О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
гр. София, 30.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 935 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, предл. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. Г. срещу определение № 47 от 07.03.2017г. по т. д. № 2369/2016г. на Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 245 от 18.07.2016г. по в. т. д. № 233/2016г. на Апелативен съд П., Търговско отделение, Първи състав, потвърждаващо решение № 690 от 30.12.2015г. по т. д. № 214/2015г. на Окръжен съд Пловдив.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението поради нарушение на материалния и процесуалния закон, моли същото да бъде отменено и производството по чл. 288 ГПК да бъде продължено. Релевира доводи относно предявяването на един положителен установителен иск за заплащане на сумата от 40 000 лв. – частична претенция, произтичаща от тристранно споразумение за прихващане и встъпване в дълг от 06.03.2013г. Излага съображения относно неправилния извод на решаващия състав на ВКС за наличието на два обективно съединени установителни иска по чл. 422 ГПК, поради това че за претендираната сума са издадени по реда на чл. 417 ГПК две заповеди за изпълнение на парични задължения от по 20 000 лв.
Ответникът Фондация за осъществяване на дейност в частна полза „П. Д.”, [населено място] не изразява становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на делото.
Разгледана по същество, тя е неоснователна.
Съдебният състав на Търговска колегия на ВКС е приел, че касационната жалба е процесуално недопустима, тъй като решението на Апелативен съд П. не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – касае се до търговско дело, образувано по два обективно съединени иска за парични вземания, произтичащи от споразумение между юридически лица, две от които са търговци, като всяко е предмет на отделна заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и е в размер на 20 000 лв.
Обжалваното определение на ВКС е правилно. Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 50/2015г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Предвиденият в посочената правна норма минимален размер за обжалваемост пред касационната инстанция на въззивния съдебен акт не е обвързан от предявяването на иска като частичен или в пълен размер и намира приложение към всяка от посочените хипотези.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по отношение на [фирма], [населено място], че на основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК дължи на Фондация „П. Д.“, [населено място] сумата от 40 000 лв. – частична претенция, произтичаща от тристранно споразумение за прихващане и встъпване в дълг от 06.03.2013г., за която сума са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 17864/2014г. на Районен съд Пловдив за сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 12.12.2014г. до окончателното изплащане, и заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 18199/2014г. на Районен съд Пловдив за сумата от 20 000 лв., ведно със законна лихва, считано от 19.12.2014г. до окончателното изплащане, и [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Фондация „П. Д.”, [населено място] 1 400 лв. – разноски в заповедното производство и 2 780 лв. – разноски в исковото производство.
Делото е търговско, тъй като заявената претенция произтича от споразумение, сключено между юридически лица, две от които са търговци. Предявените искове са под определения минимален размер за касационно обжалване – 20 000 лв. /по всяка отделна заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/ и касационната жалба е подадена на 30.09.2016г., поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 14 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 50/2015г./ за касационни жалби, постъпили до 07.07.2015г.
Неоснователен е релевираният от частния жалбоподател довод за предявен един положителен установителен иск за заплащане на сумата от 40 000 лв. – частична претенция, произтичаща от споразумението за прихващане и встъпване в дълг. Претендираното вземане представлява сбор от сумите по два броя заповеди за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, които макар и да са във връзка с едно и също правоотношение, са резултат от отделно образувани заповедни производства и са основание за издаването на отделни изпълнителни листове всеки за вземане по 20 000 лв. Доколкото производството по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, представлява продължение на заповедното производство, в хипотезата на предявени частични претенции по реда на чл. 417 ГПК и издадени по всяка отделна претенция заповеди за изпълнение, предявените установителни искове по реда на чл. 422 ГПК представляват отделни претенции, по отношение на които се извършва отделна преценка за тяхната допустимост и основателност с оглед различните моменти на подаване на отделните заявления за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Следователно в конкретния случай предмет на образуваното първоинстанционно производство са два самостоятелни иска, обективно съединени за разглеждане в обща искова молба, чиято цена се определя от размера на вземането по всяка от двете заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение на ВКС, ТК, състав на Второ отделение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото разноски на частния жалбоподател не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 47 от 07.03.2017г. по т. д. № 2369/2016г. на Върховния касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.