9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 425
гр. София, 07.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 639 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апостол С. Б.,с. Войводино, общ. П., представляван от адв. С. П., срещу решение № 1912 от 12.11.2014г. по гр.д. № 2222/14г. на Пловдивски окръжен съд, X състав, поправено с решение № 832 от 11.05.2015г., с което е потвърдено решение № 2099 от 20.05.2014г. по гр.д. № 10042/2013г. по описа на Пловдивски районен съд. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора Апостол С. Б. против Б. И. Д. искове за прогласяване за нищожен поради липса на съгласие и поради противоречие с добрите нрави на договор от 29.11.2011г. за прехвърляне на дружествен дял в дружество с ограничена отговорност, по силата на който Н. Р. Б., чрез пълномощника си Д. Д. Господарски, е прехвърлила безвъзмездно на Б. И. Д. 17 дяла, всеки от които на стойност от по 600 лева, от капитала на [фирма] .
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че решението на РС – Нова Загора, на което се позовава в производството, няма обвързващо действие спрямо ответника Б. Д., като поддържа, че този извод е в пряко противоречие с чл.297 ГПК. Поддържа, че когато се разрешава правен спор и по преюдициалното правоотношение има влязло в сила съдебно решение, съдът е длъжен да го зачете и да не приема нещо различно. Твърди, че нищожността на първичната сделка – упълномощителната, влече нищожност на всички последващи сделки поради наличие на хипотезата на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, с оглед на което искът за прогласяване нищожността на договор за прехвърляне на дружествен дял от 29.11.2011г. следва да бъде уважен. Счита за неправилен и извода на първоинстанционния съд по отношение на това, че учредяването на представителна власт за безвъзмездно разпореждане с дружествени дялове само по себе си не е доказателство за неспособност да се разбират и ръководят действията. Поддържа, че с именно това учредяване на представителна власт наследодателката му е учредила такава на лице, което не познава, за да прехвърли безвъзмездно имущество на стойност стотици хиляди левове на лица, част от които също не познава. С оглед на това и съгласно заключенията на вещите лица е следвало да се приеме, че наследодателката му Н. Б. е била недееспособна към момента на издаване на пълномощното, като същата недееспособност може да се установи и произлиза пряко от самата упълномощителна сделка. Поддържа, че с процесния договор се нарушава принципа на справедливост, като отделно от това с него директно се цели ответникът неоснователно да се обогати за сметка на наследодателката му, която е в неравностойно положение поради умствените й проблеми, водещи до невъзможност да разбира свойствата и значението на извършваните от нея действия. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в решението си въззивният съд е приел, че спорът за действителността на упълномощителната сделка поради липса на воля за извършването й е преюдициален за настоящия спор, с оглед действителността на сключения въз основа на упълномощаването договор, като въпреки представеното влязло сила решение по отношение на действителността на упълномощителната сделка, постановено по преюдициалния спор, в противоречие с решение № 281 от 14.07.2011г. по гр.д. № 87/2011г. на ВКС не е зачел силата на пресъдено нещо на това решение съгласно изискванията на чл.297 ГПК. Поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото :
1. Следва ли съдилищата, пред които е представено влязло в сила съдебно решение по преюдициален за предмета на спора въпрос, да зачетат решението и да не приемат нищо различно;
2. Какви са способите за защита на трето лице, неучастващо в производството по преюдициалното правоотношение, срещу влязло в сила съдебно решение, с което е решен преюдициалния за спора въпрос;
3. Налице ли е накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД при наличие на редица доказателства, в това число единична и тройна съдебно-медицинска експертиза, че лицето, сключило договора /в случая едностранната сделка/ не разбира свойството и значението на извършеното и не може да ръководи постъпките си, доказателства относно това, че извършените сделки от лицето, което не може да ръководи действията, са в полза на лица, които не познава, не е виждало, доказателства, че тези дарствени сделки са в особено големи размери.
Ответникът Б. И. Д., [населено място], представляван от адв. Г. В., оспорва касационната жалба. Поддържа, че касаторът не е формулирал въпроса, по който твърди произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Твърди, че приложената практика на ВКС не касае конкретния спор и изводите в обжалваното решение, тъй като решение № 376 от 25.11.2013г. по гр.д. № 1190/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. се отнася до пълномощно, което не е подписано от пълномощителя и съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.42, ал.2 ЗЗД, а решение № 281 от 14.07.2011г. по гр.д. № 87/2011г. на ВКС се отнася до производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и специфичен случай относно силата на съдебно решение, касаещо правоприемство между сдружение, създадено през 1893г., пререгистрирано след 1989г. и друго сдружение, създадено между 1945г. и 1989г. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че е сезиран с установителни искове, предявени при условията на евентуалност, с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД за установяване нищожност на договор за безвъзмездно прехвърляне на дружествени дялове, извършено от наследодателката на въззивника в полза на въззиваемия, като поддържаните основания за нищожност са две: главно основание – липса на воля, съгласие на прехвърлителката за сключване на договора поради нищожност на упълномощителната сделка, извършена от нея в полза на трето лице Д. Господарски, която е установена с влязло в сила решение по гр.д. № 76/2013г. на РС Нова Загора, и евентуално основание – накърняване на добрите нрави при сключване на договора, като в тази връзка единствено се поддържа, че противоречието се изразява в това, че безвъзмездно в наследството се включва и черпи права въззиваемият – трето лице за наследството, а въззивникът – единствен наследник по закон на прехвърлителката, търпи вреди. Въззивният съд се е произнесъл по оплакването на въззивника за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.297 ГПК и го е счел за неоснователно, като е изложил съображения, че спорът за действителността на упълномощителната сделка поради липса на воля за извършването й е преюдициален за настоящия спор за действителността на сключения въз основа на упълномощаването договор, но по този спор не е формирана сила на пресъдено нещо. Взел е предвид, че представеното влязло в сила решение по посоченото дело е постановено в производство, в което са участвали въззивникът като ищец и като ответници – трети неучастващи в настоящото производство лица, едно от които е упълномощеният Д. Господарски, като въззиваемият Б. Д. не е имал качеството на страна или необходим другар в съдебното производство. С оглед на това е приел, че формираната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение не се отнася и е непротивопоставима на въззиваемия ответник, тъй като той не е бил страна в процеса, не е наследник или правоприемник на страна по този спор и не му е било прехвърлено спорното право по време на процеса.
По отношение на поддържаната в производството от въззивника – ищец нищожност на упълномощителната сделка е приел, че по делото е проведено пълно и главно доказване на мозъчно заболяване на наследодателката на въззивника към момента на упълномощаването, което не й е позволявало да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, но към момента на упълномощаването същата е била дееспособна, тъй като не е била поставена под запрещение и не е било изобщо поискано приживе поставянето й под запрещение. Поради това въззивният съд е приел, че се касае за хипотеза на т.нар. „несъзнателна липса на воля“, която би могла да бъде релевирана след смъртта на страната по сделката само чрез предявяване на конститутивен иск за унищожаване на сделката на основание чл.31 ЗЗД, какъвто не е предявен и не е предмет на спора /или чрез възражение от ответника по спор за изпълнение на унищожаемия договор/, и то само в изчерпателно посочени в нормата на закона две хипотези: само ако приживе е било поискано поставянето на страната по сделката под запрещение или ако от самото съдържание на изразеното в договора волеизявление на страната личи тя да не е могла да разбира извършеното или да ръководи постъпките си. Посочил е, че не е налице хипотезата на „съзнателна липса на воля“ у прехвърлителката, тъй като към момента на сделката е била дееспособна, с оглед на което сделката не е нищожна поради липса на валидно формирана воля, както единствено се поддържа. Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че самият факт на упълномощаването за извършване на безвъзмездно прехвърляне сам по себе си е доказателство за неспособност да се разбира извършеното и да се ръководят постъпките, като е приел, че подобно възражение е неотносимо в настоящото производство по предявения установителен иск за нищожност на сделката поради съзнателна липса на воля, а би било относимо по предявен конститутивен иск или възражение за унищожаемост на сделката на второто основание в хипотезата на нормата на чл.31 ЗЗД, каквито не са заявени и не са предмет на производството.
Въззивният съд е разгледал поддържаното евентуално основание за нищожност на договора, като е приел, че от единствено въведените в спора фактически основания за нищожност поради противоречие с добрите не следва твърдяната нищожност. Изложил е съображения, че „добрите нрави“ по смисъла на закона са само онези, наложили се в обществото правила и норми, които бранят общи за цялото общество и за всички правни субекти принципи, права и ценности и зачитането на които е в интерес на цялото общество, а не само на индивидуалния интерес на някоя от договарящите страни. Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, когато и условията на сключването им сочат на необичайност – лекомислие, неопитност, икономическа и физическа зависимост на едната страна от другата или от трети лица, по чието настояване е сключена. Въззивният съд е приел, че договорите, включително безвъзмездните, сключени с лица при порок във формиране на волята им, не са нищожни, а има специални норми в закона, които уреждат подобни договори като унищожаеми на предвидените в закона основания за това. Посочил е, че от друга страна, не са изложени и липсват основания да се приеме, че договорът за прехвърляне на дялове нарушава или по някакъв начин засяга наложилите се в обществото общи за всички правни субекти правила и норми. Счел е, че тезата на въззивника за противоречие на договора с добрите нрави поради самия факт на безвъзмездност на акта на разпореждане, при довеждането й до абсурд, се оказва изцяло несъстоятелна, тъй като приемането на същата води до това изобщо да се отрече действителността на актовете на безвъзмездно разпореждане, както и да се приеме, че извършителите на актовете на безвъзмездно разпореждане не са в състояние да разбират и ръководят постъпките си. Въззивният съд е посочил още, че договорът за прехвърляне на дружествени дялове не е сделка във връзка с открито наследство като съвкупност от права и задължения, а касае отделни имуществени права от състава на наследството, с оглед на което са неотносими въведените от въззивника основания за противоречие с добрите нрави поради включване в наследството безвъзмездно на трето за наследството лице, както и за търпени от въззивника вреди от договора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивното решение.
Касаторът не е формулирал правния въпрос, по който поддържа противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС. Дори и да се приеме, че се поставя въпрос относно приложението на чл.297 ГПК и задължението на съда да зачете влязло в сила решение, произнасянето на въззивния съд по този въпрос не е в отклонение от постоянната практика на ВКС. В постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 133 от 14.03.2011г. по гр.д. № 2020/2009г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 8 от 26.07.2011г. по гр.д. № 115/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 378 от 28.07.2010г. по гр.д. № 148/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др. е прието, че задължението на съда да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение е регламентирано в чл.297 ГПК, а когато се разрешава правен спор и по преюдициалното правоотношение има влязло в сила съдебно решение, съдът е длъжен да го зачете и да не приема нещо различно. Това задължение възниква само тогава, когато има пълна идентичност между предмета на делото, по което е постановено влязлото в сила решение, и преюдициалното правоотношение, което се разглежда във висящия спор. При преценката дали има идентичност между делото, приключило с влязлото в сила решение, и повторно заведеното дело съдът следва да изхожда от чл.298, ал.1 и ал.2 ГПК. Силата на пресъдено нещо на съдебното решение обвързва срещупоставените страни, универсалните им правоприемници, както и частните им правоприемници, когато частното правоприемство е настъпило след предявяването на иска. Обвързващата сила на съдебното решение по вещни искове се разпростира и по отношение на третите лица – кредитори, когато възможността им да се удовлетворят зависи от принадлежността на вещта към имуществото на длъжника. Изводите на въззивния съд, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, постановено по преюдициалното правоотношение, не обвързва ответника, тъй като не е бил страна по делото, нито правоприемник на такава, е съобразен с формираната съдебна практика. В решение № 281 от 14.07.2011г. по гр.д. № 87/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, на което се позовава касаторът, е прието, че влязлото в сила решение следва да бъде зачетено и по отношение на онези трети лица, които не са били страни в преюдициалното производство и не са обвързани от силата на пресъдено нещо с постановеното решение, но то може да им бъде противопоставено, тъй като те не заявяват собствени права към спорното право, предмет на този спор. Това решение е постановено в хипотезата на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, основан на твърдения за универсално правоприемство между едно юридическо лице, което е било собственик към минал момент, и ищеца – сега съществуващо юридическо лице, и това правоприемство е установено с влязло в сила решение по отношение на сдружението, в което ищецът членува, като е прието, че решението следва да бъде зачетено и в производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, ако ответникът не твърди от своя страна той да е бил универсален правоприемник на бившия собственик. Следователно даденото разрешение касае хипотеза, различна от тази по настоящото дело, и не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с посоченото решение, което да обосновава наличие на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Формулираният от касатора първи процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на съда да зачете влязло в сила съдебно решение по преюдициален за предмета спор, е разрешен от въззивния съд. По този въпрос обаче не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, 3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., поставеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението си касаторът само формално се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да обоснове защо счита, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, по въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, цитирана по-горе, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил.
Вторият процесуалноправен въпрос, касаещ способите за защита на трето лице, което не е участвало в производството по преюдициалното правоотношение, срещу влязлото в сила съдебно решение по преюдициалния за спора въпрос, не е решаван от въззивния съд и не е обусловил изводите му. Съдът е приел, че ответникът, явяващ се такова трето лице, не е обвързан от силата на пресъдено нещо на съдебното решение по преюдициалния въпрос и поради това не е обсъждал каква е защитата му срещу това съдебно решение. С оглед на изложеното поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Материалноправният въпрос, поставен в изложението по чл.284, ал.3 ГПК, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в съдебни решения, постановени по чл.290 ГПК – решение № 615 от 15.10.2010г. по гр.д. № 1208/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 452 от 25.06.2010г. по гр.д. № 4277/2008г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др., както и в ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Прието е, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Тази практика не се нуждае от промяна и въззивният съд не се отклонил от нея, като е приел, че договорите, включително безвъзмездните, сключени с лица при порок във формиране на волята им, не са нищожни, а има специални норми в закона, които уреждат подобни договори като унищожаеми на предвидените в закона основания за това. Въззивният съд е съобразил конкретните факти по делото и изложените от ищеца твърдения, на които се основава евентуалният иск за нищожност, и е приел, че те не обосновават извод за нищожност на договора на соченото основание, а сам по себе си фактът на безвъзмездност на акта на разпореждане не може да обоснове извод за нищожността му поради противоречие с добрите нрави, тъй като противният извод би довел до това изобщо да се отрече действителността на актовете на безвъзмездно разпореждане, както и да се приеме, че извършителите на актовете на безвъзмездно разпореждане не са в състояние да разбират и ръководят постъпките си.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1912 от 12.11.2014г. по гр.д. № 2222/14г. на Пловдивски окръжен съд, X състав, поправено с решение № 832 от 11.05.2015г..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: