7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
гр. София, 01.12.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 4304 по описа за 2013г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството срещу решение № 850 от 07.05.2013г. по т.д. № 4684/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което е потвърдено изцяло решение № 1804 от 18.09.2012г. по т.д. № 1330/2011г. на СГС, ТО, VІ-8 състав, с което Министерство на регионалното развитие и благоустройството на Република България е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 133 685,67 лева, представляваща цената на извършените СМР по договор № 464/22.12.2006г. и сумата 412 255,60 лева, представляваща цената на извършените СМР по договор № 75/27.02.2009г., заедно със законната лихва върху сумите, считано от 08.04.2011г. до окончателното плащане, да му заплати по искове с правно основание чл.86 ЗЗД сумата 81 494,11 лева, както и да му заплати разноски в размер на 45 054,62 лева.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е нарушил уредените в чл.202, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК съдопроизводствени правила, което е довело до необоснованост и незаконосъобразност на решаващия му извод. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и разгледал всички значими за изхода на спора въпроси, поставени във въззивната жалба. Счита за неправилен извода на съда, че по договор № 75/27.02.2009г. има актувани и приети работи и поддържа, че тъй като всеки договор представлява отделно и самостоятелно правно основание с различен предмет, изпълнените работи по всеки от договорите трябва да се актуват отделно, като в окомплектованите и представени от изпълнителя документи следва ясно да се посочи за кой от двата договора се отнасят. Подържа, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон и при преценка на представените и приети като доказателства по делото фактури с отчети №№ 5,6,7 и 8, като твърди, че тези фактури са проформа, не са представени и одобрени по надлежния ред, уговорен между страните, и не са подписани от представител на възложителя. Твърди, че не е налице приемане на работата, поради което не се дължи заплащане на възнаграждение по договора за изработка, като изводът, че работата е извършена, не може да се основава само на заключения на съдебно-техническа експертиза, които противоречат на събраните по делото писмени доказателства. Поддържа, че обектът се ползва по предназначение, но е довършен от друг изпълнител. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните правни въпроси:
1. Процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор – отклонение от задължителната съдебна практика в Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС, ТР№ 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г., ТК, ІІ т.о., ВКС, определение № 475 от 07.07.2011г. по т.д. № 1106/2010г., ТК, ІІ т.о., ВКС;
2. Материалноправния въпрос относно момента на възникване на задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение по договор за изработка и в тази връзка съставянето на фактурата елемент ли е от договора за изработка или задължението за заплащане на възнаграждението на изпълнителя възниква от момента на приемането на извършената работа – противоречие с решение № 230 от 25.02.2000г. по гр.д. № 1286/1999г. на ВКС, решение № 138 от 17.10.2011г. по т.д. № 728/2010г., ТК, ІІ т.о., ВКС.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Твърди, че въззивният съд е основал крайния си извод на всички събрани по делото доказателства, които е обсъдил, като е изложил собствени мотиви и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Поддържа още, че произнасянето на въззивния съд във връзка с приемането на работата не е в противоречие с посочените от касатора съдебни решения. Поради това счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди изцяло първоинстанционното решение, с което Министерство на регионалното развитие и благоустройството на Република България е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 133 685,67 лева, представляваща цената на извършените СМР по договор № 464/22.12.2006г. и сумата 412 255,60 лева, представляваща цената на извършените СМР по договор № 75/27.02.2009г., заедно със законната лихва върху сумите, считано от 08.04.2011г. до окончателното плащане, както и да му заплати по искове с правно основание чл.86 ЗЗД сумата 81 494,11 лева, е обсъдил събраните по делото доказателства /писмени доказателства, основно и допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза/, споделил е изцяло изводите на първоинстанционния съд и е приел, че присъдената от първоинстанционния съд сума е дължима на изпълнителя на основание чл.266, ал.1 ЗЗД. Приел е, че между страните са били налице облигационни отношения, породени от сключените между тях договори № 464 и № 75 за изпълнение на процедура за обществена поръчка с предмет „Укрепване на р.Д. в района на градската част на [населено място]”, имащи характеристиката на договор за изработка. Приел е, че от събраните по делото доказателства се установява, че дружеството – ищец в качеството му на изпълнител след изпълнение на възложените по договорите работи, е издало данъчни фактури, които са приети от възложителя, като извършените по първия договор СМР са частично платени, а по втория договор няма изпълнение от страна на възложителя. Въззивният съд е посочил, че за да са изпълнени изискванията за заплащане на извършените СМР, следва изпълнителят да е представил отчет за действително извършени работи за изпълнение на СМР, подписан от възложителя, изпълнителя и извършващия строителен надзор /по образец на МРРБ/; сметка за изплащане на СМР, подписана и одобрена от възложителя /по образец на МРРБ/ и оригинална фактура на стойност, равна на стойността на сметката. Приел е, че от събраните доказателства по делото е установено по безспорен начин, че изпълнените работи по предметите на процесните договори за били отчетени надлежно, съобразно предвиденото в договора. Позовавайки се на заключенията на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е приел, че отчетните формуляри са подписани от строителен надзор и от изпълнител, като тези формуляри са идентични с формулярите, с които са отчетени заплатените СМР, и съдържат всички атрибути от приложения формуляр на МРРБ, а именно: описание на изпълнените видове СМР и др. дейности, мярка, количество, единична цена в лева и обща цена в лева. Поради това е приел за неоснователно възражението на възложителя, че част от представените документи не били парафирани от лицето, упражняващо строителен надзор, и не отговаряли на законните изисквания, регламентиращи строителния процес. Приел е за неоснователни и възраженията на възложителя, че изпълнителят към момента на представяне на извършената работа не бил посочил в съответните отчети и фактури за кой от двата договора се отнасят. С оглед на това е приел за доказано, че завършените СМР съответстват по качество и цени на договорените, че извършеният обем работа е част от брегоукрепителното съоръжение на процесния обект и се ползва и че изпълнителя е изпълнил задължението си за отчитане на работата, поради което възложителят е бил длъжен да приеме изработеното, а ако изпълнението не съответства на договореното – да направи възражения. При липса на такива възражения, съгласно чл.264, ал.4 ЗЗД работата се счита приета и исковете по чл.266, ал.1 ЗЗД са доказани по основание и размер.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
С оглед изложеното следва да се приеме, че формулираните в изложението въпроси са релевантни, тъй като са обусловили крайния извод на съда, но по отношение на тях не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. /на които се позовава касаторът/, решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд е изложил мотиви по съдържащия се във въззивната жалба довод за необходимостта от отделно актуване и отчитане на извършените от изпълнителя работи по всеки един от сключените между страните два договора, както и по довода, че събраните по делото доказателства не установяват приемане на работата от възложителя. Макар изрично да не е изложил мотиви за кредитирането на приетите по делото две заключения на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е посочил, че изводите му се основават на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
По формулирания от касатора материалноправен въпрос относно момента на възникване на задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение по договор за изработка и в тази връзка съставянето на фактурата елемент ли е от договора за изработка или задължението за заплащане на възнаграждението на изпълнителя възниква от момента на приемането на извършената работа е формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика. В решение № 65 от 24.04.2012г. по т.д. № 333/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 34 от 22.02.2010г. по т.д. № 588/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 94 от 02.03.2012г. по т.д. № 133/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., е възприето становището, че съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД възнаграждение се дължи за извършена и приета работа, като установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – чрез писмени доказателства /приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. Сред основните задължения на възложителя по договор за изработка е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се открият по-късно. При липсата на такива възражения, съгласно чл.264, ал.3 ЗЗД работата следва да се счита приета. Приемането на работата обхваща както едно фактическо действие – реалното получаване на фактическата власт изработеното, така и правно действие – одобрение на изработеното, т.е. признание, че то действително съответства на възложеното с договора /решение № 231 от 13.07.2011г. на ВКС по т.д. № 1056/2009г., ІІ т.о., ТК/. Приемане на извършената работа по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД е налице както когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато такова одобрение е изразено с конклудентни действия. При положение, че възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без да има възражение за недостатъци от страна на възложителя, то следва, че изработеното е прието от последния чрез конклудентни действия. Това следва от липсата на изрично законово изискване за форма на приемането на извършената работа от възложителя в общата законова уредба на договора за изработка по ЗЗД. Липсата на съответните актове за отделните работи на лицето, упражняващо технически надзор, не изключват приемането на извършената работа от възложителя при положение, че съоръжението е монтирано на място от изпълнителя, функционира технологично и се експлоатира по предназначение от страна на самия възложител. Няма основание за обвързването на заплащането на възнаграждението за извършената работа от допълнителни факти, които не са елемент от правопораждащия фактически състав на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, който включва само извършване на договорената работа и нейното приемане /решение № 250 от 11.01.2011г. на ВКС по т.д. № 535/2010г., ІІ т.о., ТК/. На въпроса за значението на фактурата е даден отговор в решение № 138/17.10.2011г. по т.д. № 728/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 42/15.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 158/07.11.2013г. по т.д. № 1128/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, в които се приема, че подписаната от възложителя фактура, отразяването й в счетоводните регистри на дружеството – възложител и ползването от възложителя на правото на приспадане на данъчен кредит налагат извода, че е налице приемане от възложителя на фактически изпълнените работи, дори ако не е подписан двустранен приемо-предавателен протокол за извършени СМР. Въззивният съд не се отклонил от така установената постоянна практика, като изводът му за приемане на извършените от изпълнителя СМР без възражения е основан на всички събрани по делото доказателства – писмени доказателства и заключения на съдебно-техническата експертиза, а не само на изготвени от изпълнителя фактури. Поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания материалноправен въпрос.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът не е мотивирал довода си за наличие на допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол – не е изложил и доказал твърдения за противоречиво разрешаване на формулираните правни въпроси, нито е обосновал релевантността им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради това следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 850 от 07.05.2013г. по т.д. № 4684/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: