10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 377
гр. София, 12.06.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2189 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от адв. В. И. срещу решение от 07.06.2016г. по в.гр.д. № 12386/2015г. на СГС, с което е потвърдено решение III-113-49 от 02.07.2015г. по гр.д. № 65601/2014г. на СГС, ГО, 113 състав и касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски за въззивната инстанция в размер на 1200 лева. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът [фирма] е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.55, ал.1 ЗЗД сумата 22 849,36 лева – цена за достъп до фотоволтаична електроцентрала, находяща се в УПИ I-640, кв.74, [населено място], до електроразпределителната мрежа на ответника, платена от ищеца за периода 01.09.2012г. – 30.09.2013г. на отпаднало основание /раздел II, т.2 от Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, отменен с решение № 4753/04.04.2013г. по адв.м. № 12424/2012г. на ВАС/, ведно със законната лихва върху главницата от 28.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски в размер на 2 113,97 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на института на неоснователно обогатяване, както и поради произнасяне при наличие на основание за спиране на производството – висящо съдебно административно производство, по което е отменено /вече с влязло в сила решение по адм.д. № 3947/2015г. на АССГ, потвърдено с решение № 7278 от 16.06.2016г. по адм.д. № 12287/2015г. на ВАС/ Решение № Ц-6/2014г. на ДКЕВР. Твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд не е обсъдил изобщо едно от сочените от касатора основания за задържане на сумата, а в решението си е описал въззивни оплаквания, каквито въобще не са правени. Поддържа, че е налице необоснована, противоречива и нелогична преценка по отношение на стойността и себестойността на услугата, като някои от направените във въззивното решение изводи не почиват на събраните в хода на производството доказателства, не са посочени правни норми, с които са обосновани, обсъждани са невлезли в сила административни актове, които впоследствие са отменени, обсъждани са аргументи, които не са наведени от страните. Излага и твърдения за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради нарушение на правилата за доказателствена тежест, тъй като ищецът не е доказал себестойността на предоставената от касатора и получена от него услуга. Счита, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил материалния закон при преценката на нормативното предвиждане за възмездност при предоставяне на услуга и характера на договорните облигационни отношения между страните. В тази връзка твърди, че правото му да получи парично възмездяване на осигурения от него достъп с оглед реалната му икономическа стойност/цена не може да бъде нито отнето, нито ограничено с акт на изпълнителната власт. Поддържа, че е неправилно твърдението, че цената на услугата е само регулирана, т.е. можело да бъде определена само от КЕВР, като твърди, че няма императивни норми в този смисъл и договарянето е допустимо, както и че неправилно не се приема за приложимо по аналогия правилото на чл.326, ал.2 ТЗ.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Намира ли приложение институтът на неоснователното обогатяване, когато между страните има действителен и неразвален договор? Твърди, че по този въпрос е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на решението с решение № 451 от 15.07.2010г. по гр.д. № 844/2009г. на ВКС, решение № 246 от 27.05.2011г. по т.д. № 1265/2010г. на ВКС, решение № 381 от 03.01.2012г. по гр.д. № 1514/2010г. на ВКС, решение № 37 от 30.03.2010г. по т.д. № 709/2009г. на ВКС, ТК.
2. Какво е основанието за даване на възнаграждение по сделка/договорка за извършване на услуга между два субекта и може ли да се счита то /т.е. ако основанието е договорката/ за отпаднало след доброволното плащане, в случай че при определяне на размера има административен елемент на регулация. Може ли да се приравнява основанието за плащане по договор по чл.84, ал.2 от ЗЕ с решението на регулаторния орган? По този въпрос поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с влезли в сила решения на други съдилища: решение № 1015 от 25.05.2015г. по в.гр.д. № 363/2015г. на Варненски окръжен съд, решение № 1483 от 27.07.2015г. по в.гр.д. № 1483/2015г. на Варненски окръжен съд, решение от 26.05.2015г. по в.гр.д. № 850/2014г. на Варненски окръжен съд, решение № 469 от 16.03.2015г. по в.гр.д.№ 3001/2014г. на Варненски окръжен съд, решение № 468 от 16.03.2015г. по в.гр.д. № 3/2015г. на Варненски окръжен съд, решение № 750 от 20.04.2015г. по в.гр.д. № 260/2015г. на Варненски окръжен съд, решение № 469 от 16.03.2015г. по в.гр.д. № 3001/2014г. на Варненски окръжен съд, решение от 16.11.2015г. по гр.д. № 8059/2015г. на СГС, II – Г състав.
3. Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл.30, ал.1 и ал.2, чл.31, ал.2, т.8, чл.32, ал.1, ал.2 от ЗЕ? Пределни и фиксирани ли са цените за достъп според чл.36а ЗЕ? Поддържа, че по тези въпроси няма съдебна практика и поради това е налице основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
4. Има ли пряко и достатъчно само по себе си действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп и основанията за реституция на даденото по него отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и има ли значение поведението, т.е. изправността на ответника и факта на предоставяне на услугата? Счита, че по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с оглед и на други съдебни спорове, при които преценката би могла да се вземе при пропуск и при мотиви като изложените от СГС. Твърди, че по въпроса е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като сочи решение от 26.05.2015г. по в.гр.д. № 850/2014г. на Варненски окръжен съд, решение № 1015 от 25.05.2015г. по в.гр.д. № 363/2015г. на Варненски окръжен съд, решение № 1483 от 27.07.2015г. по в.гр.д. № 1483/2015г. на Варненски окръжен съд, решение № 1938 от 17.12.2014г. по в.гр.д. № 2412/2014г. на Варненски окръжен съд, решение № 132 от 29.01.2015г. по в.гр.д. № 2768/2014г. на Варненски окръжен съд, решение № 356 от 27.02.2015г. по в.гр.д. № 3020/2014г. на Варненски окръжен съд, решение № 4384 от 12.06.2013г. по гр.д. № 3006/2010г. на СГС, I-12 състав.
5. Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази връзка иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание? Твърди, че по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разрешаването му е от особено значение за точното прилагане на закона, видно от приложените съдебни решения, в които е решен противоречиво от съдилищата.
6. Какъв е характерът на отговорността на оператора на мрежа по Закона за енергетиката по договор с производител – виновна или безвиновна и приложим ли е в тези облигационни отношения принципът на липса на безвиновна отговорност? Твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 177 от 12.12.2011г. по т.д. № 1008/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 189 от 11.04.2011г. по т.д. № 39/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 134 от 20.10.2011г. по т.д. № 1119/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 86 от 17.08.2015г. по т.д. № 616/2015г. на ВКС. Поддържа, че ако касационният съд прецени, че решенията не са по аналогични казуси, по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
7. Подлежи ли на връщане всичко дадено като цена/възнаграждение по възмезден договор, след като услугата във всички случаи има себестойност или ищецът е имал възможност да докаже колко е само надплатената разлика, ако твърди, че има такава? Сочи, че този въпрос е свързан с въпроса за допустимите модалитети: Дали законово уредена като възмездна услуга може да се постави под условие ДКЕВР да издаде законосъобразен административен акт и дали плащането на цената по договора може да бъде поставено под условие? Твърди, че по въпроса е налице основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като мотивите на съда влизат в драстично противоречие с основни конституционни начала /на разделение на властите и контрол на съдебната над изпълнителната власт/, каквото твърдение не може да присъства във влязъл в сила съдебен акт.
8. След като услугата за достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност, по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да се докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че иска връщане на платеното? По този въпрос също поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като счита, че не може да се намери разумен правен принцип на един частен търговец, какъвто е ищецът, да се спестяват разходи и да ползва безвъзмездно дори и обществен ресурс, още по-малко да ползва безвъзмездно измервателни системи, собственост на друго търговско дружество и средствата, които операторът изразходва, за персонал и като общо, за да му се предоставя пълно и точно услуга.
9. Законосъобразно ли е съдебно решение по граждански спор да бъде взето по решаващи мотиви, основани на невлязъл в сила административен акт, за който една от страните твърди, че е незаконосъобразен, по което има висящо съдебно производство?
10. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти? Поддържа противоречие на въззивното решение с раздел II на ППВС № 1/1953г. и на т.19 от ТР № 1/04.01.2000г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2013г., както и на решение № 318 от 06.07.2012г. по гр.д. № 615/2010г. на ВКС, ГК, I г.о.
Ответникът по касация [фирма] представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, тъй като формулираните от касатора въпроси не са обуславящи решаващите изводи на съда и не са били разглеждани от него при постановяване на съдебния акт, а по своята същност представляват доводи за материална и процесуална незаконосъобрзансот на въззивното решение, които са неотносими в стадия за селектиране на касационната жалба. Поддържа още, че извършеното от касатора позоваване на задължителната практика на ВС и ВКС, както и на влезли в сила решения на съдилищата, на която да противоречи въззивното решение, е изцяло неотносимо. Твърди, че спорният по делото въпрос се свежда до това, дали с отмяната на решението на ДКЕВР е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на процесната сума, по който въпрос е формирана задължителна практика по чл.290 ГПК, съобразена от въззивния съд.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установени следните обстоятелства: че ищецът е собственик и оперира фотоволтаична електроцентрала; че обектът му е присъединен към електроразпределителната мрежа на ответника [фирма]; че ищецът е сключил договор за изкупуване на електрическа енергия от 21.02.2011г., по силата на който се е задължил да продава произведената от обекта електрическа енергия на купувача [фирма] при договорени условия; че с Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, считано от 18.09.2012г. са определени временни цени за достъп до мрежите на ответника, като не е спорно, че обектът на ищеца попада в раздел II, т.2 от решението, поради което по време на действието му през периода от септември 2012г. до септември 2013г. ответното дружество е издало фактури за цена за достъп до електроразпределителната мрежа според посочените от ДКЕВР цени, които са били заплатени от ищеца, на обща сума 22 849,36 лева. Взел е предвид, че с решение № 4753 от 04.04.2013г. по адм.д.№12424/2012г. на ВАС, IV отд., тричленен състав, потвърдено с решение № 12582 от 01.10.2013г. по адм.д. № 7228/2013г. на ВАС, I колегия, петчленен състав, посоченото решение на ДКЕВР е отменено в частта му по раздел II, т.е. в частта, в която е определена временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа за фотоволтаични централи, чиито преференциални цени са определени с решение № Ц-010/30.03.2011г. за централи с фотоволтаични модули над 5кWр, където попада и фотоволтаичната централа на ищеца.
Въззивният съд, като е обсъдил относимите разпоредби на Закона за енергетиката и подзаконовите актове по негово прилагане, е приел, че задължение за ищеца за плащане на цена за достъп на ответника е възникнало с издаването на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, но е отпаднало с влизане в сила на решение № 4753 от 04.04.2013г. по адм.д.№12424/2012г. на ВАС, IV отд., тричленен състав, с което е отменено в относимата към настоящия случай част. Позовал се е на чл.177, ал.1 АПК и е приел, че конститутивното действие на влязлото в сила решение на ВАС ползва и ищеца. Изложил е съображения, че не съществува правна възможност за свободно договаряне на цените за достъп до електроразпределителната мрежа при пазарни условия за осъществяваната от електроразпределителните дружества специфична дейност и затова определянето на цените за предоставяне на услугите „достъп“ до електроразпределителната мрежа и „пренос“ на произведената от възобновяеми източници ел.енергия по същата представлява изключително правомощие на ДКЕВР. Поради това е счел за неоснователно възражението на ответника, че сключеният между страните договор за присъединяване на обект е достатъчно основание за определяне вида и размера на дължимата от ползвателя на мрежата престация и е посочил, че в представения по делото договор няма уговорено задължение за заплащане на цена за достъп. Поради това е приел, че доколкото цената за достъп като елемент от съдържанието на облигационното отношение подлежи на административно регулиране, е изключено приложението на нормата на чл.326, ал.2 ТЗ.
Въззивният съд е достигнал до извод, че липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване от ответника на цена за достъп и пренос, а при наличие на този елемент, дали ползвателят дължи цена и какъв е нейният размер, зависи от това дали такава е определена от ДКЕВР и съответно в какъв размер. С оглед на това е приел, че заплатената от ищеца сума подлежи на връщане по предявения иск с правна квалификация чл.55, ал.1 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Твърдението на касатора за недопустимост на въззивното решение е неоснователно. Д. за недопустимост на въззивното решение е обоснован с наличието на договорна обвързаност между страните, което според касатора изключва приложението на института на неоснователно обогатяване и разглеждането на спор по действителен и неразвален договор като такъв по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Въззивният съд е разгледал спора на предявеното с исковата молба правно основание – чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, което се извежда от твърденията на ищеца и формулираното искане. Доколко са налице предпоставките за уважаване на така предявения иск с оглед установените по делото обстоятелства и наличието на договорно правоотношение между страните е въпрос, относим към основателността на иска, а не към неговата допустимост. Касаторът е обосновал оплакването си за недопустимост на решението и с твърдението за постановяването му при наличие на основание за спиране на производството – висящо съдебно производство по обжалване на решение № Ц-6/2014г. на ДКЕВР. Този довод също е неоснователен, тъй като въззивният съд, макар да е обсъдил посоченото решение на ДКЕВР, е основал правните си изводи не на този акт, а на правните последици от отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР.
Първият, вторият, четвъртият, петият и седмият, формулирани от касатора, правни въпроси са релевантни, но са разрешени от въззивния съд съобразно формираната практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло. Съгласно постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 58 от 16.08.2016г. по т.д. № 332/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 126 от 16.08.2016г. по т.д. № 1592/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 136 от 05.10.2016г. по т.д. № 2727/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 137 от 05.10.2016г. по т.д. № 2327/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 164 от 04.10.2016г. по т.д. № 160/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 178 от 14.11.2016г. по т.д. № 2543/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 194 от 02.11.2016г. по т.д. № 2738/2015г. на ВКС, II т.е., решение № 190 от 22.12.2016г. по т.д. № 2738/2015г. на ВКС, II т.о. и др. влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл.13, ал.2 ЗЕ има обратно действие. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане съгласно чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. В решение № 28 от 28.04.2016г. по т.д. № 353/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. е прието, че законодателно предвиденият възмезден характер на договора за достъп, както и регламентираното в чл.84, ал.2 ЗЕ задължение за сключване на договори за достъп, с които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечерирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, не означават, че заплащането на цената за достъп е нормативно регламентирано и че основанието за заплащане на тази цена произтича от закона. Съгласно решение № 4 от 15.05.2017г. по т.д. № 3351/2015г. на ВКС, ТК, I състав, след като с дължимото от ДКЕВР решение са определими условията на достъпа до електроразпределителната мрежа, то с отмяната му с обратна сила е отпаднало изцяло основанието, на което ответникът е получил цената за достъп, а не само съществен елемент на договора за достъп до електроразпределителната мрежа – цената /в този смисъл и решение № 128 по т.д. № 2354/2015 год. на ІІ т.о. на ВКС /. Прието е, че по аналогия с хипотеза в ППВС № 1/1979 год., което не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД случаи, но допуска и „основание“ по смисъла на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, различно от сделка, по отношение която е установена унищожаемост или която е развалена, с оглед настъпването на последващ сключването й юридически факт – отмяната на порочен административен акт, уреждащ правоотношението между гражданскоправни субекти по силата на законова разпоредба за издаването му, като такъв с привременно регулативно действие /Решение № Ц–33/14.09.2012 год. на ДКЕВР/, обременено от порок – обуславя връщане на даденото въз основа на постановеното предварително изпълнение на същия на отпаднало основание по смисъла на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Поради това фактическото съществуване на предоставен достъп до електроразпределителната мрежа, независимо от уредената от закона възмездност на услугата „достъп“, при липса на договор, респ. при липса на утвърдени временни условия на достъпа, вкл. цена, от регулаторния орган – КЕВР, не съставлява довод за запазено правно основание за възмездна размяна на престации между страните по спора.
Третият материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд. В решението си съдът не е обсъждал разпоредбите на чл.31, т.2 и 8, чл.32, ал.1 и ал.2 и чл.36а ЗЕ и изводите му не са обусловени от преценка за характера на тези норми като императивни или от квалификацията на цените за достъп като пределни или фиксирани.
Осмият процесуалноправен въпрос също не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, тъй като с оглед правната квалификация на предявения иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД съдът не е излагал съображения относно наличието на обогатяване и обедняване – обстоятелства, които са без значение за спора. Даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от постоянната съдебна практика, според която при предявен иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и доказани от ищеца плащане и отпадане на основанието за плащането, в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за задържане на осъщественото плащане.
Поставените от касатора шести, девети и десети въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Шестият материалноправен въпрос, отнасящ се до характера на отговорността на оператора на мрежа по Закона за енергетиката по договор с производител – виновна или безвиновна, не е включен в предмета на спора по предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и не е обсъждан от въззивния съд. Деветият въпрос е предпоставен от твърдението на касатора, че въззивният съд е основал решението си на невлязъл в сила административен акт, за който една от страните твърди, че е незаконосъобразен и по което има висящо съдебно производство. Това твърдение не отговаря на мотивите на въззивното решение, тъй като съдът, макар да е отбелязал съществуването на невлязлото в сила решение № Ц-6/2014г. на ДКЕВР, е основал правните си изводи не на този акт, а на правните последици от отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР. Десетият процесуалноправен въпрос е свързан с оплакването на касатора за непосочване от възивния съд на материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти. Въпросът, от една страна, представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, а от друга страна, не съответства на мотивите на въззивния съд, доколкото в решението са обсъдени релевантните материалноправни норми и формираните въз основа на тях и на установените по делото факти правни изводи.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 1200 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 07.06.2016г. по в.гр.д. № 12386/2015г. на СГС.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], Б. Бизнес Център, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [община], ул. „М. № 1, съд. адрес: [населено място], [улица], ет.6 сумата 1200 лева /хиляда и двеста лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: