9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 214
гр. София, 24.04.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 883 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ш. Р., гражданин на У., срещу решение № 2327 от 19.12.2013г. по гр.д. № 3572/2013г. на САС, ГК, 7 състав, с което е обезсилено решение № 3765 от 22.05.2013г. по гр.д. № 10311/2010г. на СГС, ГК, І-2 състав и е прекратено производството по делото. С първоинстанционното решение е прогласен за нищожен поради липса на съгласие договор за покупко-продажба между [фирма] и [фирма], извършен на 15.07.2010г. и удостоверен в нотариален акт, вписан в СВ с вх. рег. № 31054/15.07.2010г., акт № 7, том L., дело № 18062/2010г., по иск по чл.134, ал.1 ЗЗД на Ш. Р. като процесуален субституент на [фирма] срещу [фирма], и е отхвърлен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, предявен от Ш. Р. против [фирма] срещу [фирма].
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че съдът няма право при констатирана първоначално определена от съда грешна квалификация на иска, обусловила връщане на исковата молба, да изиска уточнение по реда на чл.129 ГПК с оглед произнасяне по действително предявения иск. Счита за неправилен и в противоречие с утвърдената съдебна практика изводът на въззивния съд, че качеството кредитор на ищеца по предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД е въпрос за допустимостта, а не за основателността на иска. Поддържа, че въззивният съд е изложил изцяло погрешни правни изводи, правейки опит да приравни фигурата на кредитора по чл.517, ал.3 ГПК с фигурата на взискател, осъществяващ правата си срещу трето задължено лице, като счита, че законодателят ясно и недвусмислено е разграничил правните последици в хипотезата „трето задължено лице” съгласно чл.507-чл.510 ГПК от тези на кредитора по чл.517 ГПК. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че кредиторът, който е легитимиран да предяви иск за прекратяване на дружеството, е несъмнено легитимиран и да брани активите на дружеството от сделки, намаляващи имуществото му по реда на чл.134, ал.1 и чл.135 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3 ГПК обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Има ли право съдът при констатирана грешна първоначална квалификация на иска, обусловила връщане на исковата молба, да изиска уточнение по реда на чл.129 вр. чл.145, ал.2 ГПК с оглед произнасяне по действително предявения иск при положение, че производството по делото не е прекратено поради наличие на още един предявен при условие на евентуалност иск – по този въпрос поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с решение № 50 от 17.02.2011г. по гр.д. № 762/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 205 от 11.07.2011г. по гр.д. № 149/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 90 от 27.05.2011г. по т.д. № 674/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречивото му разрешаване – решение № 51 от 07.04.2009г. по т.д. № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение № 591 от 03.08.2012г. по ч.гр.д. № 361/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о.
2. С връчването по реда на чл.517, ал.3 ГПК на изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството взискателят придобива ли качеството на кредитор на дружеството за имуществено право на вземане в размер на припадащата се на съдружника – длъжник част от имуществото, определена съгласно чл.125, ал.3 ТЗ и съответно легитимиран ли е да предявява иск по чл.134, ал.1 ЗЗД от името на дружеството и по чл.135 ЗЗД срещу дружеството– по този въпрос поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с решение № 114 от 11.02.2009г. по т.д. № 271/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 118 от 04.02.2013г. по ч.т.д. № 790/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. и определение № 644 от 12.07.2012г. по ч.т.д. № 272/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречивото му разрешаване – решение от 23.04.2013г. по т.д.№ 103/2009г. на Окръжен съд Сливен, решение № 942 от 23.05.2013г. по т.д. № 1042/2013г. на СГС, решение № 26 от 09.02.2007г. по т.д.№ 520/2006г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 644 от 12.07.2012г. по ч.т.д. № 272/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение от 16.08.2010г. по гр.д. № 9313/2010г. на СГС, ГК, І-6 състав, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
3. Въпросът за качеството на кредитор при предявяване на иск по чл.135 ЗЗД по допустимостта на иска ли е или е въпрос по същество относно основателността на иска – по този въпрос поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречивото му разрешаване, като сочи решение № 127 от 14.04.2006г. по гр.д. № 36/2005г., ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 169 от 30.12.1985г. на ОСГК, определение № 544 от 21.10.1999г. по ч.т.д. № 498/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 254 от 09.05.2011г. по ч.гр.д. № 92/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 663 от 20.03.1969г. по гр.д. № 250/1969г. на ВС, І г.о.
[фирма] /в ликвидация/ – съищец по иска с правно основание чл.134 ЗЗД и ответник по иска с правно основание чл.135 ЗЗД, представя неподписан отговор, в който заявява, че не оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната основателност.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото, въззивният съд е съобразил, че с определение от 09.01.2012г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото в частта му, отнасяща се до предявения иск за прогласяване на нищожността на сключения между ответниците [фирма] /в ликвидация/ и [фирма] договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 171, том ІІІ, ре № 6025, дело № 521/2010г., и че това определение не е било обжалвано, поради което е влязло в сила по смисъла на чл.296, т.2 ГПК. Приел е, че с влязлото в сила определение е сложен край на производството по повод на иска за нищожност, поради което по аргумент на противното от чл.243 ГПК същото не може да бъде изменяно или отменяно от постановилия го съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. Посочил е, че по силата на чл.297 и чл.299 ГПК, а също така и по аналогия с чл.246 ГПК това определение е задължително за постановилия го съд и той се счита десезиран с иска, по отношение на който производството е прекратено и не дължи произнасяне по същия. В тази връзка въззивният съд е приел за недопустимо висящността на производството по този иск да бъде възстановена с последващи указания по чл.129, ал.3 ГПК, както е направено с определението, постановено в закрито заседание на 08.01.2012г., мотивирано с дадена първоначално погрешна правна квалификация на иска като такъв по чл.26 ЗЗД, докато в случая се касаело до иск по чл.134, ал.1 ЗЗД. Приел е, че дори и в този случай не може да се стигне до възобновяване на производството по делото по прекратения иск въз основа на същите факти, които са твърдени с исковата молба. С оглед на това е достигнал до извода, че постановеното по този иск решение е недопустимо и подлежи на обезсилване.
Извън тези съображения е приел, че искът за нищожност на договор, дори и когато се предявява по реда на чл.134, ал.1 ЗЗД, е установителен, поради което задължително ищецът трябва да има правен интерес от предявяването му. Посочил е, че в случая ищецът основава правния си интерес от предявяването на иска за нищожност и легитимацията си по иска с правно основание чл.135 ГПК с качеството си на кредитор на К. Б. А., който е бил съдружник в [фирма] /в ликвидация/ до момента на прекратяване на участието му в дружеството по реда на чл.517, ал.3 ГПК, както и от качеството му на кредитор на дружеството, възникнало от момента на прекратяване на членственото правоотношение на К. А.. Въззивният съд е приел, че налагането на запор върху дружествените дялове на съдружник в О. по реда на чл.517, ал.1 ГПК не прави взискателя по изпълнителното производство кредитор на търговското дружество. Изложил е съображения, че връчването на изявлението на взискателя по чл.517, ал.3, изр.1 ГПК за прекратяване на участието на съдружника в дружеството поражда задължение за дружеството да му изплати припадащата му се част от имуществото на същото, определена по реда на чл.125, ал.3 ГПК. Това задължение според въззивния съд е към съдружника, което в случаите по чл.517, ал.3 ГПК трябва да бъде изпълнено към взискателя по принудителното изпълнение и затова търговското дружество се явява трето задължено лице по отношение на взискателя. Посочил е, че правата на третите задължени към длъжника лица в случаите на насочено от страна на взискателя принудително изпълнение по отношение на тези вземания са определени в разпоредбата на чл.507, ал.1 ГПК, от която е видно, че това лице може да оспорва съществуването на своето задължение към длъжника или неговия размер, но не и задължението на длъжника към взискателя в изпълнителното производство. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че въз основа на прекратяването на участието на съдружника възниква и вземането му за ликвидационен дял, съответстващ на частта му от имуществото на дружеството и кредитор на дружеството за този дял се явява съдружникът, чието членство е прекратено и който е длъжник по изпълнението. Посочил е още, че законът не предвижда, че след прекратяване на членството на съдружника взискателят замества същия във вземането му по чл.125, ал.3 ТЗ срещу дружеството, като такъв извод не следва и от разпоредбата на чл.517, ал.3, изр.2 ГПК.
С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че ищецът Ш. Р. не е кредитор на [фирма] /в ликвидация/ и може да предявяви иск за нищожност на сключената между ответниците сделка по реда на чл.134, ал.1 ЗЗД от името на К. А., но не и от името на [фирма] /в ликвидация/ и тъй като ищецът изрично е посочил, че предявява иска от името на дружеството, искът се явява недопустим. Приел е още, че извършеното разпореждане може да засегне правата на К. Б. А. по чл.125, ал.23 ТЗ и затова той може да поиска обявяването на договора за относително недействителен спрямо него на основание чл.135 ЗЗД, а по силата на чл.134, ал.1 ЗЗД това негово право може да бъде упражнено и от ищеца Ш. Р.. Въззивният съд е посочил, че такъв иск не е предявен, като ищецът изрично се е позовал на качеството си на кредитор на дружеството – прехвърлител [фирма] /в ликвидация/. По изложените съображения е приел, че така предявеният иск е недопустим, тъй като ищецът няма качеството на кредитор на прехвърлителя и поради това е ненадлежна страна.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният в изложението първи процесуалноправен въпрос, отнасящ се до възможността съдът, след като с влязъл в сила акт е върнал исковата молба по предявен иск, да изиска уточнение на този иск, приемайки за неправилна първоначално възприетата правна квалификация, и да постанови решение по уточнения иск, е значим за делото, тъй като е обусловил изводите на въззивния съд за недопустимост на решението по предявения установителен иск за нищожност на сделка. По отношение на този въпрос касаторът поддържа наличието на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Настоящият състав намира, че поддържаните основания за допускане на касационно обжалване не са налице. Не е налице противоречие на обжалваното въззивно решение с постоянната практика на ВКС, според която след прекратяване с влязъл в сила съдебен акт на производството по предявен иск е недопустимо продължаване на съдопроизводствените действия и постановяване на решение по същество по този иск. Не е налице противоречие на въззивното решение и с решение № 50 от 17.02.2011г. по гр.д. № 762/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 205 от 11.07.2011г. по гр.д. № 149/2011г. на Н., ГК, ІІ г.о. и решение № 90 от 27.05.2011г. по т.д. № 674/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, на които се позовава касаторът. Тези решения не съдържат произнасяне по формулирания релевантен процесуалноправен въпрос, а с тях е дадено разрешение на въпросите относно правомощието на съда да определи самостоятелно правната квалификация на предявения иск с оглед изложените от ищеца обстоятелства, независимо от дадената от него правна квалификация на претенцията, относно задължението на първоинстанционния и на въззивния съд да изискат уточнения при неяснота относно твърденията на ищеца и относно порока на съдебния акт, постановен по нередовна искова молба.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като решение № 51 от 07.04.2009г. по т.д. № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение № 591 от 03.08.2012г. по ч.гр.д. № 361/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., на които се позовава касаторът, също не съдържат произнасяне по формулирания процесуалноправен въпрос, а обсъждат задължението на съда да определи правната квалификация на предявения иск, като съобрази изложените в исковата молба твърдения, без да е обвързан от посочената от ищеца, както и при нередовност на исковата молба да я остави без движение и да даде указания за отстраняване на тази нередовност.
Вторият процесуалноправен въпрос, който следва да бъде уточнен в следния смисъл, дали с връчването по реда на чл.517, ал.3 ГПК на изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството взискателят придобива качеството на кредитор на дружеството за имуществено право на вземане в размер на припадащата се на съдружника – длъжник част от имуществото, определена съгласно чл.125, ал.3 ТЗ, и съответно легитимиран ли е да предявява иск по чл.135 ЗЗД срещу дружеството, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът в останалата му част – дали в тази хипотеза взискателят е легитимиран да предявява иск по чл.134, ал.1 ЗЗД от името на дружеството, не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, който е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по иска за нищожност поради наличието на постановено влязло в сила определение за прекратяване на производството по този иск, предхождащо първоинстанционното решение по същество, като съображенията за липса на твърдяното от ищеца качество на кредитор на [фирма] /в ликвидация/ са изложени само за пълнота на мотивите.
По отношение на посочения по-горе въпрос не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. По този въпрос не е формирана задължителна съдебна практика – решение № 114 от 11.02.2009г. по т.д. № 271/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 118 от 04.02.2013г. по ч.т.д. № 790/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. и определение № 644 от 12.07.2012г. по ч.т.д. № 272/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., на които се позовава касаторът, съдържат произнасяне относно предпоставките и реда за упражняване на правото на кредитора – взискател да прекрати членството на ограничено отговорния съдружник като необходима предпоставка за събиране на вземането си от равностойността на дела на съдружника и относно основанията, на които може да бъде отхвърлен предявен иск по чл.517, ал.3 ГПК. Релевантният процесуалноправен въпрос, формулиран от касатора, не е разрешен и в представените от него решение от 23.04.2013г. по т.д.№ 103/2009г. на Окръжен съд Сливен, решение № 942 от 23.05.2013г. по т.д. № 1042/2013г. на СГС, решение № 26 от 09.02.2007г. по т.д.№ 520/2006г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 644 от 12.07.2012г. по ч.т.д. № 272/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение от 16.08.2010г. по гр.д. № 9313/2010г. на СГС, ГК, І-6 състав, с които обосновава наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Представените решения са постановени при различна фактическа обстановка по правни спорове, чийто предмет е различен от предмета на спора по настоящото дело, и поради това не доказват противоречиво разрешаване на релевантния правен въпрос.
Настоящият състав намира, че тъй като по посочения процесуалноправен въпрос не е формирана задължителна съдебна практика и с оглед необходимостта от определяне на действителното съдържание на относимите правни норми с цел предотвратяване на противоречива съдебна практика по този въпрос, следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Третият процесуалноправен въпрос – при предявяване на иск по чл.135 ЗЗД качеството на ищеца на кредитор въпрос по допустимостта на иска ли е или е въпрос по същество относно основателността на иска, е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По въпроса: „Притежава ли ищецът право на иск по чл.135 ЗЗД, ако няма качеството на кредитор и какъв е тоз иск – недопустим или неоснователен”, е постановена задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 131 от 16.06.2014г. по гр.д. № 4996/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Съгласно това решение страната, която е поискала отмяната по чл.135 ЗЗД установява качеството си на кредитор като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. Въззивният съд се е отклонил от тази практика, като е приел, че ако ищецът няма качеството на кредитор, това води до недопустимост на предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД. Предвид изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и по този процесуалноправен въпрос. С оглед обсъдената постоянна съдебна практика не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е обезсилено първоинстанционното решение по предявения от Ш. Р. иск с правно основание чл.135 ЗЗД и производството по този иск е прекратено, а в останалата му част въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът – ищец следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2 068 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2327 от 19.12.2013г. по гр.д. № 3572/2013г. на САС, ГК, 7 състав, с което е обезсилено решение № 3765 от 22.05.2013г. по гр.д. № 10311/2010г. на СГС, ГК, І-2 състав в частта по предявения от Ш. Р. против [фирма] и [фирма] /в ликвидация/ иск с правно основание чл.135 ЗЗД и е прекратено производството по този иск.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2327 от 19.12.2013г. по гр.д. № 3572/2013г. на САС, ГК, 7 състав, с което е обезсилено решение № 3765 от 22.05.2013г. по гр.д. № 10311/2010г. на СГС, ГК, І-2 състав в частта по предявения от Ш. Р. против [фирма] и [фирма] /в ликвидация/ иск за прогласяване нищожността поради липса на съгласие на сключения между тях на 15.07.2010г. договор за покупко-продажба и е прекратено производството по този иск.
УКАЗВА на Ш. Р. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 2 068 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: