6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 685
гр. София, 01.12.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 4229 по описа за 2013г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. Х. в качеството й на физическо лице и на [фирма] срещу решение № 420 от 17.07.2013г. по в.гр.д. № 660/2013г. на Плевенски окръжен съд, Гражданска колегия в частта, в която е потвърдено решение № 674 от 15.04.2013г. по гр.д. № 3123/2012г. на Плевенски районен съд, с което е признато за установено, че С. П. Х. в качеството й на физическо лице и като [фирма] дължи на П. В. Ц. сумата 16 000 лева по запис на заповед от 06.02.2007г. с падеж 06.02.2008г., ведно със законната лихва от 17.02.2012г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за което задължение е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 708/20.02.2012г. по ч.гр.д. № 966/2012г. на ПлРС и е осъдена да заплати на П. В. Ц. сумата 1 120 лева – направени по делото разноски.
Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в превратно обсъждане на писмените доказателства, довели и до необоснованост на решаващите правни изводи на съда. Поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон при преценката за редовността на записа на заповед, на който се основава искът, като не е съобразил, че липсва индивидуализация на лицето, което поема задължението да плати, респ. в какво качество поема задължение – като търговец или като физическо лице, за което се съди от наличието на един подпис на издател, както и дали е поета солидарна или разделна отговорност. Твърди, че липсва и достоверна дата на издаване, като излага подробни съображения в подкрепа на този довод. Поддържа, че ищцата не е доказала съществуването на твърдяното от нея каузално правоотношение. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните правни въпроси:
1. За успешното провеждане на установителния иск по чл.422 ГПК следва ли ищецът да докаже и наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, или е достатъчна само проверката за редовността на менителницата от външна страна;
2. Налице ли са задължителните реквизити, изброени в чл.535 ТЗ, по отношение на процесния запис на заповед при липса на достоверна дата на издаване, на индивидуализация на лицето, поемащо задължението и при наличие на текстово противоречие за освобождаване от предявяване и наличие на такова предявяване;
3. След като ищецът се позовава на устен договор за заем, налице ли е правна симулация, както и какви са действителните правоотношения между страните.
Поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, както и в противоречие с решения на други съдилища: решение № 42 от 21.04.2010г. по гр.д. № 54/2010г. на Бургаски апелативен съд, решение № 768 от 24.11.2011г. по жр.д. № 836/2010г. на Пловдивски апелативен съд и решение № 87 от 09.05.2012г. по гр.д. № 55/2010г. на Карнобатски районен съд.
Ответникът по касация П. В. Ц. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като разрешението на въззивния съд по формулираните правни въпроси е в съответствие с непротиворечивата практика на ВКС. Поддържа, че по същество касационнната жалба е неоснователна. Сочи, че в отговора на исковата молба касаторката – ответница по предявения иск, е възразила единствено относно редовността на записа на заповед, станал основание за издаване на заповед за изпълнение, като е оспорила подписа и датата му, поради което предмет на доказване не е било съществуването или не на каузалната сделка.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че С. П. Х. в качеството й на физическо лице и като [фирма] дължи на П. В. Ц. сумата 16 000 лева по запис на заповед от 06.02.2007г. с падеж 06.02.2008г., ведно със законната лихва от 17.02.2012г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за което задължение е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 708/20.02.2012г. по ч.гр.д. № 966/2012г. на ПлРС , е споделил изводите на първоинстанционния съд относно вида и характера на отношенията между страните, в това число изводите за редовност на представения запис на заповед с оглед наличието на изискуемите реквизити, обсъдил е и е счел за неоснователно възражението на жалбоподателката относно подписите на записа на заповед, възприемайки изслушаното заключение на съдебно-графологичните експертизи.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението първи и трети правни въпроси, които могат да се обобщят в следния смисъл: в производството по чл.422 ГПК следва ли ищецът да докаже и наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, или е достатъчна само проверката за редовността на менителницата от външна страна, и налице ли е симулация, ако в исковата молба е изложено твърдение за наличието на устен договор за заем между страните, са релевантни, но по отношение на тях не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса за предмета на делото по иск по чл.422 ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, и разпределянето на доказателствената тежест между страните е преодоляна с ТР №4/18.06. 2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В т. 17 от тълкувателното решение е прието, че предмет на делото в този случай е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните за наличието каузално правоотношение, съдът разглежда заявените от ответника релативни възражения, а ако страните спорят относно конкретно каузално правоотношение и сочат различни такива, съдът обсъжда този въпрос и при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по записа на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. В този случай се приема, че ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а при заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест. Въззивният съд, като е съобразил направените с писмения отговор възражения и е приел, че с действителен запис на заповед ищцата е доказала вземането си, че за определяне на предмета на доказване е без значение твърдението й, че записът на заповед е издаден във връзка с установени между страните правоотношения по договор за заем, както и че ответницата не е доказала възраженията си за нередовност на записа на заповед, е решил въпроса в съответствие с ТР №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В съответствие с дадените в тълкувателното решение разяснения е и изводът, че наличието на твърдение за договор за заем, чието изпълнение е обезпечено със записа на заповед, не сочи на симулация на записа на заповед, а сочи неговата обезпечителна функция. По изложените съображения не следва да се обсъжда довода на касаторката за противоречие на въззивното решение с представените с изложените й съдебни решения – довод за наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Формулираният в изложението правен въпрос относно наличието на задължителните реквизити, изброени в чл.535 ТЗ, по отношение на процесния запис на заповед при липса на достоверна дата на издаване, на индивидуализация на лицето, поемащо задължението и при наличие на текстово противоречие за освобождаване от предявяване и наличие на такова предявяване, е релевантен за изхода на спора, но даденото от въззивния съд разрешение е обусловено от извършената конкретна преценка на съдържанието на записа на заповед и събраните във връзка с възражението за неавтентичност доказателства. Изводите на въззивния съд, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал, са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. Тези изводи не могат да бъдат ревизирани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторката не е доказала наличието на основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречиво разрешаване на формулирания въпрос от съдилищата. Към този въпрос са относими само две от представените с изложението решения – решение № 768 от 24.11.2011г. по гр.д. № 836/2010г. на Пловдивски апелативен съд, 2 състав и решение № 2382 от 05.10.2009г. по гр.д. № 6094/2009г. на Пловдивски районен съд. Няма данни дали посочените съдебни решения са влезли в сила. От друга страна, в решение № 768 от 24.11.2011г. по гр.д. № 836/2010г. на Пловдивски апелативен съд, 2 състав е разрешен въпрос, свързан с индивидуализацията на издателя на записа на заповед, но в хипотезата на документ, издаден от физическо лице и от дружество, представлявано от същото физическо лице, т.е. в хипотезата на запис на заповед, издаден от две лица. В настоящия случай записът на заповед е подписан от издателя – касаторката С. П. Х., и обстоятелството, че тя извършва дейност като едноличен търговец, не обуславя извод за възникването на различен правен субект, за чието задължаване по менителничния ефект е необходимо полагането и на втори подпис. Решение № 2382 от 05.10.2009г. по гр.д. № 6094/2009г. на Пловдивски районен съд е постановено по иск с правно основание чл.240 ЗЗД и в него е разгледан въпросът за възможността запис на заповед, който не съдържа дата на издаване, да има правната характеристика на разписка за даден паричен заем, т.е. е разгледана хипотеза на запис на заповед, в който липсва посочена дата на издаване. В процесния запис на заповед е посочена дата на издаване, което е достатъчно за обосноваване на извод за неговата действителност, като дори и посочената дата на издаване да не съответства на действителната, това е ирелевантно за действителността на ефекта. Обстоятелството, дали тази дата е посочена с печатен или с ръкописен текст, е без значение за действителността на записа на заповед.
Не е налице противоречие с постоянната съдебна практика и по отношение на извода на въззивния съд, че наличието и на падеж на определена дата, и на предявяване на определена дата, не опорочава ценната книга. В записа на заповед е посочено, че издателят се задължава неотменимо и безусловно срещу представяне на записа на заповед да плати без протест и без разноски на 06.02.2008г. сумата 16 000 лева, като приносителят на записа на заповед е освободен от задължението за предявяването му за плащане. Следователно посоченият в записа на заповед падеж е определен ден – 06.02.2008г., а изразът „срещу представяне на този запис на заповед” не представлява определяне на падеж на предявяване по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ. При така определения падеж – на определена дата, е без значение за възникване на отговорността на издателя дали записът на заповед е предявен за плащане, а обстоятелството, че въпреки уговорката за освобождаване на поемателя от задължение за предявяване за плащане, ефектът е бил предявен за плащане, не го опорочава.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответницата не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 420 от 17.07.2013г. по в.гр.д. № 660/2013г. на Плевенски окръжен съд, Гражданска колегия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: