О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 322
гр. София, 18.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2425 по описа за 2016г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място], приподписана от процесуален представител адв. К. П. срещу решение № 69 от 21.03.2016г. по в. т. дело № 817/2015г. на Апелативен съд В., търговско отделение, с което е потвърдено решение № 503 от 22.06.2015г. по т. дело № 1662/2014г. на Окръжен съд Варна и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 1 704 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 29 468,82 лв., представляваща сума по издадена фактура № [ЕГН]/17.07.2014г. за електрическа енергия за балансиране в специална балансираща група за периода от 01.06.2014г. до 30.06.2014г. и която е част от обща сума в размер на 51 249,41 лв. по същата фактура. С първоинстанционното решение ищецът е осъден да заплати на ответника направените съдебно-деловодни разноски в размер на 1 804 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Разпределена ли е правилно доказателствената тежест с оглед обстоятелството, че на ответното дружество не е било указано да установи твърдените от него факти и обстоятелства, а именно: добросъвестното изпълнение на задълженията по процесния договор? – според касатора посоченият въпрос е решен в противоречие с решение № 173/12.01.2011г. по т. д. № 901/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 358/18.06.2010г. по гр. д. № 1183/2009г. на ВКС, ГК, III г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. Касаторът поддържа, че с решението си съдът се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се на разпоредбата на чл. 162, ал. 1 ЗЕ, регламентираща задължението на Н. ЕАД да изкупува от [фирма] цялото количество електрическа енергия от комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия, регистрирано със сертификат за произход, както и количеството електрическа енергия, необходимо за осигуряване на експлоатационната надеждност на основните съоръжения, произведено над количеството електрическа енергия от комбинирано производство, с изключение на количествата, които производителят ползва за собствени нужди и за собствено потребление по смисъла на чл. 119, ал. 1 ЗЕ, или има сключени договори по реда на глава 9, раздел 7 от Закона, или с които участва на пазара на балансиращата енергия, или която е потребявана от небитови клиенти, които не са на бюджетна издръжка и които производителят с преобладаващ топлинен товар за стопански нужди снабдява с топлинна енергия. Касаторът релевира доводи, че не е налице законово обосновано правомощие на Н. ЕАД да налага корекция в подадените от централата графици, като се аргументира с разпоредбите на чл. 93А и чл. 162 ЗЕ, и поддържа становище, че възможността на Н. ЕАД да определя почасови количества, предвидена единствено в чл. 78 ПТЕЕ противоречи на разпоредбата на ЗЕ, като в тази връзка сочи разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗНА.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Т. оспорва касационната жалба и релевира възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на първия въпрос поддържа становище, че касаторът не е формулирал ясен и точен правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда и по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС; въпросът е формулиран твърде общо, без конкретна връзка и препращане към изводите на въззивния съд, обусловили изхода на делото; формулираният от касатора въпрос не кореспондира с фактите по делото; посочената от касатора практика на ВКС е неотносима. Относно твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ответникът прави възражение, че касаторът не е формулирал въпрос, а е развил изложените в жалбата касационни основания.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че ищецът е енергийно предприятие, което осъществява дейност производство на електрическа и топлинна енергия, а ответникът има издадена лицензия за осъществяване на дейност „обществено снабдяване с електрическа енергия“, допълнена с „координатор на специална балансираща група“. Констатирал е, че между страните е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия, с който [фирма] се е задължило да изкупува произвежданата по комбиниран начин електрическа енергия.
Съдебният състав е установил, че от 01.06.2014 г. Е. стартира приложението на Правилата за търговия с електрическа енергия /ПТЕЕ/, както и че между ищеца и ответника за периода на процесната фактура 01.06.2014-30.06.2014 г. са възникнали отношения на член на специална балансираща група и оператор на специална балансираща група, като ищецът има качеството „непряк член”.
Въззивният съд е кредитирал заключението на назначената КСТСЧЕ като обективно и компетентно дадено и въз основа на него е приел, че участниците в групата на Енерго-Про са разделени на две подгрупи – производителите на електроенергия от В. /възобновяеми енергийни източници/ и ВЕКП – подгрупа на производителите на електроенергия от високоефективно комбинирано производство, които от своя страна са разделени също на две групи – преки и непреки членове, като ищецът е непряк член. Въззивната инстанция е констатирала, че ищецът [фирма] е заявил помесечно прогнозно количество електроенергия и не е представил ежедневни почасови прогнозни графици, като такива са прогнозирани и изпратени от [фирма]. За да направи извод, че дължимите суми за небаланс спрямо всички членове на групата са определени правилно, съдебният състав е взел предвид общия разход за небаланс на цялата група, определен от Н. АД в размер 1 344 487,39 лв., общия разход за небаланс за подгрупата Енерго Про – ВЕКП, определен от Н. в размер на 68 100 лв., обстоятелството, че от тази подгрупа единствено [фирма] е пряк член, който е заявил и предоставил на координатора графици, като всички останали производители в подгрупата са непреки членове, на които графиците се изготвят от ответника, както и обстоятелството, че разходът за небаланс, определен за [фирма] в размер на 42 707,84 лв., е определен в съответствие с чл. 6, ал. 1, т. 4 на Общите принципи на разпределение.
Въззивният съд е приложил относимата към установената фактическа обстановка правна уредба /разпоредбите на Закона за енергетиката и Правилата за търговия с електрическа енергия, обн. ДВ, бр. 66 от 26.07.2013 г./ и като се е позовал на разпоредбата на чл. 63, ал. 2 ПТЕЕ, е направил извод, че за ответника е възникнало задължението да регистрира производителите, които не са избрали координатор като членове на специалната си балансираща група, да ги балансира и разпределя небалансите, съгласно общите принципи в специалната група. Решаващият съдебен състав се е аргументирал с разпоредбата на чл. 73 ПТЕЕ, предвиждаща приложимата цена за небаланси за балансиращите групи с членове производителите на електрическа енергия от ВЕКП да се определя от обществения доставчик. Посочил е, че за така определената цена на небаланса на цялата група координаторът – обществен доставчик получава фактура от независимия преносен оператор и му я заплаща; общественият доставчик разпределя задълженията за небаланси между всички членове на групата, някои от които са също балансиращи групи -тези на производителите от ВЕКП, продаващи на крайните снабдители. Позовал се е на разпоредбата на чл. 155 ПТЕЕ за изчисляване на небалансите, която определя механизма на изчисляване на отклоненията между регистрирания график, измерените стойности на производители и потребители и физическите обмени между съответните мрежи или координатори на балансиращи групи.
Възивната инстанция е изяснила начините на изчисляване и разпределяне на разходите от формираните небаланси – съобразно принципите за тяхното разпределяне, разписани в ОУ на координатора на балансиращата група, като производителите на електрическа енергия заплащат разноски за покриване на небаланси в съответната балансираща група /чл. 155, ал. 9 ПТЕЕ/. Посочила е, че независимият преносен оператор изчислява размера и цената на небалансите на всяка балансираща група, като така определените небаланси се оформят в месечно извлечение за сетълмент /чл. 174 и чл. 177 ПТЕЕ/ и се предоставят на координаторите на балансиращите групи за плащане, като координаторите последващо разпределят месечния баланс на групата между участниците въз основа на общи принципи, приложими за съответната група. Въз основа на заключението на вещото лице, прието в първоинстанционното производство, решаващият съдебен състав е направил извод, че за процесния период за балансиращата група, чийто непряк член е ищецът, е възникнало задължение за заплащане на небаланс, което е разпределено правилно съобразно действуващите общи принципи пропорционално между непреките членове.За ищеца е възникнало задължението като член на балансираща група да заплати на координатора на групата дължимата сума за балансираща енергия съобразно общите принципи за разпределение /чл. 179 ПТЕЕ/ в размер 42 707,84 лв., поради което и издадената фактура отразява правилно съществуващото между страните задължение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода на спора е този, който е включен в предмета на делото и който е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора в т. І от изложението процесуалноправен въпрос „разпределена ли е правилно доказателствената тежест с оглед обстоятелството, че на ответното дружество не е било указано да установи твърдените от него факти и обстоятелства, а именно: добросъвестното изпълнение на задълженията по процесния договор” не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. От една страна, въпросът е формулиран общо, без касаторът да е конкретизирал задълженията, които според него не са изпълнени добросъвестно от ответното дружество и в резултат на което неизпълнение за м. юни 2014г. на касатора е начислено по-голямо количество ел. енергия и по-голям разход за балансиране в специалната балансираща група и в частност по-голям разход за небаланс на „непреките участници” в подгрупата „Енерго – Про ВЕКП”. От друга страна, в изложения от касатора въпрос се съдържа твърдение, че съдът не е дал указания на ответника да докаже твърдените от него факти и обстоятелства, което не съответства на доклада на делото от 09.04.2015г. и определението с проекта за доклада от 06.02.2015г. Съгласно постоянната практика на ВКС, разпределението на доказателствената тежест при предявения иск се определя от въведените в процеса твърдения на страните, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. Като е дал указания, предвид изложените от страните факти, обстоятелства и възражения, че всяка страна следва да докаже положителните твърдения за фактите, от които извлича благоприятни за себе си правни последици и на които основава своите искания и възражения, както и че ответникът следва да установи съществуването на непогасено парично вземане срещу ищеца, съдебният състав не е процедирал в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Позоваването от касатора на противоречие с решение № 358/18.06.2010г. по гр. д. № 1183/2009г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 173/12.01.2011г. по т. д. № 901/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. е неоснователно, тъй като посочените съдебни актове са неотносими към настоящия спор – в тях е даден отговор на правни въпроси, които не са релевантни за конкретния случай.
Въззивният съд е обсъдил спорния въпрос дали сумата по издадената фактура отговаря на реалните задължения на участниците в групата, както и дали част от задълженията на другите участници в групата са прехвърлени към [фирма], предвид твърденията на ищцовата страна. Изводът на въззивната инстанция, че за процесния период за балансиращата група, респективно подгрупа, чийто непряк член е ищецът, е възникнало задължение за заплащане на небаланс, което е разпределено правилно съобразно действуващите общи принципи пропорционално между непреките членове, както и че за ищеца е възникнало задължението като член на балансираща група да заплати на координатора на групата дължимата сума за балансираща енергия съобразно общите принципи за разпределение в размер 42 707,84 лв., е изграден след обсъждане на събраните по делото писмени доказателства и заключението на комбинираната съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза в тяхната взаимна връзка. Преценката дали фактическата обстановка е установена правилно и при спазване на правилата на логическото мислене при обсъждане на доказателствата не може да бъде извършена в производството по допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като е свързана с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на решението.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като не е изпълнена основната предпоставка, предвидена в посочената правна норма. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, ако касаторът не е посочил този въпрос. К. съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, който според него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Развитите в т. ІІ от изложението доводи са относими към правилността на постановения съдебен акт и имат характер на основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК – поради противоречие с материалноправни разпоредби на Закона за енергетиката и Правилата за търговия с електрическа енергия, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК, и предвид липсата на посочен материалноправен или процесуалноправен въпрос.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за касационното производство не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 69 от 21.03.2016г. по в. т. дело № 817/2015г. на Апелативен съд В., търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.