3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
С., 11.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1425/ 2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение № 333 от 27.01.2014 г. по т.д. №2802/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 731 от 15.04.2013 г. по т.д.№ 1210/2011 г. на СГС, с което е отхвърлен иска на [фирма] – [населено място] срещу [фирма] – в несъстоятелност – [населено място] по чл. 79 ал. 1, вр. чл. 286 ЗЗД, предявен като частичен за 100 000лв.от общ размер главница и лихва 686 210.73 лв. по Договор за комплексно юридическо обслужване от 23.07.1997 г., с оплакване за нищожност, недопустимост и неправилност. Жалбоподателят аргументира, че във въззивната жалба е изложил оплаквания за недопустимост и нищожност на решението – ответникът не е оспорил изпълнението от [фирма] на Договора за комплексно юридическо обслужване и първоинстанционният съд е отхвърлил иска по въпрос, с който не е бил сезиран, а въззивният съд не се е произнесъл по валидността и допустимостта на решението в нарушение на чл. 269 изр.1 ГПК. Сочи, че въззивното решение е недопустимо и поради изследване и произнасяне по договорите за цесия, които не са предмет на въззивното производство – въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които не са били въведени с жалбата. Излага подробни съображения за неправилност на решението.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по въпроса: 1.Длъжен ли е бил въззивният съд след като е приел в доклада, че са налице основания по чл. 266 ал. 3 ГПК за събиране на нови доказателства поради липса на доклад по чл. 146 ГПК и указания за разпределяне на доказателствената тежест, да допусне такива, по който жалбоподателят поддържа, че решението противоречи на т.2 от ТР №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. 2. По въпроса за непроизнасянето от въззивния съд по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и това основание ли е за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи т.1 на ТР №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, евентуално, ако съдът приеме, че тази практика е неотносима – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК т. 3. По въпроса: допустимо ли е въззивният съд да се произнася извън рамките на заявеното в жалбата и с това да влошава положението на жалбоподателя, сочи Р.№282/28.11.2011 г. по гр.д.№235/2011 г. на ІІ г.о. и извежда въпроса: по отношение валидност на договор за цесия приложима ли е презумпцията на чл. 301 ТЗ предвид Р.№36/30. 03.2011 г. по гр.д.№ 384/2009 г. на ВКС, ІV гр.о., на което въззивното решение противоречи. По въпроса: допустимо ли е процесният договор да се приравни към договор за поръчка, жалбоподателят аргументира, че въззивният съд не е изложил съображения и иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По въпроса: следва ли съставът на решаващия съд да отговаря на критериите и изискванията, установени от вътрешноправните и международноправни актове в сила за РБългария относно безпристрастността при постановяване на съдебни актове, и несъответствието към тези изисквания отразява ли се на валидността на постановеното решение, излага оплакване, че решението е постановено от съдебен състав, който не отговаря на изискванията за безпристрастност, установени от действащото законодателство (вътрешни и международноправни актове).
Ответникът по касационната жалба [фирма] – в несъстоятелност – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, възразява че са неоснователни оплакванията на жалбоподателя, а и някои от оплакванията са основания за касация, а не за допускане на касационно обжалване, както и че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, и жалбоподателят не извежда решен от въззивния съд правен въпрос.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което е отхвърлен осъдителен иск, предявен като частичен, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срок и редовна.
По доводите за нищожност и недопустимост на решението, съдържащи се в касационната жалба и в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК.
Съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, Върховният касационен съд има задължение и служебно да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол, ако същото е нищожно или недопустимо.
Трайно установена е съдебната практика, че нищожността е най – тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика се приема, че е налице когато решението е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав (еднолично вместо от съдебен състав); извън пределите на правораздавателната власт на съда; при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването; неподписаното решение; решение изходящо от лице, което не е овластено да издава съдебни актове или не е имало право да правораздава в съответния съдебен състав; решение, постановено от състав, който не е завършил разглеждането на делото. Нищожното решение не е годно да породи правни последици, затова този порок освен по пътя на обжалването, може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно – чл.270 ал. 2 ГПК. В този смисъл са и постановените на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№ 123/04.04.2012 г. по гр.д.№ 777/2011 г. на ВКС, І г.о.; Р.№244/27.12. 2010 г. по т.д.№52/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; както и ТР на ВКС, ОСГТК №1/10.02.2012 г. по тълк.д.№1/2011 г. по въпроса, че не е нищожно обявеното по реда на чл. 189 ал. 3 изр. 2 ГПК(отм.) и чл. 236 ал. 3 изр. 2 ГПК съдебно решение, което не е подписано от съдията, който след постановяването му е избран за съдия в друг съд или е в обективна невъзможност да стори това, както и съдебното решение, при подписването на което някой от съдиите е бил избран за съдия в друг съд.
Налице е трайноустановена съдебна практика, че е недопустимо решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – когато съдът се е произнесъл по недопустим или непредявен иск или на различно от заявеното правно основание; решение, постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка; решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване; постановено решение без участие на необходим другар – Р.№234/02.12.2014 г. по т.д.№228/2014г. на ВКС, І т.о.; по нередовна искова молба – Р.№113/23.07.2013 г. по т.д.№200/ 2012 г. на ВКС, І т.о.; с което е разгледан иск по невъведени основания – Р.№109/25.06.2010 г. по т.д.№860/2009 г. на ВКС, II т.о.; когато съдът е бил десезиран; по недопустима или просрочена въззивна жалба – Р.№805/06.01.2011 г. по гр.д.№214/2009 г. на ВКС,І г.о., Р.№494/15.06.2010 г. по гр.д.№673/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и Р.№ 97/16.04.2014 г. по гр.д.№4814/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.; при липса на правен интерес у страната да обжалва – Р.№69/18.05.2010 г. по т.д.№ 693/ 2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; когато съдът е излязъл извън предмета на спора – Р.№125/14.10.2011г. по т.д.№577/2010 на ВКС, І т.о.
Доводът си за нищожност на решението жалбоподателят поддържа, като препраща към изложеното във въззивната жалба, в която се съдържат оплаквания за постановяване на решението от ненадлежен съдебен състав и в противоречие с добрите нрави – налице са били основания за отвод по чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК за съдебния състав, постановил решението, който довод обосновава с постановените по делото съдебни актове. По съображения, че въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на обжалваното решение, поддържа оплакване за нищожност на въззивното решение.
Соченият от жалбоподателя порок, който жалбоподателят твърди, че е допуснат от съда при постановяване на решението, налага извод, с оглед цитираната съдебна практика, че въззивното решение не е нищожно. Безспорно съставът на решаващия съд следва да отговаря на критериите и изискванията за безпристрастност при постановяване на съдебния акт, но решение, постановено от съдебен състав не е нищожно на основание нарушаване изискванията за безпристрастност. Оплакването за допуснато нарушение на чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК не обосновава нищожност на първоинстанционното решение, затова въззивният съд не е могъл да констатира такава нищожност, а доколкото се касае за оплакване за нарушение на чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК, като основание за неправилност на решението, ако въззивният съд не е обсъдил това оплакване, въззивното решение е неправилно, а не нищожно.
По довода за недопустимост на решението, тъй като въззивният съд отхвърлил иска по въпрос, с който не е бил сезиран – ответникът не е оспорил изпълнението от [фирма] на Договора за комплексно юридическо обслужване и затова, че въззивният съд се е произнесъл и изследвал договорите за цесия, които не са предмет на въззивното производство – произнесъл се е по въпроси, които не са били въведени с въззивната жалба.
Въззивният съд е отхвърлил иска за претендирано възнаграждение, основан на Договор за комплексно юридическо обслужване от 23.07.1977 г. и два договора за цесия: Договор от 13.12.2005 г., с който [фирма] – [населено място] е прехвърлил произтичащите от посочения договор вземания на „Ф. А. Мениджмънт” Л. и Договор от 03.01.2006 г., с който „Ф. А. Мениджмънт” Л. прехвърля вземанията си на [фирма] – [населено място]. Съобразил е оспорването на ответника по делото [фирма] – в несъстоятелност, направено в Отговора на исковата молба (л.57): ответникът е оспорил както Договора за комплексно юридическо обслужване от 23.07.1977 г., с възражение, че е нищожен и претендираното вземане не съществува, така и посочените два договора за цесия: Договор от 13.12.2005 г., и Договор от 03.01.2006 г. с възражение, че са нищожни, тъй като липсва представителна власт на Ю. Фостъл. Въззивният съд е обосновал, че липсват доказателства за представителната власт на Ю. Фостъл, подписала Договора за цесия от 03.01.2006 г., както и затова, че с оглед фактите по делото не са налице предпоставките за прилагане презумпцията на чл. 301 ТЗ и поради това, че ищецът не се легитимира като титуляр на процесното вземане, е заключил, че искът е неоснователен.
Така въззивният съд не се е произнесъл по въпрос, с който не е бил сезиран поради това, че ответникът не бил оспорил изпълнението от [фирма] на Договора за комплексно юридическо обслужване, нито въззивният съд се е произнесъл и е изследвал Договора за цесия от 03.01.2006 г., който не бил предмет на въззивното производство – въззивният съд не се е произнесъл по въпроси, които не са били въведени с жалбата. Посочените въпроси се включват в предмета на делото и не могат да се съдържат във въззивната жалба, която е подадена от ищеца, чиито иск е отхвърлен, което не означава, че въззивният съд е освободен да се произнесе по тези спорни между страните въпроси, обуславящи изхода на делото. Доводът за недопустимост на въззивното решение е неоснователен.
Поради изложеното неоснователно жалбоподателят поддържа, че в противоречие със съдебната практика е решен въпроса: допустимо ли е въззивният съд да се произнася извън рамките на заявеното във въззивната жалба и с това да влошава положението на жалбоподателя. Затова по въпроса за непроизнасянето по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и това основание ли е за допускане на касационно обжалване, не е налице и поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, нито по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
По въпроса: длъжен ли е бил въззивният съд да допусне събирането на нови доказателства, след като е приел в доклада, че затова са налице основания по чл. 266 ал. 3 ГПК поради липсата на доклад по чл. 146 ГПК и указания за разпределяне между страните на доказателствената тежест, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване поради решаване на въпроса в противоречие с т.2 от ТР №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивният съд не е отказал събирането на нови доказателства, защото са недопустими, напротив, обосновал е в Определението от 04.11.2013 г., че поради липса на доклад по чл. 146 ГПК, изготвен от първоинстанционния съд, са налице основания по чл. 266 ал. 3 ГПК за събиране на нови доказателства. Не е допуснал поисканите от ищеца гласни доказателства за установяване изпълнението на процесния договор, по съображения, че е безпредметно, защото в първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства, неоспорени от страните.
По въпроса: по отношение валидност на договор за цесия приложима ли е презумпцията на чл. 301 ТЗ предвид Р.№36/30.03. 2011 г. по гр.д.№ 384/2009 г. на ІV гр.о., искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно с оглед приетото от въззивния съд, че няма представени по делото доказателства, въз основа на които да се реши въпросът за приложението на чл. 301 ТЗ, а не защото посочената разпоредба е неприложима.
Въпросът допустимо ли е процесният договор да се приравни към договор за поръчка, по който въззивният съд не бил изложил съображения, е въпрос, обусловен от съдържанието на договора, който се решава въз основа обсъждане волята на страните, съдържаща се в договора и решаването му е обусловено от доказателствата по делото. Ако съдът е определил неправилно характера на договора, това е касационно основание по чл. 281 т. 3 ГПК, и не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 333 от 27.01.2014 г. по т.д. №2802/ 2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на [фирма]- в несъстоятелност – [населено място] 2000 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: