3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 867
[населено място], 01.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 470 по описа за 2016г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. К. Д. П. срещу решение № 522 от 30.10.2015г. по в. гр. дело № 808/2015г. на Плевенски окръжен съд, Гражданско отделение, 5 въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 964 от 02.06.2015г. по гр. дело № 435/2015г. на Плевенски районен съд, 4 граждански състав, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Д. И. И. иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер 22 120 лв., получена без основание за периода от м. май 2008г. до м. февруари 2009г. като погасен по давност и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 350 лв. – направени по делото разноски.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба и писмено изложение въвежда доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси по прилагането на специалните разпоредби на ЗППЦК, уреждащи реда за определяне на възнагражденията на членовете на органите на управление на публичните дружества, и по прилагането на разпоредбите на института на погасителната давност за предявяване на искове за неоснователно обогатяване против членове на управителни съвети на търговски дружества, в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Въпросът за реда и основанието за определяне размера на възнаграждението на член на управителен орган на публично дружество е решен в противоречие с решение № 73/18.02.2010г. по гр. д. № 463/2009г. на Плевенски окръжен съд, потвърдено с решение № 127/01.07.2010г. по гр. д. № 247/2010г. на Великотърновски апелативен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
2. Обжалваното решение е постановено при неправилно прилагане на правилата за погасителната давност в противоречие с решение № 177/11.08.2014г. по т. д. № 66/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, решение от 11.06.2013г. по т. д. № 26/2013г. на Ямболски окръжен съд, ТО и решение № 27/11.04.2011г. по т. д. № 51/2011г. на Бургаски апелативен съд, ТО /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
3. Материалноправният въпрос за основанията за определяне размерите на възнагражденията на членовете на управителни органи на публично дружество е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото поради наличието на твърде оскъдна съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
4. Въпросът за началото на давността при искове на търговско дружество срещу бивш управител /член на управителен орган/ за обезщетение, причинено на основание неоснователно обогатяване на управителя за сметка на дружеството – от кой момент тече давността? По отношение на този въпрос касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът Д. И. И. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. Д. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос съгласно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице поради това, че касаторът не е представил противоречиви решения – цитираните в изложението две съдебни решения /на ПлОС и ВТАС/ не касаят идентични случаи с настоящия правен спор, тъй като предмет на спора по тях е претенция за възнаграждение от лице, имащо единствено качеството на член на управителен орган на публично дружество, но не и изпълнителен орган. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, защото по въпроса относно приложимия закон за определяне размера на възнаграждението на член на управителен орган на публично дружество има формирана достатъчна и непротиворечива съдебна практика, вкл. на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът [фирма] е публично дружество по смисъла на ЗППЦК и съгласно чл. 116в, ал. 1 ЗППЦК възнагражденията и тантиемите на членовете на управителните и контролните органи на публичното дружество, както и срокът, за който са дължими, задължително се определят от общото събрание. Поради това, че споразуменията, сключени през 2008г. с ответника по иска за възнаграждението му съобразно правилата на НС са нищожни като противоречащи на императивната норма на чл. 116в, ал. 1 ЗППЦК, съдебният състав е заключил, че възнаграждението на ответника следва да бъде изчислено по решението от Протокола от проведеното на 29.06.2007г. Общо събрание на акционерите на дружеството – възнаграждението на членовете на УС е по три средни брутни заплати за дружеството, а изпълнителният директор има право да получи допълнително четири средни брутни заплати. Направил е извод, че за периода от месец май 2008г. до месец август 2008г. ответникът е следвало да получава по три средни брутни заплати, а за периода от месец септември 2008г. до месец февруари 2009г. – по седем средни брутни заплати за дружеството, тъй като за последния период ответникът Д. И. е изпълнявал възложените му с решение по протокол № НС- 74/19.09.2008г. от заседание на НС на ищеца функции на изпълнителен директор. Изпълняването на тези функции обосновава и изплащането на възнаграждение като на изпълнителен директор въз основа на решението на Общото събрание на акционерите от 29.06.2007г.
Въз основа на заключението на вещото лице и влязлото в сила решение по гр. дело № 1566/2013г. на ПРС, с което е уважен частично предявеният иск от ищеца срещу ответника на същото правно основание, въззивната инстанция е приела, че дължимата сума от ответника на ищеца като получена без правно основание е в размер на 6 006 лв., а за разликата до пълния размер от 22 120 лв. искът се явява неоснователен.
За да направи извод за основателност на възражението на ответника за изтекла към момента на предявяване на иска петгодишна погасителна давност на основание чл. 110 ЗЗД, въззивният съд е съобразил, че процесният период, през който са изплатени сумите без правно основание е от месец май 2008г. до месец февруари 2009г., а искът е предявен на 05.02.2015г. Изложил е съображения за неоснователност на доводите на ищеца /въззивник в производството пред Плевенски окръжен съд/, че давността не е изтекла предвид разпоредбата на чл. 115, б. „д“ ЗЗД и началото на давностния срок от датата на заличаване на ответника /въззиваем/ като председател на управителния съвет от търговския регистър на 10.02.2015г. Изводът за неприложимост на разпоредбата на чл. 115, б. „д“ ЗЗД, според която давност не тече за вземанията за обезщетение на юридическите лица срещу техните управители, докато последните са на служба, е аргументиран с обстоятелството, че не е налице претенция за обезщетение от причинени вреди на дружеството от страна на въззиваемия съгласно разпоредбата на чл. 240 ТЗ, а е предявена претенция за връщане на суми, които са получени без правно основание съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Съдебният състав е приел, че при предявяване на частичен иск не е налице хипотезата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД и не е налице основание за прекъсване на давността за предявяване на иск в срока по чл. 110 ЗЗД, тъй като с предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното право. Позовал се е на решение № 610 по т. д. № 391/2008г. на ВКС, ТК, І т. о. и е изложил съображения, че нормата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД следва да се тълкува стеснително, защото въвежда изключения от правилото за непрекъснато протичане на давността и има изчерпателно изброяване. Аргументирал се е и с т. 18 от Тълкувателно решение №№ 1/2000г. на ОСГК на ВКС.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за делото и са формирали правните изводи на въззивния съд.
Д. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за реда и основанието за определяне размера на възнаграждението на член на управителен орган на публично дружество по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Този въпрос не е решен в противоречие с решение № 73/18.02.2010г. по гр. д. № 463/2009г. на Плевенски окръжен съд, потвърдено с решение № 127/01.07.2010г. по гр. д. № 247/2010г. на Великотърновски апелативен съд. В посочените съдебни актове съдилищата са приели, че възнаграждението на член на Управителния съвет следва да се определи на база три средни брутни заплати съгласно т. 9 от решението на Общото събрание на акционерите от 29.06.2007г. и нищожността на клаузата на чл. 7, ал. 1 от договора, сключен между [фирма] и И. П. Баева. Разликата между посочените решения и обжалвания съдебен акт се състои в обстоятелството, че за определен период от време ответникът по настоящия иск е изпълнявал възложените му функции на изпълнителен директор, поради което за този период е следвало да получава седем брутни заплати съгласно т. 9 от протокола на ОСА от 29.06.2007г.
Материалноправният въпрос за основанията за определяне размерите на възнагражденията на членовете на управителни органи на публично дружество не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не е обосновал защо счита, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Наличието на твърде оскъдна съдебна практика не е достатъчно да обоснове хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 116в, ал. 1 ЗППЦК е достатъчно ясна и непротиворечива. Не са налице промени в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на посочената правна норма.
Въпросът, свързан с прилагане на правилата за погасителната давност, също не обосновава наличие на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59/22.07.1994г. /отм./, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно т. 3 от посоченото Тълкувателно решение хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В настоящия случай посочените от касатора решение № 177/11.08.2014г. по т. д. № 66/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение от 11.06.2013г. по т. д. № 26/2013г. на Ямболски окръжен съд, ТО и решение № 27/11.04.2011г. по т. д. № 51/2011г. на Бургаски апелативен съд, ТО са неотносими, тъй като са постановени по други правни спорове на различно правно основание и не дават отговор на релевантния правен въпрос, а именно по искове с правно основание чл. 145 ТЗ за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от наследника на ответниците в качеството му на управител /по първото дело/, респективно причинени от ответника в качеството му на изпълнителен директор /по второто и третото дело/, но не и по искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на получено възнаграждение при начална липса на основание.
Въпросът за началото на давността при искове на търговско дружество срещу бивш управител /член на управителен орган/ за обезщетение, причинено на основание неоснователно обогатяване на управителя за сметка на дружеството – от кой момент тече давността, също не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предявеният иск не е за заплащане на обезщетение, а за връщане на платена сума за възнаграждение при начална липса на основание, т. е. с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Релевантният материалноправен въпрос се отнася до началния момент на погасителната давност при иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платеното възнаграждение поради начална липса на основание, тъй като разрешаването му е обусловило отхвърлянето на предявения осъдителен иск. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че с ППВС № 1/28.05.1979г., т. 7 е формирана задължителна съдебна практика, съгласно която в случаите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията. Даденото от въззивната инстанция разрешение на релевантния материалноправен въпрос не противоречи на задължителната съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за настоящото производство не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че са направени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 522 от 30.10.2015г. по в. гр. дело № 808/2015г. на Плевенски окръжен съд, Гражданско отделение, 5 въззивен граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.