О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 11.04.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 65/ 2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗК [фирма] – [населено място] срещу Решение №1801 от 01. 09.2016 г. по гр.д.№2633/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което по жалба на ответника срещу решението в частта, с която искът чл. 226 ал. 1 КЗ (отм.) е уважен над 40 000 лв., първоинстанционното решение е потвърдено за присъдено обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 30.07.2013 г. от водач Б. А. Ч. на л.а. „ВАЗ”, модел 2107, с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ответника, с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение на касационни основания жалбоподателят прави оплакване за неправилност и необоснованост на решението, които счита, че обуславят основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – от значение са за точното прилагане на закона. Поставя въпроса за деликтната отговорност, като сочи, че ищецът трябва да установи, че е претърпял вреди от конкретно лице, имащо качеството застрахован и вина на лицето, сочено за деликвент. Извежда въпроса: следва ли да се счита за възникнало и установено право на обезвреда в случаите, когато не е постигната абсолютна достоверност на фактическите твърдения, обуславящи спорното право, но са налице доказателства за настъпване на травми от конкретно събитие или е допустимо съдът да се позове на наличие на такива травми. Формулира въпроса: следва ли съдът въз основа на заявено възражение за съпричиняване да формира мотиви без оглед на деликта по отношение на обстоятелството дали е налице засягане на нематериалната сфера от права и обема на това засягане. При оплакване, че е нарушена разпоредбата на чл. 300 ГПК, извежда въпроса: когато наказателният съд се е произнесъл относно поведението на пострадалия, което е относимо към квалификацията на деянието и е от значение за обема, в която е ангажирана отговорността на дееца, гражданският съд длъжен ли е да възприеме установените факти за това поведение с оглед приложение на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона.
Ответниците по касационната жалба: А. Г. М. – ищец по делото, [дата на раждане] , действащ лично и със съгласието на майка си А. Д. П. – двамата от [населено място], [община] и Б. А. Ч. – от [населено място], [община] – трето лице помагач на ответника, не изразяват становища.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което е уважен осъдителен иск, цената на който не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд е потвърдил решението в обжалваната от ответника част, с която е уважен над 40 000 лв. до 100 000 лв. искът за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца при ПТП на 30.07.2013 г. от Б. А. Ч. – водач на л.а. „ВАЗ”, с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован при ответника по риска „Гражданска отговорност”. Първоинстанционното решение, като необжалвано от ответника, е било влязло в сила в частта, с която искът е уважен за 40 000 лв. и във въззивната инстанция са решени въпросите за размера на обезщетението и за съпричиняването по чл. 51 ал. 2 ЗЗД.
Поради това не са релевантни поставените от жалбоподателя въпроси относно предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по иска с правно основание чл. 226 ал. 1 КЗ(отм.). Въззивният съд с оглед предмета на въззивната жалба на ответника – уважения над 40 000 лв. иск по чл. 226 ал.1 КЗ(отм.) до размер 100 000 лв. при доказани всички елементи от фактическия състав на деликта, се е занимал със спорните въпроси за размера на обезщетението и за съпричиняването. Не може да се приеме, че по тези въпроси жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Посочването, че въпросите са „от значение за точното прилагане на закона” по см. на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, не обуславя приложното поле на законовата норма, която включва кумулативно две условия: правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, с характеристиката, посочена в т. 4 на ТР №1/19.02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. от ВКС, ОСГТК, а и жалбоподателят не излага доводи защо счита, че е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
По въпроса за съпричиняването, доколкото може да се приеме, че такъв е формулиран от жалбоподателя, при заявено неперфектно основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Налице е задължителна съдебна практика – т.7 на ППлВС №17/18.11.1963 г. за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, съгласно която разпоредба обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако пострадалият е допринесъл за настъпването им, като трябва да е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. ВКС е постановил по реда на чл. 290 ГПК, задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№154/31.10.2011г.по т.д.№977/2010 г. на ІІ т.о.; Р.№151/12.11.2012 г. по т.д.№1140/2011 г. на ІІ т.о.;Р.№99/08.10.2013 г. по т.д.№44/2012 г. на ІІ т.о.;Р.№171/10.10.2013 г. по т.д.№629/2012 г. на ІІ т.о.;Р.№98/24.06.2013 г. по т.д.№596/2012 г. на ІІ т.о.;Р.№169/ 02.10.2013 г. по т.д.№1643/2013 ІІ т.о.;Р.№27/15.04.2015 г. по т.д.№ 457/2014 г. на ІІ т.о., в които е прието, че не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата, е основание да се приеме съпричиняване, а е необходимо нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Само обстоятелството, че пътувалият в лек автомобил пътник, пострадал при ПТП, не е ползвал предпазен колан, не е достатъчно за прилагане разпоредбата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, а трябва да са налице категорични доказателства, че вредите не биха били настъпили, ако пострадалият е ползвал предпазен колан. Изводът за съпричиняване не може да почива на предположения, а изисква ответникът, направил възражение за съпричиняване, да го докаже – непоставянето на предпазен колан от пострадалия обективно да е способствало за вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило.
В случая застрахователят не е доказал, че при поставен колан ищецът нямаше да бъде увреден или щеше да получи по-малко увреждания; не е установил възражението си за съпричиняване, и е неоснователен доводът му, че съпричиняване е доказано, тъй като ищецът не е оспорил твърдението за съпричиняване.
По въпроса за обхвата на задължителната сила на присъдата за гражданския съд и за невъзможността същият да приеме, че пострадалият е бил без колан, след като наказателният съд се е произнесъл относно поведението на пострадалия, относимо към квалификацията на деянието; длъжен ли е гражданският съд да възприеме установените факти с оглед приложение на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Съгласно постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК Р.№ 135/13.10.2014 г. по т.д.№ 3945/2013 г. на І т.о. влязлата в сила присъда относно размера на причинените вреди е задължителна за гражданския съд, само когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на престъплението; констатации за други факти, които не са елемент от престъпния състав, не се ползват със сила на пресъдено нещо и нямат обвързваща сила. Съгласно постановеното от ВКС по реда на чл. 290 ГПК Р.№25/17.03.2011 г. по т.д.№ 411/ 2010 г. на ІІ т.о. обективните граници на силата на пресъдено нещо на присъдата обхващат само изчерпателно посочените в разпоредбата на чл. 300 ГПК обстоятелства; изключение прави само съпричиняването, ако то не съставлява елемент от конкретния престъпен състав.
Обстоятелството, че пострадалият е скочил в движение от МПС, от което жалбоподателят прави извод, че ищецът е бил без колан, не е достатъчно да се приеме, че жалбоподателят е доказал възражението си за съпричиняване по чл. 51 ал. 2 ЗЗД, без да е доказал, че ако ищецът беше с колан, вредите нямаше да настъпят или щяха да бъдат по-малки. Поради това поставеният сега въпрос е ирелевантен за спора. Разпоредбата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД въззивният съд не е приложил, не само защото е приел, че не е доказано, че ищецът е бил без колан, а и защото не е доказана причинната връзка между неизпълнение на задължението си ищецът да постави предпазен колан и настъпване на вредоносните последици от неизпълнение на това задължение или настъпване в по-малка степен от установената от медицинската експертиза.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №1801 от 01. 09.2016 г. по гр.д. №2633/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: