1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр. София, 19.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2268 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Застрахователна компания [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Б. В. срещу решение № 271 от 17.02.2014г. по в. гр. дело № 4071/2013г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 5588 от 19.07.2013г. по гр. дело № 9379/2012г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, I-8 състав ответникът ЗК [фирма] е осъден да заплати на основание чл. 226 КЗ на Т. Г. И. още 40 000 лв., на Бонка Й. А. и С. Й. А. още по 70 000 лв.и на Я. Й. А., Теменуга Й. А. и Анна – Мария Й. А. още по 60 000 лв. – разлики до пълните размери на обезщетенията за претърпените от тях неимуществени вреди, заедно със законните лихви върху тези суми от 09.10.2011г. до окончателното изплащане, както и сумата 65 лв. – разлика до пълния размер на разноските. С посоченото решение ответното дружество е осъдено да заплати по сметка на Софийски апелативен съд сумата 21 600 лв. – държавна такса, и на адв. С. С. Ч. на основание чл. 38 ЗА сумата 25 380 лв. – адвокатско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона:
„Следва ли въззивният съд да определя по-висок размер на сума за обезвреда на неимуществени вреди – болки и страдания, без в хода на съдебното производство пред въззивната инстанция да са събирани нови факти от значение за спорното право и без да са събирани в условията на непосредственост доказателства по основанието на претенцията?
Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?
Изчерпват ли се обществено – икономическите условия единствено с лимита на застрахователния договор? Всъщност лимитите по застраховката не представляват ли един от ориентирите, който обаче следва да се изследва ведно с останалите конкретни икономически и социални условия, доколкото петитумът на иска е искане за присъждане на парична сума?“
Ответниците Т. Г. И., Бонка Й. А., С. Й. А., Я. Й. А., Теменуга Й. А. и Анна – Мария Й. А. /ищци в първоинстанционното производство и въззивници във въззивното производство/ чрез процесуалния си представител адв. С. С. Ч. оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържат становище, че по формулираните от касатора правни въпроси е налице непротиворечива практика на ВКС.
Третото лице – помагач на ответника П. Д. И. от [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въззивният съд е установил наличието на елементите от фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ, а именно: възникнало застрахователно правоотношение между ответника като застраховател и прекия причинител на увреждането като застрахован; противоправно деяние, извършено от делинквента; деянието е извършено виновно; причинени вреди; причинна връзка между деянието и вредите – ПТП, причинено на 09.10.2011г. по вина на водача П. Д. И., в резултат на което е починал Й. А. И. и са причинени неимуществени вреди на съпругата му /първата ищца/ и неговите деца /останалите ищци/.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди въззивната инстанция се е съобразила с близките и сплотени отношения между ищците и пострадалия, проявяваните между тях грижи, опора, издръжка от починалия, положението му в обществото, взаимната обич и привързаност, възрастта на Й. И. и ищците, начина, по който последните понасят загубата му, която не могат да преодолеят, изцяло променения живот на съпругата, лишаването й от надеждата за спокойни и сигурни старини и за подкрепата в житейска реализация, интензивността на болките и страданията на ищците, както и социално-икономическата обстановка в страната към 09.10.2011г. и минималния лимит на отговорността на застрахователя.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Посочените от касатора правни въпроси трябва да са от значение за делото и да са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд. По отношение на тях не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Първият, посочен от касатора, въпрос е процесуалноправен и се отнася до правомощията на въззивната инстанция при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По този въпрос не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания по отношение на установяване на фактическата страна на спора, но не и при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При направени във въззивната жалба оплаквания относно неправилно установени от първоинстанционния съд факти или необсъдени доказателства въззивната инстанция е длъжна да обсъди всички събрани доказателства в тяхната взаимна връзка, да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез преценка на доказателствата и да субсумира установените факти под приложимата правна норма. Въззивният съд прави самостоятелна оценка на доказателствата и може да стигне до различни фактически изводи. В тази връзка въззивният съд, като е обсъдил събраните в първоинстанционното производство доказателства, определил е дължимия според него размер на обезщетението за неимуществени вреди за всеки един от ищците, прилагайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и е обсъдил релевираните във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба доводи, не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия и ищците и други обстоятелства. В този смисъл са постановени и множество решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 88/17.06.2014г. по т. д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 130/09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ о. и други. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с причинените на ищците болки и страдания от смъртта на техния близък /съпруг на първата ищца и баща на останалите ищци/, тяхната продължителност и интензитет, възрастта на починалия и ищците, изключително близките и сплотени отношения на привързаност. Преценката на отделните факти по делото, отнасящи се до определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е въпрос на обоснованост на решението на въззивната инстанция.
Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ о. и решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило на 09.10.2011г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер по 120 000 лв. на всеки от ищците, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
По релевирания от ищцата материалноправен въпрос относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент има формирана постоянна практика на ВКС, обективирна в решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, лимитите на застраховане по посочената наредба нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. В този смисъл като се е съобразил, че процесното ПТП е настъпило на 09.10.2011г., при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав не е постановил решение в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответниците по 6 000 лв. на всеки от тях – направени разноски за касационното производство, изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 271 от 17.02.2014г. по в. гр. дело № 4071/2013г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав.
ОСЪЖДА ЗК [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Т. Г. И., ЕГН [ЕГН], Бонка Й. А., ЕГН [ЕГН], С. Й. А., ЕГН [ЕГН], Я. Й. А., ЕГН [ЕГН], Теменуга Й. А., ЕГН [ЕГН] и Анна – Мария Й. А., ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК по 6 000 лв. /шест хиляди лева/ на всеки от тях – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трето лице – помагач на ответника П. Д. И. от [населено място]
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.