О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
София, 02.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1772/ 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. Б. Б. – от [населено място] срещу Решение № 2594 от 29.12.2015 г. по гр.д. № 4375/ 2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение №5170 от 15.07.2015 г. по гр.д. № 2920/ 2014 г. на СГС в частта, с която предявеният иск срещу Гаранционен фонд – [населено място] по чл. 288 ал. 1 т. 2 б. ”а” КЗ (отм.) е отхвърлен за 12 000 лв. и е постановено друго, с което за тази сума искът е уважен и решението е потвърдено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения размер 40 000 лв. Касационната жалба е срещу решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен над 12 000 лв., с оплакване за неправилност и необоснованост – нарушен е чл. 52 ЗЗД – присъденото обезщетение е крайно занижено; неправилно е приложена разпоредбата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Жалбоподателката описва нанесените й увреждания и проведеното лечение, понесените болки и страдания, които счита, че съдът в недостатъчна степен е възприел; сочи, че обезщетението е занижено и с оглед лимита на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” и че с решението се нарушава Конституцията на Република България, както и че динамиката в икономическата конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване нивата на застрахователно покритие и законодателното задължение за тяхното периодично осъвременяване, като съдът не е съобразил установените в §27 ал.2 от ПЗР на КЗ лимити. Въз основа доказателствата по делото обосновава, че решението е неправилно с приетия принос на пострадалата.
В р. ”Изложение на касационните основания” сочи,че е налице противоречие по см. на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД – решението противоречи на ППлВС № 4/1968 г., като се налага тълкувателна дейност при липса на съдебна практика по конкретния правен спор. Излага съображения за неправилно определен размер на обезщетението, като съдът не е съобразил постановените лимити в §27 ал.2 от ПЗР на КЗ. Аргументира, че допускането на касационно обжалване е задължително, за да се дадат указания на съдилищата по приложението на чл. 52 ЗЗД, като присъждането на по-малки обезщетения или такива, които в пъти превишават съдебната практика, води до неточно прилагане на чл. 52 ЗЗД и до нарушение на чл. 5 ГПК, защото едно решение не е законно, когато то се различава няколко пъти от друго – липсва точно прилагане на закона, като няма и развитие на правото. Сочи, че ВКС трябва да прецени правилно ли е приложен и чл. 51 ал. 2 ЗЗД, като присъденото обезщетение не контактува с действителните неимуществени вреди и се явява занижено, както и че съдът е дал принос, който не е налице – прилагането на чл. 52, както и на чл. 51 ал. 2 ЗЗД трябва да е точно, правилно да се прилагат събраните доказателства, за да не стигат различните съдилища до различни изводи. Заключава, че съдът е допуснал и известно отклонение от практиката на ВКС относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото – Р. №749/05.12.2008 г. на ВКС,ТК и иска при определяне на застрахователното обезщетение да се вземат като ориентир съответните нива на застрахователно покритие.
Ответникът по жалбата Гаранционен фонд – [населено място] не изразява становище. Същият е подал насрещна касационна жалба с оплакване за неправилност на извода на съда за прекратяване на застрахователния договор към датата на ПТП поради неплащане на поредната вноска, което основава на ТР №1/23.12.2015 г. по тълк.д. №1/2014 г. на ВКС, ОСТК. В Молба поддържа основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с посоченото ТР и Р.№ 111/30.07.2014 г. по т.д.№ 2489/2013 г. на ВКС, І т.о. по въпроса налице ли е действащ договор за застраховка.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него частично е потвърдено решение, с което е отхвърлен осъдителен иск, цената на който не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да отмени решението в частта, с която искът по чл. 288 ал. 1 т. 2 б. ”а” КЗ (отм.) е отхвърлен за 12 000 лв. и да го уважи за тази сума, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата от ПТП на 20.01.2012 г., със законната лихва от 17.05.2012 г. и да потвърди решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения размер 40 000 лв., въззивният съд е изложил, че А. Т. С. е сключил със ЗК [фирма] за л.а. ”Фолксваген голф” с рег. [рег.номер на МПС] Договор за застраховка „Гражданска отговорност” по полица №2231110278361, като е уговорено, че застрахователната премия е платима на четири вноски и при неплащане на вноска, договорът се прекратява с изтичане на 15-дневен срок от датата на падежа. Посочил е, че в Справка от база данни на ИЦ към ГФ, е отразено прекратяване на договора на 08.01.2012 г., информацията за което е подадена на 08. 02.2012 г. и е приел, че са налице елементните от фактическия състав на чл. 288 ал. 2, вр. ал.1 т. 2 б.”а” КЗ (отм.), като ГФ не е установил договорът за застраховка да е действащ към момента на настъпване на застрахователното събитие. Аргументирал е, че не е установено коя от дължимите три разсрочени вноски не е платена и кога е прекратен договорът – отразеното в Справката за прекратяване на договора на 08.01.2012 г. обвързва ГФ, като неин издател и потребителите на данните, вкл. третите добросъвестни лица, като несвоевременното заявяване прекратяването на договора в ИЦ при ГФ, не влияе на договорното правоотношение – вписването не е задължителен елемент от фактическия състав на чл. 202 ал. 2, вр. чл. 260 ал. 2 КЗ (отм.) за прекратяване на договора. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства и след обсъждане на съдебно -медицинската експертиза, съдът е съобразил възрастта на пострадалата, характера на уврежданията, проведеното лечение, пълното й възстановяване, периода на търпени болки, обществено -икономическите условия в страната към датата на ПТП, вкл. нивата на застрахователно покритие и е определил размер на обезщетението за неимуществени вреди 15 000 лв. По възражението на ответника за съпричиняване, въз основа на автотехническата експертиза за поведението на ищцата, като пешеходка и мястото, на което е предприела пресичане на пътното платно – не на пешеходна пътека, което пряко е съпричинило вредоносния резултат, тъй като водачът не е успял своевременно да я възприеме и да реагира по начин да предотврати удара, независимо, че се е движил с позволена за конкретния пътен участък скорост, съдът е определил съпричиняване 20%, съответно е намалил определеното обезщетение и е уважил иска за 12 000 лв., и е потвърдил решението в отхвърлената част.
Тъй като въззивното решение е обжалвано само от ищцата с касационна жалба в частта, с която е потвърдено решението, с което искът е отхвърлен (ответникът Гаранционен фонд е подал насрещна касационна жалба) – въззивното решение е влязло в законна сила за частично присъдено обезщетение за неимуществени вреди – със сила на пресъдено нещо е установено между страните, че са налице елементните от фактическия състав на чл. 288 ал.1 т.2 б.”а”КЗ (отм.), поради което сега за решаване са поставени въпросите за размера на обезщетението и има ли съпричиняване на ищцата.
Формулираният от жалбоподателката материалноправен въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД, е релевантен за спора – въпросът е обусловил решението относно това в какъв размер следва да се определи обезщетението, с оглед критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По този въпрос не е налице поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. С ППлВС №4/23.12.1968 г. са дадени задължителни указания по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД, целящи точното и еднакво приложение на закона. Прието е и в постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№25/17.03.2010 г. по т.д.№211/ 2009 г. на ІІ т.о.;Р.№177/ 27.10.2009 г. по т.д.№14/2009 г. на ІІ т.о., Р. №111/01.07.2011г. по т.д.№676/2010 г. на ІІ т.о. и др., че по вложения от законодателя смисъл понятието „справедливост” по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е обусловено от конкретните и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението – начин на извършване, характер на увреждането, произтеклите от него физически и психологически последици за увредения и т.н. Съблюдавайки трайната съдебна практика по чл. 52 ЗЗД и въз основа на събраните доказателства, съдът е определил обезщетението за неимуществени вреди съобразно критерия за справедливост и въз основа конкретните обстоятелства. Не може да се приеме, че при определяне размер на обезщетението 15 000 лв. в резултат на настъпило увреждане на 20.01.2012г., не е отчетена икономическата конюнктура в страната към този момент. Относно довода на жалбоподателката за съобразяване на съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, има формирана практика на ВКС, обективирана в Р.№95/24.10.2012 г. по т.д.№916/ 2011 г. на I т.о., която е в смисъл, че при прилагане на критерия по чл. 52 ЗЗД, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. Така определеният размер на обезщетението, не е в противоречие със съдебната практика за обезщетение за такъв вид неимуществени вреди и не е несправедливо занижен, и е съобразен с критерия за справедливост, съдържащ се в чл. 52 ЗЗД.
С оглед създадената задължителна съдебна практика, не е налице поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Не е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, тъй като жалбоподателката не доказва въпросът за размера на обезщетението да се решава противоречиво от съдилищата – този въпрос е специфичен с оглед данните по конкретното дело и обуславя решаващата воля на съда, разглеждащ спора.
По въпроса за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като решението е постановено в съответствие с указанията, дадени в т.7 на ППлВС №18/18.11.1963 г. за прилагане на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, съгласно която разпоредба обезщетението се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Решението е съобразено и със създадената от ВКС на основание чл. 290 ГПК практика по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, задължителна за долустоящите съдебни инстанции: Р.№159/24. 11.2010 по т.д.№1117/ 2009 г. на ІІ т.о.; Р.№54/22.05.2012 г. по т.д.№ 316/2011 г. на ІІ т.о.; Р. №91/20.08.2014 г. по т.д.№66/2013 г. на І т.о., съгласно която принос по чл. 51 ал. 2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането; прилагането на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос, без който не би се стигнало до увреждането. За да приложи чл. 51 ал.2 ЗЗД, съдът трябва да аргументира в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и каква и конкретната степен на такова съпричиняване.
В съответствие с тази практика въззивният съд, като е обсъдил автотехническата експертиза, е посочил в какво се изразява поведението на пострадалата, за да настъпи увреждащото събитие; съобразил е действията й като пешеходка и задължението й да пресича пътното платно на обозначено затова място; това, че според експертизата пешеходката е създала предпоставка и е допринесла за настъпването на ПТП – водачът не е могъл да я възприеме и да реагира по начин да предотврати удара, независимо, че е се движел с позволена за пътния участък скорост. Така съдът е приел, че поведението на ищеца е в причинна връзка с настъпването на удара. Като е определил с оглед данните по делото, че отговорността на пешеходката е 1/5, не е решил въпроса в противоречие с посочената съдебна практика. Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно.
С оглед този изход на делото жалбоподателката следва да плати на ответника по жалбата разноски за касационната инстанция – юрисконсултско възнаграждение 450 лв., на основание чл. 78 ал. 8 ГПК и чл. 25 ал. 1 и 2 от Наредба за заплащането на правната помощ (Д.в. бр.5/17.01. 2006 г.).
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2594 от 29.12.2015 г. по гр.д. № 4375/ 2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА, В. Б. Б. – от [населено място] да плати на Гаранционен фонд – [населено място] 450 лв. – разноски по делото за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: