5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
С., 29.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2436/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на П. С. С. – от [населено място] срещу Решение № 10 от 12.02.2014 г. по гр.д. №367/2013 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 148 от 22.07.2013 г. по т.д.№ 383/ 2012 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска по реда на чл. 422 ал.1 ГПК на П. С. С. – от [населено място] срещу М. Л. Джойков – от [населено място] за признаване за установено вземане на 78 230 лв. по запис на заповед от 19.12.2007 г., за което е издадена заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр. д.№1084/2012 г. на РС – Царево и е отменено решението в частта, с която е уважен искът срещу авалистите Мария Л. Д. – от [населено място], [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място] за установяване вземане 78 230 лв. по записа на заповед, вместо което е постановено друго, с което искът срещу авалистите е отхвърлен, с оплакване за неправилност и необоснованост.
Жалбоподателят в Основания за допустимост на касационна жалба поддържа, че спорният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Сочи, че въпросът е за отговорността на поръчителя по чл. 485 ал. 2 ТЗ спрямо задълженията на основния кредитор, като има различие между поръчителството по чл. 138 и сл. ЗЗД и менителничното поръчителство по чл. 485 ТЗ, което не е нито каузално, нито акцесорно. Поддържа, че апелативният съд не прави разлика между двата вида поръчителство и нарушава материалния закон, като авалистите не са страна по никакви каузални отношения между издателя и поемателя, затова не могат да противопоставят на поемателя възражения, които хоноратът би могъл да направи и че авалът е самостоятелно задължение, независимо от задължението, което обезпечава. Сочи практика на ВКС: Р.№5/ 09.02. 2010 г. по т.д.№ 268/2009 г. на ІІ т.о.; Р.№17/21.04.2011 г. по т.д.№ 213/2010 г. на ІІ т.о. и Р.№120/30.07.2010 г. по т.д.№ 988/ 2009 г. на ІІ т.о.
Ответниците по касационната жалба М. Л. Д. – от и Мария Л. Д. – двамата от [населено място], [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорват искането за допускане на касационно обжалване, като поддържат, че липсват предпоставки по чл. 280 ГПК: жалбоподателят не е конкретизирал формулирания въпрос; по този въпрос няма спор в теорията и съдебната практика; посочените въпроси и оплаквания са решени правилно от БАС и в светлината на ТР на ВКС, ОСГТК №4/2013 г.; оплакванията са не към правните изводи на съда, а какви пропуски или грешки са допуснати. Оспорват и по същество жалбата, като неоснователна и искат да се откаже допускането на касационно разглеждане, евентуално – да се постанови решение, с което решението да се потвърди.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено и отменено решение, с което е разгледан иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за установяване на вземане, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди решението в частта, с която е отхвърлен срещу издателя на запис на заповед М. Л. Джойков – от [населено място] иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за признаване за установено вземане 78 230 лв. по запис на заповед от 19.12.2007 г., въззивният съд е изложил, че записът на заповед е редовен от външна страна, включително относно изписване на договорената сума и че е неоснователно възражението на ответниците за погасяване на иска с 3-годишна давност, съгласно чл. 531 ал. 1 ТЗ – падежът на записа на заповед е 31.01.2009 г., а заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, е изпратено чрез куриер на 30.01.2009 г. Съдът е приел, че ищецът, като поемател, е въвел каузалните отношения с издателя на записа на заповед, които издателят оспорва, като несъществуващи – невалидно възникнали, затова съдът следва да се произнесе относно съществуването и валидността на спорното вземане. За Споразумението от 22.12.2006 г. съдът е обосновал, че с него страните са изразили намерение за сключване на бъдещ договор за прехвърляне право на строеж върху обекти в бъдеща сграда при уговорените условия, като съгласно чл.ІІІ т.1.11 за гарантиране изплащане на дължимите от М. Л. вноски от цената, той издава в полза на П. и М. С. авалирани записи на заповед в размер на съответната вноска и падеж съгласно графика Приложение 1. Съдът е посочил, че страните по Споразумението не са сключили окончателен договор, а правото на строеж, придобито от ищеца с нот. акт №121/ 2007 г., той е прехвърлил на [фирма] с нот.акт №113/10.12.2007 г. Съдът е аргументирал, че издаденият на същата дата запис на заповед, е за да обезпечи бъдещ договор, какъвто страните не са сключили като окончателен, че е недопустимо да се твърди поемане на задължение с менителничен ефект по бъдещ договор и да се търси плащане, без да е реализирано или възникнало правото затова, че не се дължи сумата по записа на заповед, тъй като вземането, основано на Споразумението не съществува, отпаднало е основанието за плащане по Споразумението (каузалното отношение), затова е отпаднало и основанието за издаване на записа на заповед, както и че ищецът не е доказал връзката между записа на заповед от 19.12.2007 г. и валидно възникнало задължение по Споразумението и обезпечаването му с ценната книга: каузалните отношения по Споразумението са различни по размер и падеж от абстрактната сделка, записът на заповед е издаден много по-късно от Споразумението и страните са различни.
За да отмени решението и да отхвърли иска по чл. 422 ал. 1 ГПК срещу авалистите, съдът е изложил, че авалът е самостоятелно задължение, което е независимо от задължението, което обезпечава, съгласно чл. 485 ал. 2 ТЗ и е налице изискване за добросъвестност у поемателя, когато упражнява правата по авала, като абсолютна търговска сделка, което обезпечава правото на авалиста се защити по иска на поемателя, недобросъвестността на поемателя изключва правото да иска плащане от авалиста, когато последният противопоставя спрямо него относителните възражения на издателя. Обосновал е, че са основателни твърденията на ответниците за недобросъвестност на ищеца, тъй като ищецът, като поемател по записа на заповед, недобросъвестно се позовава на сключен окончателен договор за покупко-продажба на правото на строеж с издателя на записа на заповед, какъвто договор не е сключен и какъвто поемателят е сключил с други лица – налице е неизпълнено от ищеца обещание за сключване на такъв договор, ищецът е реализирал нотариално изповядване на сделката с трето лице извън Споразумението от 22.06.2006 г.
Доколкото жалбоподателят извежда въпрос, решен по делото, с изложението за съществуване на отговорност на авалиста с оглед разпоредбата на чл. 485 ал. 2 ТЗ, като има различие между поръчителството по чл. 138 и сл. ЗЗД и менителничното поръчителство по чл. 485 ТЗ, което не е нито каузално, нито акцесорно, по този въпрос не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По въпроса за отговорността на авалиста и за възраженията, които може да противопостави на поемателя на запис на заповед, когато авалистът не е страна по каузалната сделка, са постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№17/21.04.2011 г. по т.д.№213/2010 г. на ІІ т.о.;Р.№40/ 05.06.2012 г. по т.д.№148/2011 г. на І т.о.;Р.№2/12.08.2014 г. по т.д. № 984/2012 г. на ІІ т.о.;Р.№26/24.04.2014 г. по т.д.№1027/2013 г. на ІІ т. о.;Р.№20/30.07.2010 г. по т.д.№988/2009 г. на ІІ т.о.;Р.№206/06.04. 2015 г. по т.д.№3701/2013 г. на ІІ т.о. Така създадената съдебна практика е в смисъл, че поради самостоятелния характер на задължението на авалиста, установена с чл. 485 ал. 2 ТЗ, една от най – съществените специфики на авала в сравнение с поръчителството, дори да не са налице материалноправните предпоставки за възникване на валидно менителнично задължение (напр. пороци във волята, недееспособност, неправосубектност и др.), задължението на авалиста ще бъде действително. Принципът за акцесорност на договора за поръчителство, установен в чл.147 и 148 ЗЗД, не намира нормативна опора в правния режим на авала, уреден в чл. 483 – чл. 485 ТЗ. Поради този характер на задължението на авалиста той не може да противопостави на поемателя възраженията, които би могъл да направи хонората (лицето, чието задължение се обезпечава с авала) – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта с изключение на възражението относно формата, така и неговите лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Допустими са възражения на авалиста във връзка с каузалното правоотношение между хонората и поемателя, когато авалистът също е страна по каузалното правоотношение, а когато той не е страна, може да противопостави на поемателя свързаните с каузалното отношение относителни възражения на хонората само ако поемателят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, разбирани като знание на фактите, на които тези възражения се основават. Установена по делото недобросъвестност на поемателя изключва правото му да иска изпълнение от авалиста, последният може да противопостави на поемателя личните възражения на хонората по каузалното правоотношение, по което авалистът не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи.
В съответствие с посочената практика и с оглед установената по делото недобросъвестност на поемателя, е неоснователно оплакването на жалбоподателя, доколкото е изведено като въпрос, че въззивният съд не прави разлика между авал и поръчителство.
С оглед посочената съдебна практика, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, в подкрепа на което основание жалбоподателят не излага доводи защо счита, че е налице. С оглед посочената съдебна практика, искането за допускане на касац.ионно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е неоснователно.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 10 от 12.02.2014 г. по гр.д. №367/2013 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА П. С. С. – от [населено място] да плати на М. Л. Джойков – от [населено място], на [фирма] – [населено място] и на [фирма] – [населено място] по 2000 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: