О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
гр. София, 09.02.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1267 по описа за 2016г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. П. П. срещу решение № 821 от 05.11.2015г. по в. т. дело № 1436/2015г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 2651 от 15.06.2015г. по гр. дело № 357/2015г. на Варненски районен съд и [фирма] е осъдено да заплати на Г. И. И. от [населено място] сума в размер 1 500 лв. – разноски за въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Г. И. И. от [населено място] иск с правно основание чл. 145 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 13 200 щатски долара, представляваща получена от И. на 27.01.2010г. сума в качеството му на управител на дружеството, но неотчетена по договор за покупко-продажба на диаманти от С. Л., ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното изплащане на възнаграждението, и сумата от 500 щатски долара – обезщетение за забава за периода 27.01.2010г. – 15.01.2015г. поради погасяването му чрез прихващане с насрещно вземане на Г. И. И. спрямо дружеството за сумата от 23 100 лв., дължимо възнаграждение за периода м. август 2010г. – м. март 2015г. вкл. по решение на О., обективирано в протокол № 3/06.08.2010г.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на решението в частта, с която е прието за основателно възражението за прихващане, направено с отговора на исковата молба, като се аргументира с обстоятелството, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по основателността на възражението за прихващане и решението не е обжалвано от ответника. Касаторът релевира и доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът в писмено изложение обосновава допускане на касационно обжалване на решението с основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Длъжен ли е съдът да следи служебно за наличието на положителни процесуални предпоставки по постановяването на решението?
2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички обстоятелства, посочени в жалбата?
3. Преклудирано ли е правото на въззиваемия да иска произнасяне по претенциите му, след като не ги е заявил пред въззивната инстанция?
По отношение на първите три процесуалноправни въпроса касаторът поддържа, че са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, определение № 894/03.07.2014г. и решение № 261/28.10.2014г. по гр. д. № 2149/2014г. на ВКС, III г. о.
4. Съществува ли валидно вземане за полаган личен труд в полза на управителя срещу търговското дружество при определен размер на възнаграждение, но при липса на данни за извършен труд, както и при липсата на договор, уреждащ вида, мястото, времето /периода/ и отчитането на този труд?
5. Може ли такова вземане да бъде валидно и изискуемо, установено по основание и размер и да бъде предявено пред съда като възражение за прихващане?
Ответникът Г. И. И. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. П. и адв. С. С. А. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: въззивното решение е допустимо и възражението за прихващане е обсъдено в съответствие с Тълкувателно решение № 1/2000г. от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; въпросите в раздел А, т. 1, 2 и 3 от изложението са неотносими към конкретния случай; касаторът не е посочил към коя хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК се отнасят тези въпроси; касаторът не е обосновал с какво разглеждането от касационната инстанция на посочените в раздел Б, т. 1 и 2 от изложението въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът Г. И. И. е предявил и насрещна касационна жалба, инкорпорирана в отговора на касационната жалба на ищеца, с доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че вземането на ищеца е погасено чрез прихващане с насрещно вземане на ответника спрямо дружеството за сумата от 23 100 лв. – възнаграждение за периода от м. август 2010г. до м. март 2015г.
Касационната жалба на ищеца е редовна – подадена е от легитимирана страна в законния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, приема следното:
Въззивният съд е приел, че през 2010г. Г. И. в качеството му на управител на [фирма] е осъществил пътуване до Република С. Л. във връзка със закупуване на диаманти, както и че по негова лична банкова сметка е преведена сума в размер на 13 200 щатски долара, предназначена за заплащане на цената на избраните от него диаманти на продавача Halima T. I., представлявано от П. Накбе в качеството му на дилър на скъпоценни камъни и благородни метали. Свидетелите С. Б. и Д. М. потвърждават пътуването на ответника до С. Л. и причината за това и възпроизвеждат тезата на ответната страна за случилото се в тази държава и причините за неуспешната доставка. Представените от ответника с отговора писмени документи – договор за покупко-продажба без дата в превод, фактура за доставка от 27.01.2010г. за 13 304 щатски долара и опаковъчен лист в превод са оспорени от ищеца и поради това, че не са представени пред въззивната инстанция в оригинал или официално заверен препис, на основание чл. 183 ГПК са изключени от доказателствата по делото. Въззивната инстанция е приела, че не е доказано сключване на договора за покупко-продажба, както и е изложила евентуални съображения, че дори и да се приеме противното, вкл. превод на сумите към чуждестранния продавач съгласно банкови извлечения от Е. Микрофинанс АД, сделката не е отчетена и стока на дружеството – ищец не е предадена. За да направи извод, че ответникът не е доказал възстановяване на средствата в счетоводството на дружеството, не е доказал възражението си за внасяне на сумата от 18 346,28 лв. на каса, съдебният състав не е кредитирал показанията на свидетелката М. – счетоводител на дружеството, че е издала ПКО, и се е аргументирал с обстоятелството, че ответникът не е представил екземпляр от ПКО /разписката/, който задължително е следвало да бъде предаден в държане на вносителя на сумата.
Въззивният съд е приел, че условието за реализиране на специалната имуществена отговорност на управителя, предвидено в разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, е налице – Д. К. в качеството си на едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество е приела решение за ангажиране отговорността на ответника, което удовлетворява формалните изисквания за решение по чл. 145 ТЗ, предвид изключването на ответника като съдружник от ищцовото дружество с решение, обективирано в протокол от ОС на дружеството на 22.05.2014г.
Изложил е съображения, че фактическият състав на чл. 145 ТЗ е осъществен, а именно налице е виновно и противоправно неизпълнение на задълженията на управителя по повод на управление на дружеството, от което са произлезли вреди за последното. Въз основа на анализ на доказателствата, съдебният състав е направил извод, че ответникът И. като управител на ищеца е причинил вреди на дружеството, подлежащи на обезщетяване – предоставени са му за опериране средства в размер на 13 200 щатски долара; липсва основание за тяхното задържане; средствата не са отчетени обратно в дружеството, нито е отчетена насрещно получена стока – в случая диаманти. По изложените съображения е заключил, че искът е доказан по основание и размер.
Изводът за основателност на акцесорната претенция за сумата от 500 щатски долара – обезщетение за забава до завеждане на иска, е аргументиран с обстоятелството, че управителят следва да отчете задължението и предаде цената, респективно стоката, което не е обусловено от покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В момента на получаване на сумата на 27.01.2010г. ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение върху главницата за периода до 15.01.2015г. в размер 6 841.72 щатски долара.
Възражението на ответника за прихващане на претендираната сума с насрещно вземане в размер на 23 100 лв., представляващо неизплатено възнаграждение като управител за периода 06.08.2010г. – 31.03.2015г. по 420 лв. месечно, определено с решение на Общото събрание на съдружниците, взето на 06.08.2010г., е прието за основателно по следните съображения: с решение на Общо събрание на съдружниците на [фирма] /протокол № 3 от 06.08.2010г./ на ответника в качеството му на управител на ищцовото дружество е определено възнаграждение в размер на 420 лв. месечно; твърдението на ищеца, че претенцията не е ликвидна и изискуема, е неоснователно, доколкото дружеството е в задължение от момента на вземане на решение, управителят е организирал и ръководил дейността на дружеството, отговарял е за редовното водене на дружествените книги, отговарял е за счетоводството, подписите под Г. са на ответника, а не на другия съдружник, получавал е актове за прихващане и възстановяне; за периода от м. август 2010г. до м. март 2015г. включително дължимите суми са в размер на 23 520 лв.; не са представени от ищеца доказателства в насока на оспорване действителността на процесния протокол или установяващи плащане на дължимото възнаграждение.
С оглед уважаване на възражението за съдебно прихващане въззивният съд е направил извод, че искът следва да бъде отхвърлен като погасен чрез прихващане със сумата, дължима на управителя по решение на О. за периода от м. август 2010г. до м. март 2015г. включително.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият и третият процесуалноправни въпроси са свързани с оплакването за недопустимост на въззивното решение поради това, че въззивната инстанция не е валидно сезирана с възражението за прихващане, тъй като първоинстанционният съд не се е произнесъл по неговата основателност, решението не е обжалвано от ответника и в отговора на въззивната жалба липсва претенция за извършване на прихващане. Посочените въпроси не са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС относно допустимостта на съдебното решение, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК и т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г. съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска, като съдът дължи произнасяне, както по предявения иск, така и по релевираните своевременно в срока за отговор на исковата молба относими възражения. По отношение на евентуалното възражение за съдебно прихващане първоинстанционният дължи произнасяне в случай, че приеме, че ответникът дължи претендираната с иска сума. Ако предявеният иск е приет за неоснователен поради недължимост на претендираната сума, например поради недоказаност на твърдените факти и обстоятелства или поради погасяването й чрез плащане, съдът не е длъжен да разгледа евентуалното възражение за съдебно прихващане. В този случай ответникът няма правен интерес да обжалва първоинстанционното решение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение на правилността на акта съдът е ограничен от посочените във въззивната жалба основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Извън посочените хипотези въззивният съд при постановяване на въззивното решение по същество проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации. Ако по повод подадена от ищеца въззивна жалба въззивната инстанция направи извод за дължимост на сумата, то условието за разглеждане на своевременно въведеното с отговора на исковата молба възражение за съдебно прихващане се е сбъднало и в този случай въззивният съд дължи произнасяне по него. В зависимост от извода по спорните въпроси по предявения иск, поставени с въззивната жалба, съдът дължи произнасяне и по свързаните с тях възражения, факти и обстоятелства, заявени своевременно.
В настоящия случай възражението за съдебно прихващане на претендираното вземане с насрещното вземане на ответника е заявено надлежно в срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, не е разгледано от първоинстанционния съд поради отхвърляне на иска като неоснователен по същество, и въззивният съд след като е приел, че фактическият състав на чл. 145 ТЗ е осъществен и ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер 13 200 щатски долара и обезщетение за забава в размер 500 щатски долара, в съответствие с постоянната практика е разгледал евентуалното възражение за съдебно прихващане поради настъпване на условието и поддържането му и във въззивното производство.
Вторият, посочен от касатора процесуалноправен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като решаващият съдебен състав в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в горепосоченото Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, е обсъдил инвокираните във въззивната жалба оплаквания и доводи. Доколко при изясняване на фактическата обстановка въззивният съд е приложил правилно правилата на логическото мислене при обсъждане на доказателствата, е въпрос, относим към правилността /обосноваността/ на обжалвания съдебен акт и в този смисъл оплакванията представляват касационно основание по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Цитираните от касатора определение № 894/03.07.2014г. и решение № 261/28.10.2014г. по гр. д. № 2149/2014г. на ВКС, III г. о. са неотносими, тъй като касационното обжалване по съответното въззивно решение е допуснато по други правни въпроси.
Посочените от касатора въпроси в т. Б.1 и т. Б.2 от изложението /четвърти и пети въпроси/ не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на тези въпроси е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на решението, но нямат характер на правни въпроси по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По правилността на изводите на въззивния съд по поставените въпроси касационната инстанция може да се произнесе след допускане на касационно обжалване при наличието на основанията за това. Изводите, до които е достигнал въззивният съд във връзка с преценката дали съществува валидно вземане в полза на управителя за полаган труд срещу търговското дружество при определен размер на възнаграждение, са резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата. Предвид изложените съображения не се налага обсъждане на предпоставките на т. 1 – 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ако касаторът е имал предвид въпроса „следва ли вземането да бъде установено с влязло в сила решение по основание и размер, за да бъде предявено пред съда като възражение за съдебно прихващане”, то по този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 148/29.10.2009г. по т. д. № 79/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., съгласно която възражението за съдебно прихващане, заявено в исковото производство като процесуален способ на защита, не изисква изискуемост и ликвидност на насрещното вземане. Правният ефект на възражението за прихващане /съдебно прихващане/ настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещното вземане, неговата изискуемост и ликвидност. Поради изложените съображения въззивният съд като е обсъдил събраните доказателства във връзка с възражението за съдебно прихващане и е направил извод за неговата основателност, не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК е неоснователен, предвид наличието на постоянна практика на ВКС по релевантните правни въпроси, която не се налага да бъде променяна.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора за настоящото производство не се дължат. Касаторът дължи на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от последния разноски за касационното производство в размер 2 600 лв.
Поради недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца съдът не дължи произнасяне по насрещната касационна жалба на ответника, поради което претендираните разноски за насрещната касационна жалба в размер 30 лв. не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 821 от 05.11.2015г. по в. т. дело № 1436/2015г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 4, ап. 15 да заплати на Г. И. И. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 4, ап. 14 сумата 2 600 лв. /две хиляди и шестстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.