1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр. София, 19.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1449 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с ал. 1, т. 2 връзка с чл. 248 ГПК.
Образувано е по касационна жалба и частна жалба на ищеца Л. И. Г. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Х. съответно срещу решение № 431 от 28.02.2013г. и определение № 798 от 27.03.2013г. по гр. дело № 2392/2012г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
По касационната жалба:
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
1. „Приложима ли е нормата на чл. 29, ал. 1 ЗЗД в случаите, когато ответникът – лизингодател по договор за лизинг на МПС не е знаел, но е бил длъжен да знае годината на производство на лизингования автомобил, който предлага по лизинговия договор, посочил е на лизингополучателя – ищец невярна година на производство на автомобила и това е формирало волята на лизингополучателя да сключи лизинговия договор именно за този автомобил и при посочената цена?“
2. „Задължение на лизингополучателя по един лизингов договор за МПС, респ. на купувача по договор за продажба на МПС /вземайки предвид обстоятелството, че лизинговият договор съдържа елементи на покупко-продажба/ ли е да установи годината на производство на автомобила, предмет на сделката?“
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба и излага съображения за правилност на въззивното решение в представен писмен отговор.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въпреки редовността на касационната жалба от външна страна, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С въззивното решение – предмет на касационната жалба е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от Л. И. Г. срещу [фирма] обeктивно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД за унищожаване като сключен при измама от страна на лизингодателя на договор за лизинг № 1255/13.11.2007г. и частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 4 000 лв., съставляваща част от платената по договор за лизинг № 1255/13.11.2007г. лизингова цена на обща стойност 66 800 лв. като неоснователни.
Въззивният съд е приел, че лизинговата вещ е била оферирана за продажба от трето спрямо правоотношението лице – автокъща „Нефт груп“, ищецът е направил избор и е пожелал да закупи конкретен джип чрез изплащане на продажната цена под формата на финансов лизинг, годината на производство била посочена от представители на автокъщата, а след време по повод закупуване на авточаст при изследване на записания в талона на колата номер на рамата се установило, че годината на производство е 2004г. Изложил е съображения, че ищецът е формирал желанието си за придобиване на автомобила преди влизането в договорни правоотношения с ответника, като за ищеца е съществувал обективен източник /номерът на рамата/ за проверка на достоверността на съдържанието на отразеното в документите на автомобила. След обсъждане на събраните доказателства и изложените съображения въззивната инстанция е приела, че липсват доказателства относно обстоятелството, че съгласието на ищеца за закупуване на автомобила се е формирало в хода на преговорите с ответното дружество и за умишлено въвеждане на ищеца в заблуждение, поради което е направила извод, че поведението на ответника не би могло да бъде определено като измамно по смисъла на чл. 29 ЗЗД.
Неоснователността на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е аргументирана с неоснователността на конститутивния иск за унищожаване на договора, сключен при измама.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор, за формиране на решаващата воля на съда и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора въпроси са относими към предмета на делото и са свързани с правилността на въззивното решение, а отговорът им е обусловен от събраните доказателства. Дали лизингодателят е посочил съзнателно на лизингополучателя – ищец невярна година на производство на автомобила и това обстоятелство е формирало волята на лизингополучателя да сключи договора за лизинг на конкретния автомобил и при посочената цена, е въпрос, конкретен за делото и оплакването за неправилното му решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изводите, до които е достигнал въззивният съд във връзка с липсата на доказателства относно обстоятелството, че съгласието на ищеца за закупуване на автомобила се е формирало в хода на преговорите с ответното дружество и липсата на доказателства за умишлено въвеждане на ищеца в заблуждение от страна на ответника, са резултат от извършената от въззивната инстанция в съответствие с правомощията й на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата в рамките на оплакванията във въззивната жалба.
Въпросът за въвеждането на ищеца в заблуждение от насрещната страна с цел да бъде мотивиран към сключване на определена правна сделка е конкретен по всяко дело, подлежи на доказване и се решава след обсъждане и преценка на инвокираните от страните по спора доводи и възражения и събраните доказателства. Непротиворечива и трайно установена е практиката на ВКС, че измамата представлява умишлено въвеждане в заблуждение на едно лице с цел то да бъде мотивирано към сключване на определена правна сделка. Основният въпрос по иск с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД, който трябва да бъде изяснен, е налице ли е умишлено въвеждане на ищеца в заблуждение с цел той да бъде мотивиран да сключи посочената в исковата молба правна сделка, чиято унищожаемост е предявена. В настоящия случай този въпрос е решен от въззивния съд въз основа на събраните и обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка доказателства, доводи и възражения на страните.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 1 800 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
По частната жалба:
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението поради липса на доказателства за реално плащане на присъдения адвокатски хонорар.
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да осъди въззивника – частен жалбоподател да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер 2 170 лв., Софийски апелативен съд е приел, че уговореният с договора за правна защита от 18.06.2012г. адвокатски хонорар е платен и с оглед извода за неоснователност на въззивната жалба следва да бъде присъден на ответната страна.
Определението е правилно и съобразено с разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, съгласно която ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Налице са данни за извършено плащане на уговореното за въззивното производство адвокатско възнаграждение. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, ВКС на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 431 от 28.02.2013г. по гр. дело № 2392/2012г. на Софийски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 798 от 27.03.2013г. по гр. дело № 2392/2012г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Л. И. Г. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 800 лв. /хиляда и осемстотин лева/ – разноски за производството пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.