5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 214
С., 17.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1784/ 2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. П. И. – от [населено място], [община], обл. Стара З. срещу Решение №480 от 12.03.2015 г. по гр.д.№3890/ 14 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено Решение №5208 от 26.05.2014 г. по гр.д. № 15 244/2012 г. на СГС, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) срещу ЗК [фирма] – [населено място] над 100 000 лв. до предявен размер 120 000 лв., с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса: как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД, за който поддържа, че е решен в отклонение с ППлВС №4/1968 г. и постановените от ВКС:Р.№88/09.07.2012 г. по т.д.№ 1015/ 2011 г. на ІІ т.о.,Р.№302/04.10.2011 г. по гр.д.№ 78/2011 г. на ІІІ г.о.,Р.№ 51/13.02.2012 г. по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о., съгласно които обективните обстоятелства, влияещи върху преценката по чл. 52 ЗЗД, следва да се ценят адекватно и в съвкупност в мотивирано изложение относно приноса им спрямо увреждането, а не единствено с изброяването им. По въпроса: как следва да повлияе на критерия за справедливост съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото, в частност нивата на застрахователното покритие, жалбоподателката обосновава, че при детерминирането на критерия за справедливост, въззивният съд не се е съобразил с икономическите условия и размера на застрахователното покритие и не е постановил мотиви, от които да е видно как определеният размер на обезщетението съответства на тези два показателя. Сочи, че решението противоречи на постановените от ВКС:Р.№749/05.12.2008 г.,Р.№83/06. 07.2009 г. по т.д.№795/2008 г. на ІІ т.о.,Р.от 08.02.2005 г. по гр.д.№1575/ 2003 г. на ІІІ г.о. По въпроса: следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи на страните и да основе решението на доказателствата, като изложи мотиви кои факти и обстоятелства от твърдяните приема за доказани, жалбоподателката сочи, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила: ППлВС №7/27.12.1965 г.,ППлВС №1/13.07.1953 г.,Р.№93/06.07.2010 г. по т.д.№808/2009 г. на І т.о.,Р.№125/29.05.2012 г. по гр.д.№534/2011 г. на ІV г.о.,Р.№200/21.10.2013 г. по гр.д.№2254/2013 г. на ІІ г.о.,Р.№239/ 14.11.2012 г. по гр.д.№1207/ 2011 г. на ІІ г.о. По въпроса: следва ли въззивният съд да допусне при условията на чл. 159 ал. 2 ГПК, вр. чл. 266 ал. 3 ГПК своевременно поискани от страната свидетелски показания, сочи Р.№165/18.05.2013 г. по гр.д.№1008/2013 г. на ВКС, ІV г.о. и иска да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма] – [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че поставените въпроси са намерили своето разрешение в практиката, постановена по реда на чл. 290 ГПК и нито един от тях не е намерил в обжалваното решение тълкуване, различно от установеното в закона; излага и конкретни съображения за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване по всеки от формулираните от жалбоподателката въпроси.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него частично е изменено първоинстанционно решение, с което е разгледан осъдителен иск, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 ГПК (преди изм. обнар. Д.в. бр. 50/2015 г.), подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен за 40 000 лв. искът по чл. 226 ал. 1 КЗ (отм.) за обезщетение за търпяни от ищцата неимуществени вреди от загубата на сина й П. Г. Г., загинал при ПТП на 25.11.2011 г., причинено от Руси Й. Б., управлявал л.а. марка ”Мерцедес” 190Д, с д.к. СН 5303АК, застрахован по риска ”гражданска отговорност” при ответника, за която сума искът е уважен, решението е потвърдено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения размер 120 000 лв. Като необжалвано, въззивното решение е влязло в законна сила в частта, с която искът е уважен за 60 000 лв., извън изплатените от застрахователя 40 000 лв., затова предмет на обсъждане сега е въпросът за размера на обезщетението над сумата 100 000 лв. до предявения размер 120 000 лв. – или за 20 000 лв. Прилагайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди на ищцата от загубата на малкия й син 100 000 лв., като е приел за доказани въз основа показанията на разпитаните свидетели установените отношения на емоционална близост, топлота, обич, привързаност и взаимопомощ между майка и син, които не са живеели заедно, но синът всяка седмица е посещавал майка си; съобразил е възрастта на сина 49 г. и възрастта на ищцата 69 г.; понесените болки и страдания от смъртта на сина при изключителен стрес за ищцата, душевен дискомфорт, психическа травма и непреодолима мъка, като ищцата продължава да преживява много тежко загубата. При определен размер обезщетение 100 000 лв. е посочил, че отчита конкретните икономически условия в страната към датата на увреждането, както и размера на застрахователното покритие, и като е приспаднал платеното от ответника обезщетение и присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, е уважил иска за още 40 000 лв., за което е изменил въззивното решение.
С оглед изложеното по въпроса: как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по пряк иск срещу застрахователя, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК. Несъстоятелен е доводът на жалбоподателката за противоречие на решението със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД – ППлВС №4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил задължението да прецени всички обстоятелства, относими към установяване съдържанието на връзката родител – дете, обуславящи обхвата и степента на търпимите от ищцата болки и страдания: внезапната загуба, възрастта на ищцата и на сина, установените близки отношения на обич и привързаност, състоянието на ищцата след инцидента – основал е решението на специфичните за случая обстоятелства, имащи значение за определяне обема на претърпените вреди. С това съдът е взел предвид всички обстоятелства от значение за прилагане на критерия справедливост по чл. 52 ЗЗД и не се е отклонил от дадените с ППВС № 4/68 г. задължителни разяснения относно критериите, въз основа на които следва да определи обезщетението, за да бъде спазен установеният от законодателя принцип на справедливост, не се е отклонил от създадената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика: Р.№1/26.03.2012 г. по т.д.№299/2011 г. на II т.о.;Р.№95/24.10. 2012 г. по т.д. №916/2011 г. на I т.о.;Р.№28/09.04.2014 г. по т.д.№1948/ 2013 г. на ІІ т.о.
По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по пряк иск срещу застрахователя, жалбоподателката не доказва да е налице противоречива съдебна практика. Въпросът за размера на обезщетението е специфичен с оглед данните по конкретното дело и различният размер, в който се уважават исковете, е обусловен от различните обстоятелства по всяко дело, а не поради противоречиво прилагане от съдилищата на критериите, установени от чл. 52 ЗЗД
По въпроса: как следва да повлияе на критерия за справедливост съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото, в частност нивата на застрахователното покритие, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Не може да се приеме, че при определяне размер на обезщетението 100 000 лв. в резултат на настъпило застрахователно събитие на 25.11.2011 г., не е отчетена икономическата конюнктура в страната към този момент. Относно довода на жалбоподателката за съобразяване на съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, съдът е съобразил формираната на основание чл. 290 ГПК съдебна практика, обективирна в Р.№95/24.10.2012 г. по т.д.№916/2011 г. на ВКС, I т.о., която е в смисъл, че при прилагане на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. Така определеният от въззивния съд размер на обезщетението не е в противоречие със съдебната практика и не е несправедливо занижен, а е определен в съответствие с критерия за справедливост, съдържащ се в чл. 52 ЗЗД.
По въпроса: следва ли въззивният съд да се произнесе по всички наведени доводи на страните и да основе решението на доказателствата, като посочи кои факти и обстоятелства от твърдяните приема за доказани, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. За да определи обезщетение в посочения размер, въззивният съд е взел предвид и е обсъдил всички релевантни за спора твърдяни от ищцата обстоятелства и не е игнорирал обстоятелства, които ищцата да е твърдяла и които да обуславят по – висок размер на обезщетение към 24.11.2011 г.
Въпросът: следва ли въззивният съд да допусне при условията на чл. 159 ал. 2 ГПК, вр. чл. 266 ал. 3 ГПК своевременно поискани от страната свидетелски показания за установяване на релевантни факти и обстоятелства, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Първоинстанционният съд е допуснал и разпитал двама свидетели за отношенията на ищцата със сина й и за понесените от нея следствие загубата болки и страдания, и е заличил третия допуснат свидетел на основание чл. 159 ал. 2 ГПК, за което ищцата не е възразила. Въззивният съд е отказал да допусне отново поискания от ищцата трети свидетел, като не е констатирал допуснати от първоинстанционния съд нарушения при заличаването му и като не е била налице необходимост от разпит на недопуснатия свидетел, тъй като вече разпитаните двама свидетели са установили обстоятелствата, за които ищцата ги е поискала. Не е налице отхвърляне от въззивния съд на иска поради неустановяване на твърдян от ищцата спорен факт, за установяване на който въззивният съд да е бил длъжен да допусне свидетеля поради неустановяване на обстоятелствата от вече разпитаните свидетел. Затова е неотносимо към спора Р.№165/18.05.2013 г. по гр.д.№1008/2013 г. на ВКС, ІV г.о., съобразно което е била налице необходимост от разпита на заличения свидетел, тъй като вече разпитаните свидетели не са установили соченото от ищцата обстоятелство – въпрос, какъвто не се поставя по делото.
Жалбоподателката следва да плати на ответника по жалбата разноски по делото за касационната инстанция – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78 ал. 8 ГПК в размер на 847.50 лв., определен съгласно чл. 7 ал.2 т. 4, вр. чл.9 ал.3 от Наредба №2/09. 07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №480 от 12.03.2015 г. по гр.д.№3890/ 2014 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. П. И. – от [населено място], [община], обл. Стара З. да плати на ЗК [фирма] – [населено място] 847.50 лв.- разноски за касационната инстанция – юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: