2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
гр. София, 11.05.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 364 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 вр. чл.396, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 1517 от 23.06.2014г. по гр.д. № 2145/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което след отмяна на определение от 16.05.2014г. по ч.гр.д. № 6659/2014г. на СГС, ГО, 1 бр. състав е допуснато обезпечение на бъдещи искове с правно основание чл.135 ЗЗД и чл.326 ТЗ на „S. – A.” Kft срещу [фирма], [фирма] и „ТРАНС Е. И. К..” – П., чрез възбрана на недвижими имоти и запор на дружествени дялове при парична гаранция в размер на 10 000 лева.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че липсва обезпечителна нужда, тъй като при иск по чл.135 ЗЗД правата на кредитора са обезпечени по силата на закона и с оглед последиците от вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд в мотивите си сам установява ненужността на обезпечителните мерки, но решава да ги даде за времето до вписване на исковата молба, което само по себе си е алогично и незаконосъобразно. Поддържа, че съдът е счел бъдещите искове за основателни само въз основа на твърденията на молителя, без да са налице убедителни доказателства относно елементите на фактическия състав, като е приел за „очевидни” факти, които не са доказани – напр. увреждането на кредитора чрез апорта. Твърди, че не се дължат на молителя описаните суми, като приложените с молбата доказателства са неистински /неавтентични/, че не са доставени твърдените стоки и не са реализирани описаните в молбата сделки, че има доставки, но доставеното е некачествено и неизползваемо по предназначение. Оспорва и твърдението, че не е платена цената по договора за покупко-продажба на дружествените дялове. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК твърди, че с постановеното определение съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с трайната практика на ВКС и съдилищата по прилагането на чл.391 ГПК – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Излага съображения, че съдът е обсъждал почти по същество представения доказателствен материал, без да отчита обстоятелството, че производството протича при липса на доказателства от насрещната страна, като този подход е изцяло в разрез с практиката на съдилищата. Отново поддържа доводите си, че съдът е счел бъдещите искове за основателни само въз основа на твърденията на молителя, без да са налице убедителни доказателства относно елементите на фактическия състав, че извършената сделка не е увреждаща, както и че липсва обезпечителна нужда. Твърди, че определената гаранция е крайно занижена.
Ответникът по частната жалба „S. – A.” Kft я оспорва, като поддържа, че е недопустима, тъй като е просрочена, а по същество е неоснователна. Излага съображения за наличие на кумулативно изискуемите предпоставки за допускане на исканото обезпечение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Производството пред Софийски градски съд е образувано по молба на „S. – A.” Kft, с която е направено искане за допускане на обезпечение на бъдещи искове: осъдителен иск против [фирма] за заплащане на сумата 378 358,04 евро с левова равностойност 740 825,04 лева, представляваща незаплатена цена на закупената и получена от длъжника стока по описани в молбата 37 броя фактури и два броя бонификации, и конститутивен иск с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване за недействителни спрямо ищеца на следните увреждащи го разпоредителни действия на длъжника: вписан на 03.04.2013г. в ТР апорт на собствените на [фирма] недвижими имоти, описани в молбата, намиращи се в [населено място] и в [населено място], внесени в капитала на [фирма] и продажбата на 703 810 дружествени дяла на [фирма] от капитала на „Б. ЕНД Б.” , продадени на „ТРАНС Е. И. К..” – П. с договор за покупко-продажба на дялове от 05.04.2013г., чрез налагане на следните обезпечителни мерки: възбрана върху апортираните недвижими имоти, запор върху 703 810 дружествени дяла от капитала на [фирма], придобити от „ТРАНС Е. И. К..” – П. и възбрана върху единствения останал наличен собствен на длъжника недвижим имот, описан в молбата.
С обжалваното определение въззивният съд е отменил определението на първоинстанционния съд, с което искането за допускане на обезпечение е оставено без уважение, и е допуснал исканото обезпечение. Въззивният съд е приел, че към молбата са представени убедителни писмени доказателства за вероятната основателност на исковете, като относно основателността на осъдителния иск по чл.326 ТЗ са представени 37 броя фактури и два броя бонификации /кредитни известия/, както и извънсъдебно признание на длъжника [фирма] на задължението му към бъдещия ищец за сумата 382 221,60 евро. Приел е, че от приложените към молбата многобройни писмени доказателства се установява допустимостта и вероятната основателност и на иска по чл.135 ЗЗД. Изложил е съображения, че притежаваните от длъжника недвижими имоти на стойност съгласно направената пазарна оценка от вещи лица при Агенция по вписванията в размер на 703 810 лева са апортирани в новосъздадено на 21.11.2012г. дружество – [фирма], очевидно създадено с тази цел, а след апортирането на недвижимите имоти, собственост на длъжника, само два дни по-късно – на 05.04.2013г., дружеството-длъжник е продало дяловете си от новосъздаденото дружество на другия съдружник в дружеството „ТРАНС Е. И. К..”. Приел е, че така на практика първият ответник се е лишил изцяло от своето имущество, като е намалил активите си, с което действие уврежда своя кредитор, а знанието на лицето, с което длъжникът е договарял, подлежи на главно доказване в бъдещото исково производство. Въззивният съд е изложил и съображения за наличието на обезпечителна нужда, като е обсъдил приложена с молбата справка от Службата по вписванията, и е приел, че посочените обезпечителни мерки са подходящи. Посочил е, че исковата молба, с която се предявява иск по чл.135 ЗЗД, подлежи на вписване, като чрез вписването кредиторът постига същия ефект, който има налагането на обезпечителен запор или обезпечителна възбрана върху правото, преди то да бъде прехвърлено. С оглед на това е приел, че за молителя, който все още не е вписал исковата молба, е налице обезпечителна нужда.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторът не е формулирал никакъв правен въпрос, който според него е разрешен неправилно в обжалвания акт, а е повторил оплакванията си за неправилност и необоснованост на въззивното определение, изложени в частната касационна жалба. Тези оплаквания обаче могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Поради това следва да се приеме, че липсва общото основание за допускане на касационен контрол, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1517 от 23.06.2014г. по гр.д. № 2145/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: