4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
гр. София, 03.07.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1997 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. М. А., срещу решение от 30.01.2014г. по гр.д. № 225/2013г. на СГС, ГО, IV-Д въззивен състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 15.08.2012г. по гр.д. № 333/2012г. на СРС, I ГК, 37 състав е признато за установено по предявения от „Л.” Е. против касатора иск по реда на чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че касаторът дължи на [фирма] сумата 2 973.31 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва, както и законната лихва върху главницата от 21 947.67 лева, считано от 23.08.2011г. до окончателното й изплащане и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения по реда на чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 21 947.67 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Твърди, че ищецът е установил при условията на пълно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на претендираните суми. Поддържа, че осчетоводяването от негова страна на приложените към исковата молба 7 броя фактури не означава, че дружеството признава изискуемостта на сумата 21 947.67 лева, представляваща задържана гаранция. Твърди, че фактурите са издадени за пълната стойност на СМР, включени в предмета на договора, и плащането на суми по тях не означава признаване на изискуемостта на целите задължения. Поддържа, че не са спазени изискванията на договора, при които се дължи връщане на задържаните гаранционни суми. Твърди, че приложените към исковата молба протоколи не са подписани от негов представител и че не е приел окончателно извършената работа съобразно чл.79 от договора. Твърди още, че ищецът не е изпълнил задължението, поето с договора, за издаване на банкова гаранция в размер на 5% от „Актовете за разплащане – обр.19”, а за задържаните по представените с исковата молба суми по фактура № 2285 от 06.03.2009г. въобще не е представен какъвто и да било протокол или акт обр.19. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС: „Изискването за противопоставяне веднага след узнаването от страна на търговеца по смисъла на чл.301 ТЗ ограничено ли е във времето от извършване на действието?”. Поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 1859 от 16.11.2001г. по гр.д. № 359/2001г. на ВКС, V г.о., в което е прието, че потвърждаване на действие без представителна власт по смисъла на чл.301 ТЗ може да се извърши от търговеца без ограничение във времето относно момента на узнаването. Доколкото в изложението си касаторът се позовава на противоречие с решение, което не е от категорията на посочените в т.2 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., поддържаното основание за допускане на касационно обжалване следва да се квалифицира по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а не по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесните суми, претендирани по реда на чл.415 вр. чл.422 ГПК. При съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства е приел за доказано възникването на правоотношение по сключен на 17.01.2007г. договор за изработка с предмет – изпълнение на „Доставка и монтаж на P. дограма”, по който ищецът е възложител, а ответникът – изпълнител, както и че в изпълнение на договора и на база двустранно подписани от изпълнителя и възложителя протоколи за установяване завършването и за заплащане на натурални видове строителни и монтажни работи изпълнителят [фирма] е издал 7 броя данъчни фактури, по всяка от които е имало частично плащане от възложителя. Обсъдил е направеното от ответника оспорване, че протоколите за приемане на извършената работа от възложителя са подписани от лице, което не е било изрично упълномощено от ответника и, позовавайки се на разпоредбите на чл.301 ТЗ и на чл.264, ал.2 ЗЗД, е приел, че по делото не са събрани доказателства, а и липсват твърдения поръчващият да е направил възражения за неизпълнение и некачествено изпълнение на СМР и след като не е направил такива, то налице е валидно приемане на работата. Въззивният съд е приел, че от събраните писмени доказателства се установява изпълнението на възложената работа, поради което от момента на приемането й за възложителя възниква задължението да заплати на изпълнителя уговореното възнаграждение в пълен размер. Изложил е съображения, че в договора страните са постигнали съгласие 5% от уговореното възнаграждение да бъде задържано от възложителя като гаранция за добро изпълнение, като гаранцията следва да бъде освободена една година след издаване на разрешението за ползване на сградата, но не по-късно от 29.08.2009г. С оглед на това е счел за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че при настъпил срок за възстановяване на банковата гаранция изцяло няма основание за задържане на сумите от ответника.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3 ГПК материалноправен въпрос не е относими към мотивите на въззивния съд. Въззивният съд не се е произнасял по този въпрос, като не е излагал съображения, че моментът на узнаване на извършеното от лице без представителна власт действие е ограничен във времето. За да достигне до извода си за приемане без възражения на извършената работа, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност –клаузите на сключения договор, двустранно подписани протоколи за установяване завършването и за заплащане на натурални видове СМР /които по твърдение на ответника – касатор в настоящото производство са подписани от неовластено лице/, издадени въз основа на тях данъчни фактури и извършени по тях частични плащания, и е основал извода си на разпоредбите на чл.301 ТЗ и чл.264, ал.3 ЗЗД. Поради това настоящият състав приема, че формулираният въпрос няма отношение към решаващите изводи на въззивния съд и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Преценката на отделните факти по делото, относими към доказване на изпълнението на договора и приемането на работата от възложителя, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Тъй като липсва общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.01.2014г. по гр.д. № 225/2013г. на СГС, ГО, IV-Д въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: