8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 527
гр. София,30.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1204 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представляван от адв. В., срещу решение № 664 от 13.11.2014г. по в.т.д. № 1016/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение в частта, в която след частична отмяна на решение № 23 от 24.02.2014г. по т.д. № 69/2013г. на Хасковски окръжен съд е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл.422 ГПК против С. Г. И. в качеството му на авалист за установяване съществуването на вземането му за разликата над 68 288,72 лева до 77 174,79 лева /левова разностойност на 39 458,82 евро/, както и за разноски в заповедното производство за разликата над 2 663,05 лева до 3 009,59 лева по издадените заповед № 1778/19.10.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК и изпълнителен лист от 22.10.2012г. по ч.гр.д. № 2546/2012г. по описа на РС Хасково. Подадена е и касационна жалба от С. Г. И., [населено място], представляван от адв.П., срещу същото решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е признато за установено по иск по чл.422 ГПК по отношение на касатора С. Г. И. като авалист, че съществува вземането на [фирма] за сумата 68 288,72 лева, произхождаща от запис на заповед от 07.06.2010г., обезпечаващ договор за лизинг №[ЕИК] от 22.05.2008г. и анекс към него от 07.06.2010г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.09.2012г. до окончателното плащане на вземането, за сумата 2 663,05 лева разноски в заповедното производството, за изпълнение на което парично задължение са издадени заповед № 1778/19.10.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК и изпълнителен лист от 22.10.2012г. по ч.гр.д. № 2546/2012г. по описа на РС Хасково, както и за сумата 3 737,35 лева разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът – ищец [фирма] поддържа, че решението в обжалваната от него част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че записът на заповед не обезпечава всички задължения по договора за лизинг, сключен с [фирма], като поддържа, че съдът не е отчел обстоятелството, че макар и с обезпечителни функции, задължаването по записа на заповед е сделка със самостоятелен характер и съществуване, и отразените в нея волеизявления следва да се тълкуват и анализират предвид самостоятелността на съдържащите се там изявления. Поддържа още, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че ответникът С. И. не е страна по каузалната сделка и поради това на основание чл.485, ал.2 ТЗ няма правна възможност да черпи възражения от каузалната сделка или отговорността му да бъде ограничавана с оглед уговорки в нея. Представя изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси:
1. Когато за обезпечение на вземанията по каузална сделка страните са уговорили издаване на запис на заповед и в хода на производството безспорно е доказано съществуването и редовността на абстрактната сделка, следва ли дългът по нея да бъде ограничаван на основанията и съобразно размера на дълга по каузалната сделка, в хипотезата на частично претендиране на дълга по записа на заповед, или условията по обезпечаваната сделка не са относими спрямо размера и начина на формиране на претенцията по обезпечаващата сделка – поддържа, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение № 181 от 22.04.2014г. по гр.д. №148/2014г. по описа на Пазарджишки окръжен съд;
2. Разпростира ли се спрямо авалиста по запис на заповед ограничение на имуществената отговорност, уговорено между издателя и поемателя на запис на заповед, в качеството им на длъжник и кредитор по каузална сделка, чието действие е обезпечено с издаване на ценната книга– поддържа, че отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и че по аналогия би могло да бъде възприето разрешението, дадено в Решение № 120 от 30.07.2010г. по т.д. № 988/2009 на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът по тази касационна жалба [фирма] я оспорва, като поддържа, че посочените в нея мотиви са в противоречие с действащото законодателство.
Подаден е и писмен отговор от С. Г. И., с който се оспорва касационната жалба на ищеца, като се поддържа, че посочените от касатора мотиви са в противоречие с мотивите, изложени от страна пред първоинстанционния и пред въззивния съд.
Касаторът – ответник С. Г. И. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди, че от диспозитива на съдебното решение не става ясно как се дължи исковата сума от двамата ответници, което дава възможност ищецът да събере цялата присъдена сума веднъж – от издателя, и втори път – от него като авалист. Поддържа, че решението е необосновано, тъй като са били неглижирани възраженията му. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, в която е установено в случаите, когато няколко лица дължат парична сума, да се конкретизира отговорността на всяко от тях по вид и размер, а в случая задължението е солидарно, без това да е посочено в диспозитива на съдебното решение.
Подаден е отговор от [фирма], с който се поддържа, че касационната жалба на ответника С. И. е основателна досежно възражението му, че представеният в процеса запис на заповед не му е предявен за плащане в срок.
[фирма] не представя отговор на касационната жалба на ответника С. И..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е взел предвид, че първоинстанционното решение е обжалвано само от ответника С. Г. И. – съдлъжник по договора за лизинг и авалист по издадения запис на заповед за обезпечаване на задължението по договора за лизинг, с оглед на което е приел, че по отношение на другия ответник [фирма] първоинстанционното решение е влязло в сила.
Въззивният съд е приел, че съгласно твърдения в исковата молба вземането на ищеца произтича от договор за лизинг № 005324-003 от 22.05.2008г., по силата на който ищецът като лизингодател се е задължил да придобие и предостави на [фирма] като лизингополучател актив срещу задължението му да заплати доставна цена в размер на 142 000 евро съгласно погасителен план за периода 10.07.2008г. – 10.06.2013г.. Приел е за установено, че поради неизпълнение на заложеното в този план е подписан анекс № 1 от 07.06.2010г. към първоначалния договор за лизинг, с който са предоговорени условията и задълженията, подписан е нов погасителен план, както и нов запис на заповед за сумата 136 292,28 евро, и като съдлъжници са встъпили няколко лица, сред които и въззивникът С. И., а лизингополучателят се е задължил да осигури авалирането на новия запис на заповед от съдлъжниците. Въззивният съд, въз основа на становищата на страните и събраните по делото доказателства, е приел за доказано, че издаденият от [фирма] и авалиран от С. И. запис на заповед обезпечава задължението по договор за лизинг, като е без значение обстоятелството, че в исковата молба е посочен обект – нов товарен автомобил, доколкото съгласно наведените в нея твърдения, посочените договори, както и приложените доказателства вещта е верижен багер с описани модел и технически характеристики.
Въззивният съд е приел, че записът на заповед е предявен на жалбоподателя чрез нотариална покана, връчена му по реда на чл.47 ГПК, изпратена му на адреса, посочен от него в анекс № 1 към договора за лизинг.
Изложил е съображения, че съгласно Общите условия – чл.14 относно обезпеченията по договорите за лизинг, лизингополучателят и съдлъжникът предоставят на лизингодателя запис на заповед за пълната лизингова цена, както и допълнителни обезпечения – отделен договор за залог, гаранционен депозит, от който да се прихванат неустойки, встъпване на трето лице-съдлъжник. Приел е за несъмнено установено, че лизинговата цена включва главница, лихва, такса обслужване, като ДДС ще се начислява по отношение на всички компоненти на лизинговата цена- чл.6 от Общите условия, в които е направено разграничение между лизинговата цена и дължими суми от лизингополучателя, различни от нея, като данъи, такси, застраховки, неустойки. Въз основа на това въззивният съд е достигнал до извода, че записът на заповед обезпечава само лизинговата цена, която в случая представлява сбор от лизинговите цени по 9 бр. фактури, издадени за периода 03.01.2011г. – 02.09.2011г., ведно с начислен ДДС по тях, през който период е действал договорът за лизинг, а останалите суми – задължение за цената на връщане по чл.12 от Общите условия, задължение за неустойка по чл.9 от Общите условия, задължение за застраховка по чл.11 от Общите условия, досъдебни такси, които са по принцип дължими суми, не са обезпечени със записа на заповед.
Въззивният съд се е позовал на създадената по реда на чл.290 ГПК съдебна практика – решение № 40 от 05.06.2012г. по т.д. № 148/2011г. на ВКС, ТК, решение № 17 от 24.04.2011г. по т.д. № 213/2010г., според които авалистът не може да противопостави на приносителя на записа на заповед възраженията, които лицето, чието задължение се обезпечава, би могло да направи, като изключение е налице в хипотезата, когато се установи, че приносителят на ефекта е недобросъвестен и е извършил злоупотреба с право или самият авалист също е страна по каузалната сделка. Изложил е съображения, че в случая ищецът претендира сума на основание запис на заповед, в която са включени и суми, които не са обезпечени и поради това не се дължат на основание записа на заповед. Поради това е приел, че снабдяването на ищеца със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за суми, които не са обезпечени с менителничния ефект, съставлява упражняване на едно субективно материално право в несъответствие с определеното в закона негово предназначение и това води до извод за недобросъвестност и злоупотреба с право по издадения запис на заповед.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на [фирма]:
Първият материалноправен въпрос е свързан с възможността претендираната част от вземане по издаден запис на заповед да бъде присъдена, независимо от действителния размер на вземането по каузалната сделка, чието изпълнение записът на заповед обезпечава, при доказана връзка между записа на заповед и каузалната сделка, в хипотезата на частично претендиране на дълга по записа на заповед. Този въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. Съгласно т.17 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК, с въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като крайният му извод относно размера на дължимата по записа на заповед сума е основан на съвкупната преценка на конкретните факти по делото и на събраните доказателства, въз основа на които е заключил, че записът на заповед е издаден като обезпечение на договор за лизинг и че съгласно изрична клауза в общите условия на договора за лизинг записът на заповед обезпечава не всички задължения, възникнали във връзка с този договор, а само задължението за заплащане на лизинговата цена. Въз основа на това въззивният съд е уважил предявения иск само до размер на тази част от дължимите по договора за лизинг задължения, които представлят част от дължимата лизингова цена. Следователно даденото от въззивния съд разрешение е в резултат не на неправилно приложение на материалния закон и несъобразяване с постоянната практика на ВКС, а в резултат на преценка на конкретните обстоятелства по делото.
Настоящият състав намира още, че касаторът не е доказал наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Представеното от него решение на Старозагорски окръжен съд е постановено при друга фактическа обстановка и в него не е обсъждано дали съгласно уговорките между страните записът на заповед обезпечава изпълнението на всички задължения по каузалната сделка, или само част от тях. Поради това посоченото решение не доказва наличието на противоречива практика по поставения материалноправен въпрос.
Вторият материалноправен въпрос е свързан с възможността авалистът на запис на заповед да противопостави на поемателя относителните възражения на издателя, произтичащи от каузалното правоотношение, което записът на заповед обезпечава. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика, формирана по реда на чл.290 ГПК – решение № 120 от 30.07.2010г. по т.д. № 988/09г. на ВКС, ТК II т.о., решение № 17 от 21.04.2011г. по т.д. № 213/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 26 от 24.04.2014г. по т.д. № 1027/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., съгласно която поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и неговите лични (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Това следва от изричната разпоредба на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения (в т. ч. и лични) във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право – извод, който произтича от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал. 2 ТЗ. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса (чл. 154 ГПК /отм./), злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, подлежи на изрично доказване от авалиста. Въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика, като е разгледал относителните възражения на авалиста С. И., след като е преценил наличието на посочените предпоставки, даващи му право да релевира такива възражения. Тъй като по поставения въпрос е налице задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По касационната жалба на С. Г. И.:
Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторът е повторил оплакванията си за неправилност на въззивното решение, изложени в касационната жалба. Тези оплаквания обаче могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касаторката и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 664 от 13.11.2014г. по в.т.д. № 1016/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: