О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 175
гр. София, 17.03.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1233 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Е., [населено място], представляван от адв. С. Х., срещу решение № 2511 от 17.12.2015г. по в.гр.д. № 3565/2015г. на САС, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 03.11.2014г. по гр.д. № 451/2013г. на СГС, I – 17 състав е отхвърлен предявеният от Г. Г. Е. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.288 КЗ /отм./ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 80 000 лева до 90 000 лева, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Г. Г. Е. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.228 КЗ /отм./ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 90 000 лева до 360 000 лева и в частта, в която Г. Г. Е. е осъден да заплати на Гаранционен фонд разноски за въззивното производство в размер на 5 050 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо, неправилно и необосновано. Поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по значимия за крайния изход на делото материалноправен въпрос за предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при настъпило ПТП. Твърди, че не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, а е необходимо нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса за зачитане на силата на пресъдено нещо относно присъди или споразумения по чл.300 ГПК. Сочи решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., Постановление № 17 от 18.11.1963г. по н.д. № 41/81г. на ОСНК, решение № 55 от 30.05.2009г. по т.д. № 728/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., ППВС № 17/63г., решение № 67 от 15.05.2014г. по т.д. № 1873/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о.
Поддържа още, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос, свързан с определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД по размер обезщетение за причинени от деликт неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу Гаранционен фонд, т.е. противоречие със задължителните за съдилищата разяснения относно конкретните критерии, с които следва да бъде съобразено същото, съдържащи се в ППВС № 4/68г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 25.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 78 от 06.08.2015г. по т.д. № 1278/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. Твърди, че въззивният съд не е съобразил, независимо че формално и бланкетно ги е изброил, всички онези критерии, приети от ВКС за значими за определяне на справедлив размер обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия.
Ответникът Гаранционен фонд оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като изложените основания в жабата са касационни по чл.281 ГПК, но не и такива за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл.280 ГПК. Счита, че не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС по отношение на прилагането на чл.52 ЗЗД, като сочи, че разликата в присъжданите от съдилищата различни размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за установени по делото елементите от фактическия състав на чл.288, ал.1, т.2, б. „а” КЗ /отм./ – наличие на увреждане от управляващ незастраховано по риска „Гражданска отговорност” МПС, противоправно поведение и вина на водача, както и причинно-следствената връзка между деянието и причинените на ищеца увреждания, изразяващи се в претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина му. Приел е, че ищецът в качеството си на родител на починалия е активно легитимиран по предявения иск.
По размера на присъденото обезщетение въззивният съд обсъдил релевантните по този въпрос обстоятелства : възраст на починалия /15г./ и тази на ищеца /52 г./; установената от свидетелските показания близост между тях, въпреки че повече от година преди катастрофата бащата се е изнесъл от семейното жилище и е заживял при приятелката си, през който период е поддържал ежедневен контакт с децата, заинтересованост и грижа за възпитанието и отглеждането им; тежко преживяната загуба на първородния син; констатираната от вещото лице – психиатър настъпила дълбока промяна в личностното развитие на ищеца, като преживеният емоционален срив е извадил от равновесие психичното му функциониране, шокът от случилото се е довело до емоционално разстройство на личността със значима промяна – затваряне в себе си, желание да говори със снимките на детето, загуба на контрол, невъзмоност да се радва, нежелание да общува; прогнозата за психичното и емоционалното му състояние не е оптимистична, емоционално наранената психика се възстановява бавно, нуждае се от терапевтична намеса за достигане на психично равновесие. Въз основа на това е приел, че сумата 150 000 лева е справедливо обезщетение към началото на 2011г. с оглед социално-икономическите условия в страната.
По направеното възражение за съпричиняване въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката К. С. – очевидец на удара и приятелка на починалия, както и приетото и неоспорено от страните заключение на автотехническата експертиза. Въз основа на тях е приел, че е налице обективно противоправно поведение и от страна на пострадалия пешеходец, изразяващо се в движение на непозволено място – по средата на пътното платно, особено неговата позиция /тъй като К. С. е била от външната страна – по-близо до бордюра/, в същата посока на движение на превозните средства, което е в нарушение на разпоредбата на чл.108, ал.2 ЗДвП. Приел е, че е налице и несвоевременно реагиране на идващия им отзад шум на двигател, който на процесния автомобил е доста силен. Поради това и като е съобразил допуснатите от делинквента нарушения – каране с несъобразена скорост, нереагиране на пречките по пътя, каквито са били пешеходците, при възможност да реагира – широк път без насрещно движение, макар и след лек завой, несъобразяване и с особеното изискване за повишено внимание, когато на пътя са деца, както и принципно по-завишените изисквания към водачите на ППС, въззивният съд е приел, че съотношението на приноса следва да е 80% за водача и 20% за починалия. Предвид изложеното и след приспадане на доброволно изплатените от ответника 40 000 лева, въззивният съд е счел иска за основателен за сумата 80 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По материалноправния въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказване на съпричиняването на вредата е постановена по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., съгласно която при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с установената съдебна практика, тъй като въззивният съд е достигнал до извод за допуснато от пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, което е допринесл за настъпване на произшествието, след обсъждане на всички събрани по делото доказателства и съпоставайки поведението на водача и пострадалия, е определил съотношението на приноса на всеки от тях. Обосноваността на изводите на въззивния съд, основани на отделните факти и доказателства по делото, относими към преценката за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия и за съотношението на приноса на участниците в произшествието за настъпването на вредите, не може да се квалифицират като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Тези въпроси са свързани с правилността на обжалваното решение и не може да се обсъждат в стадия по селекция на касационната жалба.
Процесуалноправният въпрос относно задължителната сила на присъдата не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Въззивният съд се е произнесъл по направеното възражение за съпричиняване, след като в съответствие с постоянната съдебна практика е обсъдил събраните по настоящото гражданско дело доказателства, а не е основал извода си на споразумението по наказателното дело.
Формулираният материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но е разрешен в съответствие с постоянната практика. Съгласно Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид всички установени по делото обстоятелства /в това число възрастта на ищеца и пострадалия, вида на семейноправната им връзка – баща и син и внезапността на трагичното събитие, последвалия емоционален срив на ищеца и неблагоприятната прогноза за психичното и емоционалното му състояние/, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и икономическите условия към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Различният изход в съдебните решения, на които се позовава касаторът, се дължат на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2511 от 17.12.2015г. по в.гр.д. № 3565/2015г. на САС, 8 състав.
ОСЪЖДА Г. Г. Е., ЕГН[ЕИК], [населено място], обл. П., [улица] да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], [улица] сумата 300 лева /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: