5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 158
гр. София,18.02.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3542 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от адв. П., срещу решение № 1435 от 08.07.2014г. по гр.д. № 4154/2013г. на САС, 8 състав, с което е потвърдено решение № 3328 от 08.05.2013г. по гр.д. № 12491/2010г. на СГС, I ГО, 2 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е осъдено [фирма] да заплати на Й. Гудик М. следните суми: 69 657,50 евро, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, представляваща главница, заплатена от ищеца за процесния апартамент, 17 410,44 евро, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, представляваща обезщетение за забава върху 69 657,50 евро от 06.10.2008г. до 02.11.2010г., и 7 358,71 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК – разноски по делото.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Твърди, че от обжалваното решение не може да се направи извод поради каква причина съдът счита, че е налице хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД с оглед заявените от ищеца с исковата молба искове. Твърди, че между страните е била налице валидна облигационна връзка, като дружеството е упражнило правото си да развали сключения договор и да задържи платеното до този момент. Поддържа, че предварителният договор между страните е развален поради виновно неизпълнение от страна на ищеца, който не е платил остатъка от продажната цена. Счита, че в производството е доказано, че не е било налице неизпълнение от страна на дружеството, поради което за ищеца не е възникнало право да развали сключения предварителен договор. Поддържа, че въззивният съд неоснователно е приел, че не е установено съдържанието на сключения между страните предварителен договор и наличието на клаузата, въз основа на която ответникът е развалил сключения договор и е задържал платеното по него, като счита, че съдържанието на договора е видно и от поведението на ищеца, който, въпреки че твърди, че не е подписвал такъв, се позовава на неговите разпоредби и е извършвал плащания именно на основание придобиването на желания от него имот. Поддържа, че клаузата на чл.10.2 от предварителния договор не е нищожна на основание чл.206, ал.3 ЗЗД, тъй като тази разпоредба не намира приложение към процесния предварителен договор. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с което поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата, както и по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Нищожна ли е уговорената в чл.10.2 от предварителния договор неустойка на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД – противоречие с ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС;
2. Императивното правило на чл.206, ал.3 ЗЗД намира ли приложение при предварителни договори за продажба на недвижим имот, съдържащ в себе си и договор за изработка – поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се позовава на решение № 886 от 04.02.2012г. по гр.д. № 9046/2011г. на СГС и решение по гр.д. № 11114/2011г. на СГС, I-15 състав, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът Й. Гудик М. оспорва касационната жалба. Поддържа, че касационната жалба е недопустима и не следва да бъде разглеждана, тъй като и двата поставени материалноправни въпроса касаят договорна неустойка и биха били релевантни единствено, ако между страните е имало валиден договор. Твърди, че приложените към касационната жалба решения не са относими към конкретната фактическа обстановка. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по делото не е представен сключен в писмена форма предварителен договор между страните относно процесния апартамент Н 107, като е представен предварителен договор за друг апартамент – J 403, както и нотариален акт, с който е прехвърлен трети апартамент в същия комплекс – I 402. Приел е за безспорно установено, че ищецът е заплатил на ответника чрез трето лице за трите апартамента общо сумата 440 800,08 лева или 225 377,50 евро, като от тях 136 238,23 лева или 69 657,50 евро са задържани от ответника на основание прекратен предварителен договор и като обезщетение. Посочил е, че тази сума представлява точният размер на разликата между платените от ищеца суми и цената на апартамент I 402, посочена в представения нотариален акт, с който е продаден на ищеца. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че сключеният през 2007г. анекс без дата, който е представен от ищеца към исковата молба и сключването на който последният не оспорва, а напротив – черпи права от него, не може да се приеме, че съставлява предварителен договор по смисъла на чл.19, ал.3 ЗЗД, тъй като не съдържа всички съществени елементи на предварителен договор за покупко-продажба на апартамент Н 107, а именно: в него нито е индивидуализиран имотът, нито е посочена и уговорена цената му, т.е. липсват уговорки относно съществените елементи на предварителния договор за покупко-продажба. Приел е, че с този анекс, както изрично е посочено в него, страните са уговорили прекратяването на договора за другия апартамент J 403, като само са посочили в чл.2, че платената за него сума като резервационен депозит и първа вноска остават като плащания за другите два апартамента– I 402 и Н 107 в съответните размери. Изложил е съображения в контекста на приложението на чл.293, ал.3 ТЗ и е приел, че макар плащането на вноски именно по договор за покупка на апратамент Н 107 и сключването на анекса от 2007г. да са действия, от които е видно, че ищецът не е оспорвал наличието на правоотношение във връзка с апартамента, по делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява нито каква точно продажна цена са договорили за имота, нито сроковете за плащането й, нито срокът и изискванията към изпълнението на сделката от продавача по предварителния договор, т.е. не се установяват съществените елементи на предварителния договор за покупко-продажба. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че не е установено съдържанието на договора, нито предпоставките за упражняване на право на разваляне на същия от страна на ответника, както и че не е установено, че за конкретния апартамент има съглашение да е приложима клауза, подобна на разпоредбата на чл.10.2 от договора, сключен за другия имот, на който се позовава ответникът като основание да задържи получените суми за имота. Поради това въззивният съд е достигнал до извода, че сумите, платени от ищеца на ответника, са получени без основание и подлежат на реституция.
Въззивният съд е приел, че с оглед липсата на доказателства за сключен договор с описаната клауза на чл.10.2 от същия, на която се позовава ответникът, са ирелевантни и неоснователни изтъкнатите във въззивната му жалба доводи, че има право да задържи сумите на основание на такава клауза. За пълнота на изложението въззивният съд е изложил и съображения за приложимост на разпоредбата на чл.206, ал.3 ЗЗД, като е счел още, че дори и тази разпоредба да не е приложима, клауза със съдържанието по чл.10.2, каквато се твърди от ответника, би била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Крайния си извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД въззивният съд е обосновал с липсата на доказателства за сключен между страните предварителен договор за покупко-продажба и строеж на недвижим имот във форма и със съдържание, отговарящи на изискванията на чл.19 ЗЗД. С оглед на това е приел, че платената от ищеца сума подлежи на връщане като получена без основание. Макар въззивният съд да е изложил съображения, свързани с нищожност на клауза с твърдяното от ответника съдържание и с приложението на чл.206, ал.3 ЗЗД, тези съображения не са водещи при формиране на извода му за основателност на иска. Поради това, както и да се отговори на поставените от касатора въпроси, това няма да се отрази на крайния изход на спора.
При липсата на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда наличието на поддържаните от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1 860 евро.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1435 от 08.07.2014г. по гр.д. № 4154/2013г. на САС, 8 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на Й. Гудик М., гражданин на Д., сумата 1 860 евро /хиляда осемстотин и шестдесет евро/ – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: