О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
гр. София, 12.01.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 523 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Кооперативен съюз – П., представляван от юрисконсултт И. Т., срещу решение № 355 от 17.11.2015г. по в.т.д. № 471/2015г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 190 от 03.04.2015г. по т.д. № 536/2014г. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] иск за заплащане на сумата 36 619,39 лева, представляваща сбор от направени разходи за консумативи – ел.енергия, вода и телефонни разговори, дължими за собствен на ищеца недвижим имот, апортиран в ответното дружество и ползван от него през периода 2005г. – 2012г., находящ се в [населено място], ул. „М. В.№13, установени в посочени в решението фактури.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалния закон и е необосновано. Твърди, че не са изследвани задълбочено фактическите обстоятелства, които са приети за установени, не са обсъдени задълбочено поотделно и в тяхната съвкупност, а някои въобще не са обсъдени, представените и приети по делото доказателства, в резултат на което не е установена действителната фактическа обстановка и са направени неправилни правни изводи. Представя изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което поддължа наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата по следния процесуалноправен въпрос: „Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди всички доказателства, както и тяхната взаимна връзка, както и доводите и изявленията и възраженията на страните, изпълнявайки задължението си по чл.235 ГПК?”. Твърди, че въззивният съд се е отклонил от постоянната практика на ВКС – решение № 92 от 22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил представените писмо изх. № 10/12.01.2015г. от НСИ, Териториално статистическо бюро, [населено място], писмо изх. № 66-20-34/21.01.2015г. на НАП – ТД П. и напомнителни писма до ответното дружество за дължимите от него консумативи.
Ответникът [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че от представените писмени доказателства и заключението на вещото лице по делото не може да се направи извод, че имотът, който след апорта в капитала е собственост на ответното дружество, в процесния период 2005 – 2012г. е ползван от него, както и че разходите за вода, електроенергия и телефонни разговори, означени като консумативи, са заплащани от ищеца Кооперативен съюз – П. на доставчиците на тези услуги. Посочил е, че такива твърдения не се съдържат в исковата молба, нито следват от представените по делото доказателства. Изложил е съображения, че процесните фактури са частни свидетелстващи документи и като изходящи от страната, която иска да се ползва от тях, нямат материална доказателствена сила в настоящия процес относно вида и размера на дължимите консумативи за ползване на сградата и имота, нито относно тяхната стойност, а още по-малко установяват задължение на ответника към ищеца за тяхното плащане на претендираното правно основание – неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД. В заключение въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният процесуалноправен въпрос е важен, но по отношение на него не е налице поддържаното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд, като е споделил изводите на първоинстанционния съд, съдържащи обсъждане на представените по делото, релевантни за спора доказателства, в това число съставените от ищеца фактури, изпратената от ТД на НАП – П. разпечатка от отчетни регистри по ЗДДС и заключение на съдебно-счетоводната експертиза, и е изложил и свои фактически и правни изводи, не се е отклонил от формираната практика. Несъгласието на касатора – ищец с фактическите и правните изводи на съда представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснаваност и нарушение на материалния закон, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК предвид липсата на представени от него влезли в сила решения на съдилищата, установяващи противоречива практика и предвид наличието на постоянна практика на ВКС по поставения въпрос.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 355 от 17.11.2015г. по в.т.д. № 471/2015г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: