7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
С., 10.05.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2476/ 2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Община-Шумен – [населено място] срещу Решение №129 от 30.04. 2015 г. по т.д. №736/2014 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която са потвърдени Решение № 79 от 30.06.2014 г. по т.д.№658/2013 г.и допълнително решение №111 от 28.10.2014 г., постановени по т.д. №658/2013 г. на ОС – Шумен, с която Община – Шумен е осъдена да плати на [фирма] – [населено място] сумата 25 789.76 лв. – обезщетение за извършени подобрения, дължащо се на [фирма] – [населено място] въз основа сключен с Община – Шумен Договор за концесия № 25-01-124/10.03.2004 г., прекратен, което вземане е прехвърлено на ищеца с Договор за цесия от 18.04.2013 г., със законната лихва от 11.11.2013 г., и сумата 95 733.33 лв. – обезщетение за забавено плащане на сумата 310 000 лв. за периода 11.11.2010 г. до 11.11.2013 г., с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.
По въпроса: задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди доводите и възражения на страните, жалбоподателят сочи, че е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС:т.19 на ТР №1/2001 г.;Р.№22/26.02. 2015 г. по т.д.№463/2014 г. на ІІ т.о.;Р.№ 40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ІV г.о.;Р.№157/08.11.2011 г. по т.д. №823/2010 г. на ІІ т.о.;Р.№114/15.05.2010 г. по гр.д. №4232/2008 г. Поддържа, че съдът не е обсъдил довода му за нищожност на Договора за цесия от 18.04.2013 г. поради липса на предмет, като ищецът несъстоятелно основава правото си на решение по т.д.№539/2010 г. на Ш.. Аргументира, че съгласно чл. 80 ЗК възниква само право на обезщетение, което е в зависимост от посочените предпоставки и следва по съдебен ред да се установят основанието и размера на вземането. Сочи, че към сключване на Договора за цесия, липсва вземане, годно за прехвърляне, като предмет на цесия не могат да бъдат бъдещи вземания, съгласно Р. №32/09.09.2010 г. на ВКС, ІІ т.о. Изразява несъгласие с приетото от въззивния съд, че в Договора за концесия са уредени имуществените права и задължения, и вземането на ищеца произтича от двустранен договор, като счита, че въззивният съд е приел различна от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която основава на правото на ищеца на различни от твърдените факти – ищецът основава правото си на влязло в сила решение и закона, а въззивният съд – на Договора за концесия. Жалбоподателят поддържа, че относно приетото за силата на пресъдено нещо с решението по т.д.№ 539/2010 г. на Ш., съдът не е обсъдил довода му, че е следвало да приложи посоченото дело и да съпостави основанието и петитума на иска по това дело и по настоящото; излага подробни съображения, че по предявен частичен иск СПН не се простира върху останалия размер на вземането; като обсъжда клаузите на Договора за концесия обосновава, че концесионерът не е изпълнил поетите задължения и няма право на обезщетение по чл. 80 ЗК – довод, който счита, че въззивният съд не е обсъдил. Възразява, че в Договора за концесия не е определена цена на придобиване, след обсъждане на посочените доказателства сочи, че е незаконосъобразен изводът на първоинстанционният съд относно цената на придобиване – касае се за правен въпрос и съдът следва да изведе цената на придобиване от концесионния договор, по който въпрос сочи, че въззивният съд не е отговорил на направените възражения и е допуснал нарушение на §1 т.6 от ДР на ЗК. Прави оплакване за неправилност на решението относно възражението за прихващане при определяне стойността на извършените инвестиции и размера на неустойката,както и че съдът не е изложил съображения защо приема, че мораторна лихва се дължи от 11.11.2010 г. По въпроса могат ли бъдещи вземания да бъдат предмет на цесионна сделка, жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, съгласно Р. №32 от 09.09.2010 г. на ВКС, ІІ т.о. По въпроса може ли да се приеме, че „историческа цена” по §1 т.6 от ДР на ЗК, е цената към момента на извършване на подобренията, жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – ищец по делото възразява, че жалбата е недопустима поради липса на правен интерес – след постановяване на решението жалбоподателят доброволно е изплатил задължението си по делото, с което го е признал. Възразява, че не са налице поддържаните основания по чл. 280 ал. 1 ГПК, като поставените от жалбоподателя въпроси касаят правилността на решението; подробно обосновава, че въззивният съд е обсъдил доводите и възраженията на жалбоподателя; че решението е в съответствие със съдебната практика относно възражението за прихващане; че е неотносим към делото въпросът за нищожност на договор за цесия с предмет бъдещо вземане. Излага и подробни съображения за неоснователност по същество на касационната жалба.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] – трето лице – помагач на страната на ищеца – не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него частично е потвърдено и изменено решение, с което са уважени осъдителни искове, цената на които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 т.1 ГПК (преди изм., обнар. Д.в. бр.50/2015 г.), подадена е в срок и е редовна.
Неоснователно е възражението на [фирма] – ищец по делото, че касационната жалба е недопустима поради липса на правен интерес у жалбоподателя, който след постановяване на решението доброволно е изплатил задължението си по делото, с което го е признал. Съдът е сезиран с редовна касационна жалба и изплащането от ответника на задължението по делото по невлязлото в сила въззивно решение, не съставлява признаване на задължението.
За да потвърди решението в частта, с която Община-Шумен е осъдена да плати на [фирма] – [населено място], в качеството му на цесионер по Договор за цесия от 18.04.2013 г., сключен с цедент [фирма] – [населено място] сумата 25 789.76 лв. – обезщетение по чл. 80 ЗК при предсрочно прекратяване на Договор за концесия № 25-01-124/10.03.2004 г., сключен между Община -Шумен и [фирма] – [населено място] по предявения частичен иск за 310 000 лв. и за сумата 95 733.33 лв. – изтекли лихви върху сумата 310 000 лв. за периода 11.11.2010 г.- до 11.11.2013 г., въззивният съд е приел, че е налице валидно сключен Договор за концесия, предсрочно прекратен, по който концесионерът не е изпълнил поетите инвестиции. За неоснователно е счел възражението на ответника за нищожност на Договора за цесия поради липса на предмет; изложил е, че с Договора за цесия от 18.04.2013 г. са прехвърлени имуществени права и задължения, уредени с Договора за концесия 10.03.2004 г. – така вземането на ищеца произтича от Договора за концесия, съществуването на който договор ответникът признава. Съдът е обосновал, че с влязло в сила Решение №88/ 28. 05.2011 г. по т.д.№ 539/2010 г. на Ш. по частичен иск на концесионера [фирма] – [населено място] против концедента Община – Шумен, искът е уважен за 26 000 лв. на основание чл. 80 ЗК – част от дължимо обезщетение за направени от концесионера в съответствие с Договора за концесия от 10.03.2004 г. подобрения и приращения, със законната лихва от датата на предявяване на иска и за 492.53 лв. – мораторна лихва за периода 22.06.2010 г. до 27.08.2010 г. – датата на исковата молба. Съдът е счел, че Договорът за цесия от 18.04.2013 г., е сключен след влизане на решението в сила на 25.10. 2012 г.,което решение е упоменато в Договора за цесия, че решението по частичния иск има сила на пресъдено нещо по сега предявения иск, като се простира по отношение на спорното право, индивидуализирано с основанието и петитума на исковата молба – установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със СПН. Обосновал е, че решението по частичния иск е влязло в сила преди прехвърляне на вземането за обезщетение по чл. 80 ЗК – безспорно е установено извършването от концесионера със съгласието на концедента на подобренията и приращенията в съответствие с Договора за концесия, предсрочно прекратен – поради което на концесионера се дължи обезщетение, присъдено в диспозитива на решението по частичния иск. Заключил е, че с Договора за цесия ищецът по настоящото дело е купил вземането на концесионера към концедента, придобил е материалното право, засегнато от правния спор и е активно легитимиран да предяви иска. За да определи обезщетението за извършени подобрения и приращения в имота по чл. 80 ЗК до прекратяване на Договора за концесия на 17.08.2010 г., съдът е приел, че съгласно §1 т.6 от ДР на ЗК „историческата цена” е придобивната цена, т.е. цената към момента на извършване на подобренията и съобразно комплексната счетоводна и техническа експертиза, която е изчислила придобивната цена на обектите и е приспаднала съответните амортизационни отчисления, е определил размер на обезщетението 1 336 434.29 лв., от която е приспаднал присъдена по т.д.№ 539/2010 г. на Ш. сума, и е посочил, че искът е основателен до предявения размер 310 000 лв. Уважил е иска по чл. 86 ал.1 ЗЗД за 95 733.33 лв. – върху сумата 310 000 лв. изтекли лихви за периода 11.11.2010 г. до 11.11.2013 г. По възражението за прихващане на ответника с вземане за неустойка по чл. 35 от Договора за концесия, дължима от концесионера за неизпълнение на програмата за инвестиции, съдът е препратил към мотивите на обжалваното решение относно размера на нереализираните инвестиции и относно извода, че не е нищожна поради несъответствие с обезщетителната, обезпечителната и санкционната й функция неустойка, уговорена в размер на 30 % от договорените и неизвършени инвестиции 952 367.47 лв. или 284 210. 24 лв., затова от сумата 310 000 лв. – обезщетение за подобрения по чл. 80 ЗК, след уважаване възражението за прихващане 284 210.24 лв., искът е уважен за 25 789.76 лв.
Въззивният съд е отменил допълнителното решение в частта, с която законната лихва от предявяване на иска 11.11.2013 г. е присъдена върху сумата 95 733.33 лв. и го е потвърдил в частта, с която законната лихва е присъдена върху сумата 25 789.76 лв., по съображения, че законна лихва се държи върху главницата 25 789.76 лв. и не се дължи върху обезщетението за забавено плащане.
С оглед изложеното е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК поради произнасяне в противоречие с установената задължителна съдебна практика относно задължението на съда да обсъди доводите и възраженията на страните. Въззивният съд е обсъдил възражението на ответника за нищожност на Договора за цесия 18.04.2013 г. поради липса на предмет, по което е приел, че с Договора за цесия е прехвърлено на ищеца вземане, което произтича от Договора за концесия 10.03.2004 г., който договор ответникът не оспорва, че съществува. В тази връзка неоснователно жалбоподателят основава искането за допускане на касационно обжалване на Р. №32 от 09.09. 2010 г. на ВКС, ІІ т.о., в което е решен въпрос могат ли бъдещи вземания да бъдат предмет на договор за цесия, а в настоящия случай с Договора за цесия не са прехвърлени бъдещи вземания. В тази връзка е неоснователно оплакването на жалбоподателя за приета от въззивния съд различна от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която била основана на правото на ищеца на различни факти от твърдените от него. Ищецът е основал правото си на иск за обезщетение на Договора за концесия и като е посочил, че в чл. 38 страните не са уговорили право на обезщетение при вина на концесионера, е обосновал, че това право възниква на основание чл. 80 ЗК, съгл. изменението от 2008 г., което право е признато с решението по т.д.№ 539/2010 г. на Ш. – така въззивното решение е постановено съобразно изложените от ищеца обстоятелства.
Не се подкрепя от данните по делото довода на жалбоподателя, че съдът не е обсъдил възраженията му срещу силата на пресъдено нещо, създадена с решението по т.д.№ 539/2010 г. на Ш.. По този въпрос въззивният съд е приел, че решението по частичния иск има СПН по отношение на спорното право, индивидуализирано с основанието и петитума – установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със СПН и тъй като решението по частичния иск е влязло в сила преди прехвърляне на вземането за обезщетение по чл. 80 ЗК, безспорно е установено извършването от концесионера със съгласието на концедента на подобренията и приращенията в съответствие с Договора за концесия, предсрочно прекратен, поради което на концесионера се дължи обезщетение, присъдено в диспозитива на посоченото решение по частичния иск.
Така въззивният съд е решил въпроса за силата на пресъдено нещо по воден частичен иск в съответствие с постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№ 89/ 11.07.2011 г. по т.д.№716/2010 г. на ВКС, І т.о., съгласно което решението по частичния иск формира сила на пресъдено нещо, която се формира относно съдебно установените правопораждащи факти на спорното право, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска, и е средство за неговото разрешаване. Формираната СПН с решението по частичния иск е по отношение на уваженото съдебно предявено право, включително и по неговия размер и не се разпростира и върху останалата част от вземането, заявена в следващото дело.
Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената съдебна практика, затова е неоснователен доводът на жалбоподателя, че не са обсъдени довода му за значението на решението по т.д.№ т.д.№ 539/2010 г. на Ш., както и възражението, че концесионерът не е изпълнил задълженията си по Договора за концесия, затова няма право на обезщетение по чл. 80 ЗК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че въззивният съд не е отговорил на направените възражения относно цената на придобиване и е допуснал нарушение на §1 т.6 от ДР на ЗК. Въззивният съд, за да определи размера на обезщетението, за което придобивната стойност на изграденото следва да се намали с амортизационните отчисления, е приел, че съгласно §1 т.6 от ДР на ЗК, „историческата цена” е придобивната цена, т.е. цената към момента на извършване на подобренията и въз основа на комплексната счетоводна и техническа експертиза за извършените СМР от концесионера към издаване на разрешението за ползване 19.11.2007 г., е посочил кой от предложените от експертизата варианти приема с оглед приспадане на съответните амортизационни отчисления. Както е изложено в т.д.№682/2011 г. на Ш., въпросът за историческата цена на придобиване, е фактологично обусловен. Решаването на въпроса е основано на изводи на съда за договорените инвестиции с Договора и споразуменията към него, за изпълнените инвестиции и за съответствието им с договора; от обсъждане на изслушаната СИЕ в предложените варианти, което е извършил въззивният съд и за което е изложил съображения. Както сочи и жалбоподателят, въпросът за размера на обезщетението, който се определя съобразно историческата цена на подобренията след приспадане на амортизационните отчисления, е правен въпрос, и неоснователно поддържа, че този въпрос въззивният съд е решил, без да обсъди направените от страните възражения.
Изложените от жалбоподателя доводи и съображения относно възражението за прихващане, по което неправилно съдът определил стойността на инвестициите и размера на неустойката и относно неизлагането на съображения защо съдът приема, че мораторна лихва се дължи от 11.11.2010 г., съставляват оплаквания за неправилност на решението – основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК и не съставляват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 129 от 30. 04.2015 г. по т.д. №736/2014 г.на Варненски апелативен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: