290/2009г. на ВКС, ТК, определение № 523/10.08.2010г. по т. д. № 804/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1048/2001г. на ВКС, ІV г. о., решение № 860/1981г. на ВС, определение № 516/11.08.2009г. по т. д. № 197/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
2. Какво е значението за началния момент на дължимост на лихви уведомяването пряко на чуждия застраховател за настъпилото застрахователно събитие и съответно потвърждаване валидността на полицата и в този случай необходимо ли е и уведомяване на Н., което плаща изцяло за сметка на чуждия застраховател, който е уведомен и потвърдил полицата?
3. При определяне на началния момент на дължимост на лихви следва ли да се разграничи отговорността на бюрото като представително и като Компенсационен орган като за да действа в качеството на Компенсационен орган в КЗ са поставени изисквания за кумулативно наличие на конкретно посочените предпоставки и основното изискване ПТП да е настъпило извън територията на РБългария?
4. Могат ли да се прилагат по аналогия разпоредби, отнасящи се до дейността на Бюрото като Компенсационен орган за дейността му като представително, при положение, че това са напълно различни качества на Бюрото и за различната отговорност е предвиден различен правен ред, а за задълженията на Бюрото като представително има специални задължителни международни разпоредби?
5. Тъй като в чл. 258, ал. 3 КЗ /отм./ е предвидено, че „застрахователният договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите осигурява във всяка държава – членка покритието съгласно нейния закон или покритието съгласно закона на територията, където обичайно се намира моторното превозно средство, когато това покритие е по-високо”, при отговорност за Бюрото приложим ли е българският закон относно началния момент на дължимост на лихви при компенсиране на вреди от непозволено увреждане?”
Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] чрез Адвокатско дружество „А. Д., Р. Г. и съдружници“ чрез адв. Т. Я. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от ищцата основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Поддържа становище, че въззивният съд се е съобразил с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 207/15.01.2016г. по т. д. № 3234/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. по отношение на въпроса относно началния момент на дължимост на законна лихва върху размера на присъденото обезщетение, а останалите въпроси не са прецизно и коректно формулирани по съображения, подробно изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и извърши проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въззивният съд е определил правната квалификация на предявения от А. А. А. срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск по чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./, предвид твърденията в исковата молба и претендираното обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на територията на Република България от МПС, за което е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с „Е.“ Румъния – застраховател на държава – членка на ЕС по системата „Зелена карта”. Съдебният състав е направил извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените в исковата молба факти и обстоятелства, но е определил погрешна правна квалификация – чл. 284, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ вместо чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./. Изложил е съображения, че отговорността на ответника на основание чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./ във връзка с чл. 3 от Вътрешните правила произтича от качеството му на орган, съдействащ за функционирането на системата „Зелена карта“, а не в качеството му на Компенсационен орган по чл. 284 КЗ /отм./, на когото са възложени функции в хипотези, в които процесното застрахователно събитие не попада.
За да направи извод, че лихвата за забава следва да се присъди от датата на предявяване на исковата молба -14.01.2013г., а не както е приел първоинстанционният съд от датата на деликта 21.02.2011г., съдебният състав е изложил аргументи, че нормите на чл. 282 и чл. 285 КЗ /отм./, в които са разграничени хипотезите, в които Бюрото действа като представително, респективно като Компенсационен орган, изключват приложението на нормата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, касаеща лихви по искове срещу делинквенти или пряко срещу неговите застрахователи, тъй като законът възлага на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ отговорност за чуждо задължение и то в случаите, в които е поискано от пострадалите. Поради това, че по делото не са представени доказателства ищецът да е предявил претенции за обезщетение пред Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, въззивният съд е заключил, че лихвата за забава следва да се присъди от датата на предявяване на исковата молба -14.01.2013г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантни за спора материалноправни или процесуалноправни въпроси, по отношение на които е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора материалноправен въпрос за началния момент, от който Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ дължи законна лихва върху определеното обезщетение в случай, че действа като представително бюро във връзка с разпоредбата на чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./, е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 207/2015 от 15.01.2016г. по т. д. № 3234/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 163/04.10.2016г. по т. д. № 3456/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. Факултативният касационен контрол по първото дело е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за произнасяне по въпроса кой е началният момент, от който Националното бюро на автомобилните застрахователи дължи обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва при изплащане на обезщетение, а по второто дело касационният контрол по същия въпрос е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради решаването му в противоречие с решението по т. дело № 3234/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. Съгласно формираната постоянна практика на ВКС Националното бюро на българските автомобилни застрахователи изплаща обезщетение на претърпените от трето лице вреди, както и законната лихва върху сумата след изтичане на определения от закона /КЗ/ срок от деня на подаване на претенцията – в случая това е срокът по чл. 271, ал. 5 КЗ /отм./, към който препраща чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./. Настоящият съдебен състав възприема даденото тълкуване на посочените правни норми, поради което счита доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по първия правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за неоснователен. Цитираните от касатора решение № 6/28.01.2010г. по т. д. № 705/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 366/30.06.2009г. и решение № 126/02.10.2009г., двете по т. д. № 290/2009г. на ВКС, ТК и определение № 523/10.08.2010г. по т. д. № 804/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. са неотносими, тъй като се отнасят до искове, предявени срещу застрахователи, а не срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“. Определение № 516/11.08.2009г. по т. д. № 197/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и определение № 523/10.08.2010г. по т. д. № 804/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. нямат характер на постоянна практика на ВКС по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като с тях не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Решение № 1048 от 18.07.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1022/2000 г., IV г. о. е неотносимо, защото е постановено във връзка с ангажиране на гражданска отговорност на родители за неупражнен контрол на децата по чл. 48 ЗЗД.
По отношение на втория и петия правни въпроси, формулирани от касатора, не е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същите не са обусловили правните изводи на въззивния съд при постановяване на въззивния съдебен акт в обжалваната му част.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по третия правен въпрос е неоснователен. Въззивната инстанция съобразно постоянната практика на ВКС и предвид изричните правни норми на чл. 282, ал. 5 във връзка с чл. 271 Кз /отм./ и на чл. 285, ал. 2 КЗ /отм./ при определяне на началния момент на лихвата за забава е разграничила отговорността на Н. като представително национално бюро за Република България по смисъла на Вътрешните правила между бюрата, съдействащо за функционирането на системата „Зелена карта” по смисъла на чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./, и като Компенсационен орган, извършващ плащания в случаите по чл. 284 КЗ /отм./.
Посоченият в т. 4 от изложението материалноправен въпрос не съответства на данните по делото и мотивите на въззивното решение, поради което по отношение на него не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Въззивната инстанция не е приложила по аналогия разпоредби, отнасящи се до дейността на Бюрото като Компенсационен орган за дейността му като представително, а се е аргументирала с разпоредбата на чл. 282, ал. 5 във връзка с чл. 271 КЗ /отм./, относима именно към дейността на Н. като представително национално бюро за Република България по смисъла на Вътрешните правила между бюрата, участващо и съдействащо за функционирането на системата „Зелена карта” и задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите в държавите – членки по смисъла на чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на Н. направените от последния разноски за касационното производство в размер на 1 920 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1206 от 13.06.2016г. по гр. дело № 315/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав в частта, с която е отменено решение от 15.10.2014г. по гр. дело № 563/2013г. на Софийски градски съд, I-16 състав в частта, с която Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] е осъдено да заплати на А. А. А., представлявана от законния си представител А. Н. А., понастоящем лично и със съгласието на баща си А. Н. А., лихва за забавено изпълнение на парично задължение върху главница от 70 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на ПТП на 21.02.2011г. за периода от 21.02.2011г. до 14.01.2013г., и претенцията в посочената част е отхвърлена.
ОСЪЖДА А. А. А. с ЕГН [ЕГН] лично и със съгласието на баща си А. Н. А., [населено място], [улица] да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], [улица], ет. 2 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 1 920 лв. /хиляда деветстотин и двадесет лева/ – направени разноски за касационното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.