О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 669
гр. София, 01.08.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2368 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Митница С., Агенция Митници срещу решение № 159 от 09.04.2015г. по в.гр.д. № 102/2015г. на Хасковски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 258 от 01.12.2014г. по гр.д. № 276/2014г. на РС Свиленград. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] и [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.82, ал.1 вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане солидарно на ответниците да заплатят сумата 11 163,20 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди /претърпени загуби/ по договор за наем от 28.09.2009. като част от цялата претенция в размер на 142 044,01 лева, и мораторна лихва в размер на 475,33 лева за периода от 10.12.2013г. до 11.05.2014г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Счита за неправилен извода на въззивния съд по отношение на оплакването му за нищожност на първоинстанционното решение, като твърди, че този му извод е немотивиран. Твърди, че първоинстанционният съд се е произнесъл, преди да изтече срокът по чл.151, ал.1 ГПК, което води до нищожност на постановеното решение. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че задължението на ответника по договора за наем се изчерпва със сключването на договор за охрана, като твърди, че същият дължи да гарантира осигуряване на ефективна охрана на отдадените под наем свои обекти. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договора. Счита за неправилен и некореспондиращ с доказателствата извода на въззивния съд, че касаторът не е успял да докаже, че липсващите стоки са се намирали в наетото складово помещение преди датата на неправомерното деяние. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Валидно и допустимо ли е постановено съдебно решение, преди да изтече седемдневният срок за поправка на протокола съгласно разпоредбите на чл.151 ГПК?
2. Допустимо ли е да се оспори частен документ като неистински по реда на чл.193 ГПК или може да се оспори само по отношение на неговата автентичност, но не и по отношение на неговото съдържание, при условие, че въпросният частен документ е подписан от представители на ищеца и на ответника?
3. Допустимо ли е да се приема, че е налице неизпълнение на задължение за доказване на определени обстоятелства и факти, за които не са дадени конкретни указания в доклада по делото – поддържа, че въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не се установяват към твърдените от ищеца дати стоки от вида, качеството, с количеството и на стойността, твърдени от въззивника, да са се намирали в наетите помещения, без да му е било указано да бъдат представени доказателства за установяване на тези факти.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по правните норми, във връзка с които са поставени въпросите, има правна уредба и не се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, нито пък сочената уредба е неясна или непълна, което да налага тълкуване. Счита, че вторият поставен въпрос не се явява обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, а третият въпрос е неотносим, тъй като касаторът не се е позовал във въззивната си жалба на допуснато процесуално нарушение.
Ответникът Застрахователна компания [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на въззивника – ищец за нищожност на първоинстанционното решение, като е изложил съображения, че в действащия процесуален закон не е налице изискване съдебното решение да е постановено след изтичане на предвидения в чл.151, ал.1 ГПК едноседмичен срок за отправяне на искания за поправка и допълнение на протокола от проведеното допълнително съдебно заседание.
След като е обсъдил сключения между ищеца като наемател и ответника [фирма] като наемодател договор за наем, въззивният съд е приел, че за наемодателя не е възникнало задължение да охранява обектите, предоставени за ползване на наемателя митница С. или да опазва имуществото, разположено в тях, а е поето задължение единствено за осигуряване на безпрепятствено и необезпокояване ползване на наетите помещения. Посочил е, че клаузата на чл.1, ал.1 от договора за наем не обуславя различен извод, тъй като конкретната формулировка на задължението на наемодателя е за обезпечаване на С. в имотите, като сключи договор с охранителна фирма за осъществяване на охрана на обекта и представи договора на наемателя. Счел е, че ако наемателят е имал намерение да възложи на наемодателя да осигурява и обезпечава охраната на вещите, съхранявани в помещенията и да отговаря за тяхната наличност и безопасност, е следвало да договори това изрично в договора за наем или да сключи договор за склад, за охрана или по друг начин да обезпечи сигурността на имуществото. Заключил е, че при така установените отношения не би могла да бъде ангажирана отговорността на наемодателя за липсващи вещи в резултат на неправомерни действия на трети лица.
Въззивният съд е приел още, че не е установено наличие на застрахователен договор, сключен от наемодателя [фирма] със ЗК [фирма] или друго застрахователно дружество, но липсата на такъв не може да доведе до ангажиране на отговорността на наемодателя, тъй като последният не е поемал задължение за сключване на такъв договор.
Въззивният съд е споделил и извода на първоинстанционния съд за липса на доказателства, установяващи към твърдените от ищеца дати стоки от вида, качеството, с количеството и на стойността, твърдени от въззивника, да са се намирали в наетите помещения. Приел е, че представените по делото митнически манифести, наказателни постановления и констативни протоколи не съдържат посочване, че описаните стоки са внесени на определена дата в наетите помещения и са останали на съхранение в тях. В тази връзка е изложил, че с оглед оспорването на констативен протокол за инвентаризация правилно първоинстанционният съд е ценил съдържанието му по същество, без да открива производство по чл.193 ГПК. Посочил е, че този протокол представлява частен документ, поради което на проверка по реда на чл.193 ГПК подлежи само неговата автентичност, но не и неговото съдържание, което се цени по същество с оглед всички събрани доказателства. Счел е, че документът установява единствено факта, че представител на наемодателя е присъствал на извършената инвентаризация, на която са установени описани в протокола липси, но този документ не установява нито на какво се дължат липсите, нито на база на какво е прието, че са налице такива, при положение че липсват доказателства, установяващи кога и какви стоки са били внасяни и изнасяни от помещенията. Посочил е още, че не е установено по категоричен начин и точното време на извършване на твърдените от въззивника неправомерни действия на трети лица, тъй като доказателства за това не са събрани.
По предявения против ЗК [фирма] иск въззивният съд е приел, че не е доказано наличието на правоотношение с този ответник, в рамките на което за него да е възникнала солидарна отговорност с ответника [фирма] за обезщетяване на ищеца. Поради това е счел за ирелевантно по този иск дали е налице или не е взломна кражба. Посочил е, че е налице сключен между [фирма] и ЗК [фирма] застрахователен договор за отговорността на застрахования за имуществени вреди вследствие на кражба чрез взлом или повреда на имущество, настъпила в охраняван от застрахования обект, в резултат на проникване чрез взлом, причинени на трети лица при или при повод охранителна дейност, съгласно договори за охрана на 1500 обекта по приложен списък, неразделна част от договора. С оглед този предмет на договора е приел, че той касае гражданската отговорност на застрахования, а не представлява имуществена застраховка на охраняваните от него вещи, но ищецът не претендира ангажиране на гражданската отговорност на застрахования едноличен търговец, с когото не се намира в договорни отношения, а и не твърди, че в причинна връзка с негови действия или бездействия е претърпял вреди.
Формулираният първи процесуалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По въпроса кои решения са нищожни и кои – недопустими, е налице постоянна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил. Нищожно е съдебно решение, което не отговаря на изискванията за валидно решение – не е постановено от надлежен орган, функциониращ в законен състав; постановено е извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е постановено в писмена форма или не е подписано; изразената воля на съда е абсолютно неразбираема. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване; ако е постановено, въпреки че съдът е бил десезиран; ако е постановено при липса на положителна или наличието на отриателна процесуална предпоставка. Постановяването на решение, преди да е изтекъл срокът за искане за поправка на протокола от проведеното последно съдебно заседание, ако е довело до засягане на правото на защита на страната, представлява процесуално нарушение, което подлежи на поправяне по реда на инстанционния контрол и може да рефлектира върху правилността на решението, но не и върху неговата валидност и допустимост. В настоящия случай искането за поправяне на протокола, направено след постановяване на решението, но в срока по чл.151 ГПК, съдържа искане за изменение на диспозитива на постановено от съда определение, т.е. за промяна на волята на съда, което искане не подлежи на разглеждане по този ред.
Вторият процесуалноправен въпрос не е релевантен, тъй като не е обусловил изхода на спора. Изводите на въззивния съд не са обусловени от произнасянето му по направеното оспорване на констативен протокол за инвентаризация, а от преценката му, че документът установява единствено факта, че представител на наемодателя е присъствал на извършената инвентаризация, на която са установени описани в протокола липси, но този документ не установява нито на какво се дължат липсите, нито на база на какво е прието, че са налице такива, при положение че липсват доказателства, установяващи кога и какви стоки са били внасяни и изнасяни от помещенията. Поради това както и да се отговори на поставения въпрос, това няма да се отрази на крайния изход на делото.
Третият процесуалноправен въпрос също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Изводът за липса на доказателства за твърдените липси не е единствено обуславящ крайния изход на спора, като касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с извода на въззивния съд за липса на основание за ангажиране на отговорността на ответниците с оглед конкретните правоотношения между тях, който сам по себе си е достатъчен за отхвърляне на исковете. От друга страна, във въззивната си жалба ищецът не е релевирал оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото поради това, че е неточен или непълен, а съгласно т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи за това служебно.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника [фирма] следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 700 лева, а на ответника ЗК [фирма] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 659,37 лева, определено съобразно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 159 от 09.04.2015г. по в.гр.д. № 102/2015г. на Хасковски окръжен съд.
ОСЪЖДА Митница С., Агенция Митници да заплати на [фирма] [населено място], [улица] сумата 700 лева /седемстотин лева/ – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78 ГПК.
ОСЪЖДА Митница С.,Агенция Митници да заплати на Застрахователна компания [фирма], ЕИК , [населено място], [улица] сумата 659,37 лева /шестстотин петдесет и девет лева и тридесет и седем стотинки/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: