1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
гр. София, 28.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2683 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. М. и ответника „СК +” Е., [населено място] чрез процесуален представител адв. З. К. срещу решение № 369/04.03.2014г. по т. дело № 303/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав.
К. – ищец обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено решение № 142 от 21.01.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-11 състав, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу „СК +” АД, [населено място] за заплащане на сумата 28 485,13 лв. с ДДС, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на основание чл. 59 ЗЗД и претенциите за законна лихва върху главницата, считано от 11.09.2009г. /предявяване на исковата молба/ до окончателното плащане, и направените разноски. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с решение № 211/26.11.2013г. по т. дело № 1082/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 556/13.07.2010г. по гр. дело № 46/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и който се решава противоречиво от съдилищата:
В случаите на предявен иск за неоснователно обогатяване, следва ли ищецът да доказва липсата на основание за преминаването на имуществени блага от неговия патримониум в патримониума на насрещната страна?
Ответникът оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ищеца част, тъй като посоченият процесуалноправен въпрос не е съществен. Поддържа становище, че разпределението на доказателствената тежест не освобождава ищеца от правото и задължението му да докаже иска си при спазване на всички основни начала, и подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
К. – ответник обжалва въззивното решение в частта, с която не са му присъдени направените по делото разноски пред въззивния съд в размер 1 000 лв., както и в частта, с която е потвърдено определение от 07.06.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-11 състав, с което е отхвърлена молбата на „СК +” АД, [населено място] по чл. 248 ГПК за допълване на решение № 142 от 21.01.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-11 състав. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. К. – ответник релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
В случаите, когато адвокатското възнаграждение се заплаща на датата на подписване на договора и в брой, достатъчно ли е заплатеното възнаграждение да е вписано в договора за правна защита и съдействие съгласно утвърдения от Висшия адвокатски съвет образец в графата „ІІІ. Договорено възнаграждение” – „платена сума” и „от които в брой” /цифром и словом/ или следва да се допълва и графата „начин и срок на плащане”? – противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и въпросът ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото въпросът не е детайлно изследван в посоченото Тълкувателно решение /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
В случаите, когато едно първоинстанционно решение е обезсилено от въззивната инстанция поради произнасяне по непредявен иск и делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд, при това второ разглеждане на делото, първоинстанционният съд като инстанция по съществото на спора следва ли да се произнесе и по въпроса за разноските пред въззивния съд, обезсилил първоинстанционното решение? – противоречие с определение № 45/21.01.2013г. по ч. т. д. № 656/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 178/30.03.2012г. по ч. гр. д. № 41/2012г. на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 491/27.06.2011г. по ч. т. д. № 288/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Ищецът не изразява становище по касационната жалба на ответника.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
По касационната жалба на ищеца [фирма], [населено място]:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между [фирма], чийто универсален правоприемник е ищецът „А. Лизинг България”, и „СК +” Е. е сключен договор за финансов лизинг № 142 от 05.08.2004г. на описания в исковата молба лек автомобил марка „Мерцедес Б.” с определена лизингова цена, както и че между [фирма] и „В. Б. О. и Ко КД – Б. Стар” е сключен договор за покупко-продажба от 17.08.2004г. за процесния автомобил, по който доставната цена е платена. Констатирал е, че страните са сключили на 31.03.2005г. анекс към договора за финансов лизинг и на 05.12.2006г. договор за покупко-продажба на процесния автомобил за сумата 2 095,20 лв. и ДДС в размер 419,04 лв. Решаващият съдебен състав е обсъдил размера на уговорените с договора за финансов лизинг и анекса към него лизингови вноски и е приел, че с данъчна фактура № [ЕГН] от 05.09.2006г., издадена от лизингодателя [фирма], е фактурирана последната лизингова вноска 24, с плащането на която е прехвърлена собствеността на автомобила. Впоследствие с договор за покупко – продажба от 22.08.2008г. „СК +” Е. е отчуждило процесния автомобил в полза на купувача Б. Д. Р. за сумата от 6 000 лв. с ДДС.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск, въззивната инстанция е изложила няколко аргумента: 1/ сключвайки договора за покупко – продажба на лизингования автомобил на 05.12.2006г. в предвидената от закона форма за действителност, страните са се възползвали от предвидената в чл. 342, ал. 3 ТЗ хипотеза лизингополучателят да придобие правото на собственост върху лизинговата вещ по време на действие договора за финансов лизинг; 2/ в договора за покупко – продажба страните са постигнали съгласие относно съдържанието и основните му елементи – правото на собственост върху лекия автомобил да бъде продадено на „СК +“ Е. за сумата от 2 095,20 лв. и ДДС в размер на 419,04 лв.; 3/ поканата за сключване на договора за покупко – продажба е направена от лизингодателя като преддоговорните отношения са с период от три месеца; 4/ ако ищецът е считал, че при сключване на договора за покупко – продажба е допуснал грешка, изразяваща се според него в обедняването му със сумата от 28 485,13 лв., той е могъл да реагира своевременно, преди и при осъществяването на сделката; 5/ въззивникът не е получил всички договорени вноски по договора за финансов лизинг, но прекратяването на този договор е станало със съгласието и на двете страни; дори и лизингодателят да е обеднял с размера на неизплатените му лизингови вноски, то това е станало с негово знание и съгласие; 6/ с договора за покупко – продажба от 22.08.2008г. „СК +“ Е. е отчуждило процесния автомобил за сумата от 6 000 лв. с ДДС, т. е. на цена, много по-ниска от общата лизингова цена.
Въз основа на изложените съображения въззивният съд е заключил, че не са налице елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД – лизингодателят не е получил всички договорени вноски по договора за финансов лизинг и покупко-продажната цена е значително по-ниска от цената на договора за лизинг, но лизингополучателят, сключвайки договора за покупко – продажба от 05.12.2006 г., не се е обогатил, тъй като и двете страни са били доброволни участници в процесния договор за покупко – продажба на лекия автомобил, посочвайки по взаимно съгласие цена, многократно по-ниска от цената на договора за лизинг, като разместването на имущественото благо – преминаване правото на собственост върху лекия автомобил от ищеца у ответника – не е станало без основание.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора – ищец правен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната от ищеца част, тъй като този въпрос е ирелевантен, защото не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Отхвърлянето на иска на предявеното основание по чл. 59 ЗЗД не е поради недоказване на липса на основание за преминаване на имуществени блага от патримониума на лизингодателя /ищеца/ в патримониума на лизингополучателя /ответника/. Изводът за неоснователност на иска по чл. 59 ЗЗД е направен след обсъждане на събраните доказателства в тяхната взаимна връзка, въз основа на които решаващият съдебен състав е приел, че преминаването на правото на собственост върху лекия автомобил от ищеца у ответника не е станало без основание, а по силата на договора за покупко – продажба от 05.12.2006г., в който и двете страни са били доброволни участници и са постигнали взаимно съгласие за предмета на договора /лизинговия лек автомобил/ и покупко-продажната цена, поради което ответникът не се е обогатил без основание.
Не е налице и втората предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно противоречие с постоянната практика на ВКС. Позоваването на противоречие с решение № 211/26.11.2013г. по т. дело № 1082/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 556/13.07.2010г. по гр. дело № 46/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. е неоснователно, тъй като посочените съдебни актове се отнасят до искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД, а не до иск по чл. 59 ЗЗД.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В конкретния случай касаторът – ищец не е посочил противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на СГС. С оглед изхода на спора разноски на касатора – ищец не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът – ищец трябва да заплати на ответника направените от него разноски за защита срещу касационната жалба на ищеца в размер 1 000 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
По касационната жалба на ответника „СК +“ Е., [населено място]:
Касационната жалба на ответника срещу въззивното решение в частта, с която не са му присъдени направените по делото разноски пред въззивния съд в размер 1 000 лв., е недопустима, тъй като редът за присъждане на направените във въззивното производство разноски, ако въззивната инстанция не се е произнесла с решението по направеното от страната искане или ги е изчислила неправилно, е допълване, респективно изменение на решението по реда на чл. 248 ГПК. В настоящия случай ответникът е подал молба за изменение на решението в частта за разноските по чл. 248, ал. 1 ГПК, която е уважена – с определение № 1483 от 19.06.2014г. по т. дело № 303/2014г. Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав е изменил на основание чл. 248, ал. 1 ГПК въззивното решение като е осъдил [фирма] да заплати на „СК +“ Е. сумата 1 000 лв. – изплатено адвокатско възнаграждение. Поради изложените съображения касационната жалба на ответника в посочената част следва да бъде оставена без разглеждане.
Касационната жалба на ответното дружество срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение от 07.06.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-11 състав, с което е отхвърлена молбата на „СК +” АД, [населено място] по чл. 248 ГПК за допълване на решение № 142 от 21.01.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-11 състав, има характер на частна касационна жалба и е допустима.
Въззивният съд е констатирал, че с решение № 1360 от 22.07.2011г. по т. дело № 1767/2011г. /погрешно посочено т. дело № 1491/2009г./, Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав е осъдил „СК +“ Е. да заплати на [фирма] направените във въззивното производство разноски за държавна такса в размер на 569,70 лв. и с определение от 16.02.2012г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по същото дело същият състав е оставил без уважение молбата на „СК +“ Е. за изменение на решението в частта за разноските, което определение е окончателно. С определението от 07.06.2013г. по т. дело № 3954/2012г. Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-11 състав е оставил без уважение молбата на „СК +“ Е. за допълване на решение № 142 от 21.01.2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI–11 състав, постановено по т. дело № 3954/2012 г. и осъждане на [фирма] да заплати сумата от 2 000 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по т. дело № 1767/2011г. /погрешно посочено т. дело № 1491/2009г./ на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав. За да потвърди посоченото определение на СГС, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че при предходното разглеждане на спора между страните във въззивната инстанция САС, ТО, 5 състав се е произнесъл по искането за разноски с определението от 16.02.2012г. по реда на чл. 248 ГПК. Д. на „СК +“Е. за приложение на разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК по аналогия е приет за неоснователен поради това, че се касае за процесуална норма, неподлежаща на разширително тълкуване и липса на препращане към нея или от нея.
Първият, посочен от касатора – ответник /частен жалбоподател/, правен въпрос е ирелевантен за спора, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него и същият не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Изводът за неоснователност на частната жалба не е аргументиран с недоказване плащане на договореното адвокатско възнаграждение, а с влязлото в сила определение от 16.02.2012г. по т. дело № 1767/2011г. на САС, ТО, 5 състав.
Вторият, формулиран от касатора – ответник /частен жалбоподател/, правен въпрос e от значение за спора, тъй като е обусловил правните изводи на въззивния съд. К. /частният жалбоподател/ е доказал наличието на противоречива съдебна практика с приложените определение № 45/21.01.2013г. по ч. т. д. № 656/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 178/30.03.2012г. по ч. гр. д. № 41/2012г. на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 491/27.06.2011г. по ч. т. д. № 288/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в посочената му част, имаща характер на определение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Настоящият съдебен състав приема за правилно становището, изразено в посочените определения на ВКС. Отговорността на страните за направените разноски в исковото производство е уредена в разпоредбите на чл. 78, ал. 1 – ал. 11 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска, а съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има право да претендира заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. На ответника е признато право на разноски и в случаите, когато с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска /чл. 78, ал. 2 ГПК/, както и при прекратяване на делото /чл. 78, ал. 4 ГПК/. За да бъдат присъдени разноски на страните, е необходимо същите да бъдат поискани, като разпоредбата на чл. 81 ГПК регламентира задължението на съда да се произнесе по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, т. е. с постановяване на определение за прекратяване на делото или решение по съществото на правния спор. Решението, с което се обезсилва първоинстанционно решение и делото се връща за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, не разрешава правния спор по същество, поради което за страните не възниква право на разноски по чл. 78, ал. 1 – за ищеца и чл. 78, ал. 3 ГПК – за ответника. Когато първоинстанционното решение е обезсилено от въззивния съд поради произнасяне по непредявен иск и делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд от друг състав, при новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да се произнесе по разноските, направени във въззивното производство, съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК.
В настоящия случай с решение № 1360 от 22.07.2011г. по т. дело № 1767/2011г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав и определение от 16.02.2012г. по реда на чл. 248 ГПК по същото дело въззивният съд, като е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане в СГС, се е произнесъл само по отношение на заплатената от въззивника – ищец държавна такса за въззивното производство, без да разглежда въпроса за направените от ответника /въззиваем/ разноски за това производство. Решението, с което е обезсилено решението на СГС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд не формира като правна последица сила на пресъдено нещо и с него не се разрешава съдебният спор по същество. Спорът по същество се решава с последващото решение № 142 от 21.01.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI–11 състав, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу „СК +“ Е. иск по чл. 59 ЗЗД. При това положение и съгласно чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК първоинстанционният съд е бил длъжен да се произнесе по искането за присъждане на направените от ответника разноски, включително и разноските, направени във въззивното производство, при което първият първоинстанционен съдебен акт е бил обезсилен и делото върнато за ново разглеждане от СГС. Неправилно в обжалваното въззивно решение – предмет на настоящата касационна жалба Софийски апелативен съд е потвърдил определението на СГС, с което молбата по чл. 248 ГПК за допълване на решение № 142 от 21.01.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на СГС е отхвърлена. Претенцията за присъждане на платеното адвокатско възнаграждение в размер 2 000 лв. за производството по т. дело № 1767/2011г. на САС е заявена своевременно, поради което с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът трябва да бъде осъден да заплати на ответника посочените разноски в размер 2 000 лв.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за производството по обжалване на решението в частта, с която е потвърдено определението от 07.06.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на СГС, ТО, VІ-11 състав, в размер общо 115 лв., от които 15 лв. – държавна такса, предвид характера на касационната жалба в посочената част като частна касационна жалба и 100 лв. – адвокатско възнаграждение. Останалата част от държавната такса в размер 15 лв. и адвокатско възнаграждение в размер 100 лв. не се присъждат, тъй като са за сметка на касатора – ответник, предвид оставянето без разглеждане на касационната жалба срещу решението в частта за неприсъдените разноски пред САС 1 000 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 369/04.03.2014г. по т. дело № 303/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав в частта, с която е потвърдено решение № 142 от 21.01.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-11 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „СК +” Е., [населено място] срещу решение № 369/04.03.2014г. по т. дело № 303/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав в частта, с която не са му присъдени направените по делото разноски за въззивното производство в размер 1 000 лв.
ОТМЕНЯ решение № 369/04.03.2014г. по т. дело № 303/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав в частта, с която е потвърдено определение от 07.06.2013г. по т. дело № 3954/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-11 състав и вместо това постановява:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на „СК +” Е., ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк][жилищен адрес] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 000 лв. /две хиляди лева/ – направени разноски за въззивното производство по т. дело № 1767/202011г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на „СК +” Е., ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк][жилищен адрес] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК общо сумата 1 115 лв. /хиляда сто и петнадесет лева/ – направени разноски за производството пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване само в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на „СК +” Е., [населено място] срещу въззивното решение в частта, с която не са му присъдени разноски за въззивното производство в размер 1 000 лв., в едноседмичен срок от съобщаването му с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.