О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 803
гр. София, 07.11.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 296 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. К. Я. – И., срещу решение № 1910 от 28.09.2015г. по в.т.д. № 4468/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което след отмяна на решение № 3508/12.08.2014г. по т.д. № 543/2012г. на Окръжен съд – Благоевград е прекратено на основание чл.155, т.1 ТЗ и по иск на Лудовикус А. М. Хаверманс, холандски гражданин, дружеството – касатор [фирма].
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност – неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че след завеждане на делото, с решение на ОС на съдружниците в дружеството, проведено на 22.08.2013г., ищецът е бил изключен като съдружник и производството по предявения от него иск по чл.74 ТЗ за отмяна на това решение не е приключил с влязло в сила решение, като е висящо пред ВКС – т.д. № 2592/2015г. на ВКС, II т.о. Сочи, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че в отношенията с дружеството ищецът няма качеството на съдружник и съответно води иск с правно основание чл.155, т.1 ТЗ без необходимата активна легитимация. Позовава се на определение № 247 от 02.03.2011г. по ч.т.д. № 77/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., според което качеството „съдружник“ следва да е налице през целия период на висящността на процеса по прекратяване на дружеството, тъй като възприемането на обратното би довело до правно неприемлив резултат – дружеството да бъде прекратено по искане на лице, което към момента на прекратяването му /влизане на решението по чл.155, т.1 ТЗ в сила/ вече не е съдружник и поради това не разполага с никакви права по отношение на дружеството. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на спора, пренасяйки буквално и напълно необосновано, в противоречие с изискването за задълбочена преценка на установените по делото факти и обстоятелства, примерно изброените причини и външни белези, които биха имали значение при произнасянето по иска, изведени от практиката на ВКС, върху процесния спор. Счита, че изводите, до които е достигнал въззивният съд, се намират в пряко противоречие с възприетия от ВКС принцип, че при преценката за наличие на основание за прекратяване на дружеството водещи следва да са именно интересите на дружеството като цяло, а не на отделния съдружник.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Разпореждането с вземане /актив/ на дружество с ограничена отговорност, извършено от неговия управител, който едновременно е и съдружник в същото дружество, представлява ли „важна причина“ по смисъла на чл.155, т.1 ТЗ за прекратяване на дружеството? Следва ли да се цени като „нелоялно“ поведението на съдружник, който в качеството си на управител е сключил възмездна сделка с вземане на дружеството, от която сделка няма данни да са причинени действителни вреди на дружеството? Сключените от управителя на О. сделки в това му качество могат ли и следва ли да се преценяват като „важна причина“, при условие, че не увреждат другия съдружник, нито пък има настъпили вреди от тях за дружеството?
Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката на съдилищата, като се позовава на решение № 55 от 02.10.2014г. по т.д. № 10/2014г. на Окръжен съд – Ямбол, потвърдено с решение № 4 от 04.02.2014г. по в.т.д. № 319/2014г. на Бургаски апелативен съд. Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
2. С оглед преценката за наличието на „важни причини“ за прекратяване на дружеството следва ли въззивният съд да формира изводите си за спорното право, след като обсъди всички приети по делото писмени доказателства и значението им за спора поотделно и в тяхната съвкупност към всеки конкретен случай? Твърди, че въззивният съд въобще не е обсъдил значението за изхода на спора на множеството съдебни дела, които и понастоящем дружеството води за защита на единствения си дълготраен материален актив – акционерното си участие в [фирма], както и на водените от ищеца в лично качество съдебни дела срещу [фирма] и реалния конфликт на интереси на този съдружник.
Касаторът поддържа по поставения въпрос противоречие на въззивното решение с решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 83 от 23.06.2015г. по т.д. № 1940/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 589 от 29.06.2010г. по гр.д. № 1359/2009г. на ВКС, ГК, I г.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
3. Показателите за рентабилност и коефициентите на свръхзадълженост относими ли са като критерии за определяне на икономическо състояние на дружеството в производство по чл.155, т.1 ТЗ и основание ли са за неговото прекратяване по този ред? Ако се приеме, че външните белези на разстройство в дейността на дружеството са: трайна липса на рентабилност и тенденцията за натрупване на задължения, погасяването на които би създало сериозни затруднения за функционирането на дружеството и опасност за интересите на кредиторите, то липсата на който и да е от тези външни белези дава ли основание да се приеме, че въпреки това са налице „важни причини“ за прекратяване на дружеството, съответно наличието или не на тези външни белези не следва ли да се преценяват за всеки случай отделно и да се вземе предвид спецификата на осъществяваната от това дружество дейност от учредяването му или може механично да се пренасят към всяко едно търговско дружество? Трябва ли при преценка на обстоятелствата дали причините са такива, че създават непреодолима пречка за осъществяване на предмета на дейност на дружеството, съдът да се ръководи единствено и само от вписания в дружествения договор и в търговския регистър предмет на дейност или съдът следва да вземе предвид реалната дейност на дружеството, която то е осъществявало съобразно годишните му финансови отчети?
Поддържа, че по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение от 21.03.2006г. по т.д. № 724/2005г. на ВКС, ТК, I т.о.
4. Отговаря ли на характеристиката за търговско дружество по смисъла на чл.63, ал.1 ТЗ дружество, чиято дейност се изразява в участието му в капитала на друго капиталово дружество и неговото финансиране? Обстоятелството, че търговско дружество притежава акции в друго капиталово дружество, предоставя му финансиране и води съдебни дела за защита на тези свои активи, но не сключва сделки по чл.1, ал.1 ТЗ, означава ли, че то не извършва търговска дейност и представлява ли „важна причина“ за неговото прекратяване по смисъла на чл.155, т.1 ТЗ?
Касаторът счита, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва задължителна съдебна практика по приложението на чл.63, ал.3 ТЗ.
Ответникът по касация Лудовикус А. М. Хаверманс, представляван от адв. С. С., оспорва касационната жалба. Поддържа, че тезата на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение е дълбоко неправилна и манипулативна. Сочи, че правните последици на изключването на съдружник не могат да настъпят преди вписване на изключването и на свързаната с него промяна в дружествения договор в Търговския регистър. Прави възражение за липса на селективните критерии по чл.280, ал.1 ГПК. Поддържа, че фактите по настоящото дело се различават съществено от тези, коментирани в цитираните от касатора влезли в сила съдебни решения. Счита, че не е налице и необсъждане на съществени доводи на касатора и на доказателства от страна на въззивния съд, като необсъждането на неотносими към предмета на спора факти и доказателства нито е процесуално нарушение, нито обосновава селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Във връзка с формулирания трети материалноправен въпрос, свързан с правното значение на коефициентите на рентабилност и задлъжнялост в контекста на иск по чл.155, т.1 ТЗ, сочи, че цитираната от касатора съдебна практика е отдавна изоставена, тъй като според решение № 21 от 02.03.2010г. по т.д. № 471/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 159 от 15.12.2009г. по т.д. № 389/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. трайната липса на рентабилност и натрупването на задължения могат да представляват „важна причина“ по смисъла на чл.155, т.1 ТЗ. В тази връзка счита, че е напълно необоснован и твърденият от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения иск по чл.155, т.1 ТЗ, е изложил съображения, че в хипотезиса на посочената норма е уредено правото на всеки от съдружниците в едно дружество с ограничена отговорност да предяви иск пред окръжния съд по седалището на дружеството за прекратяването му, „ако важни причини налагат това“. Приел е, че доколкото законодателят не е дефинирал понятието „важни причини“ и съгласно задължителната практика на ВКС, основният критерий при дължимата от съда преценка за основателността на иска на съдружника, е интересът на дружеството като цяло, а не само на отделните съдружници в него. Посочил е, че причините трябва да са такива, че да създават непреодолима пречка за осъществяване на предмета на дейност на дружеството, или пък да е налице продължителен период от време, през който дружеството не е осъществявало търговската дейност, за която е регистрирано, като външните белези на разстройството в дейността на дружеството биха могли да бъдат трайна липса на рентабилност, тенденция към натрупване на задължения, погасяването на което би създало сериозни затруднения за функционирането на дружеството и опасност за интересите на кредиторите.
Въззивният съд е обсъдил релевираните в конкретния случай основания за прекратяване на търговското дружество – липса на търговска дейност, трайно влошено финансово-икономическо състояние и свръхзадълженост на ответното дружество [фирма]; трайно и непоправимо влошени отношения между съдружниците; блокирана корпоративна дейност на дружеството. Приел е за безспорно установено, че ответното дружество не е осъществявало каквато и да е дейност, като липсата на търговска дейност за период от над 10 години, не само с оглед вписания предмет на дейност на дружеството, е достатъчно продължителна, за да се приеме, че съществуването му не отговаря на най-същностната характеристика и цел на едно търговско дружество, дефинирани в чл.63, ал.1 ТЗ, и поради това няма причина, поради която то да продължи. Счел е, че неосъществяването на търговска дейност няма основателна причина, тъй като влошаването на отношенията между съдружниците е започнало няколко години след създаването му, а до този момент също не е установено извършването на търговска дейност. Обсъдил е направеното от ответника възражение за създаване на дружеството със специална цел и е приел, че то е недоказано, тъй като в посочения в дружествения договор и вписан в ТР на АВ предмет на дейност липсва подобна „инвестиционна цел“, като е посочил още, че създаването на търговско дружество само с оглед придобиване акции от капитала на едно конкретно акционерно дружество не съответства поначало на целта на създаването на капиталово дружество.
Въз основа на неоспореното заключение на ССЕ въззивният съд е приел, че ответното дружество е и свръхзадължено и нерентабилно, като съотношението на пасивите и активите на ответника за целия период от 2006г. до 2013г. категорично сочи на трайно тежко финансово положение и за липса на каквото и да е дейност.
Въззивният съд е приел, че влошените лични отношения между съдружниците са допълнителен фактор, оказващ влияние за невъзможността на ответника да функционира нормално, като в тази връзка е взел предвид, че за една съществена част от решенията на общото събрание на съдружниците – за избор на управител, за изменение на дружествения договор, за придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и ползване на дългосрочни кредити, за изключване на съдружник, се изисква съгласието и на двамата съдружници. След като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установени неразбирателството между двамата съдружници и трайно влошените им отношения.
Въззивният съд е взел предвид и факта на цедиране на съдебно признато парично вземане на дружеството в размер над 600 000 лева, което съставлява основния му краткотраен актив, осъществено от другия съдружник в качеството му на управител, без да е получена или да е осигурено получаването на цената за извършената цесия, в полза на цесионер, който не притежава каквито и да било активи и е управляван от лице, свързано по смисъла на пар.1, ал.1, т.1 ДР на ТЗ с другия съдружник Методи Т.. Съобразил е, че цесията не е осчетоводена и от двете страни по договора, съответно не е декларирана съобразно изискванията на закона, както и че не са извършени каквито и да било действия по събиране на цената по договора за цесия. Приел е, че това разпореждане с вземането на ответното дружество безспорно ощетява интересите му и сочи на нелоялно поведение на единия от съдружниците, насочено пряко и към накърняване интересите на другия съдружник. Достигнал е до извода, че увреждащите действия на мажоритарния съдружник осуетяват не само възможността за финансов просперитет на ответното дружество, но и неговото нормално функциониране.
Във връзка с възраженията на ответника, че ищецът може да защити правата си, като напусне дружеството, въззивният съд го е приел за неотносимо към крайния правен извод по спора, като е счел, че тежестта на спора е концентрирана върху интересите на дружеството, а не върху тези на отделните съдружници и реда за защитата им. Уточнил е, че интерпретира релевираните от ищеца факти във връзка с твърдението му за наличие на важни причини, които налагат прекратяване на дружеството, само с оглед конкретното им влияние върху преценката за наличието на тези важни причини.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поддържаният от касатора довод за недопустимост на обжалваното решение е неоснователен. Този довод е основан на твърдението, че в хода на делото ищецът е загубил качеството си на съдружник в ответното дружество поради изключването му, с оглед на което не е активно легитимиран да води иск с правно основание чл.155, т.1 ТЗ. Действително след завеждане на делото с решение на общото събрание ищецът е бил изключен от ответното дружество. От събраните по делото доказателства се установява обаче, че ищецът е предявил иск по чл.74 ТЗ за отмяна на изключването му като съдружник и този иск е бил уважен. С определение № 423 от 06.06.2016г. по т.д. № 2592/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., постановено в хода на настоящото производство, не е било допуснато касационно обжалване на въззивното решение по този иск. Изложените факти обуславят извода, че ищецът е активно легитимиран и има правен интерес да предяви иска по чл.155, т.1 ТЗ, тъй като към момента на прекратяване на дружеството /влизане в сила на решението по чл.155, т.1 ТЗ/ има качеството съдружник.
Формулираните от касатора първи и трети материалноправни въпроси, макар в определени техни части да са обсъждани от въззивния съд, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са единствено обуславящи изхода на делото. Извършеното от мажоритарния съдружник в ответното дружество в качеството му на управител разпореждане с актив на дружеството действително е счетено за нелоялно поведение, но е взето предвид в контекста на преценката за възможността дружеството да функционира нормално и за наличието на влошени отношения между съдружниците. Първият въпрос е предпоставен и от съдържащото се в него твърдение на касатора, че извършеното разпореждане не уврежда другия съдружник, нито има настъпила вреда от него за дружеството, което не съответства на мотивите на въззивния съд и на данните по делото. Въззивният съд е обсъдил факта на цедиране на съдебно признато парично вземане на дружеството в размер над 600 000 лева, което съставлява основния му краткотраен актив, осъществено от другия съдружник в качеството му на управител, без да е получена или да е осигурено получаването на цената за извършената цесия, в полза на цесионер, който не притежава каквито и да било активи и е управляван от лице, свързано по смисъла на пар.1, ал.1, т.1 ДР на ТЗ с другия съдружник Методи Т., факта, че цесията не е осчетоводена и от двете страни по договора, съответно не е декларирана съобразно изискванията на закона, както и факта, че не са извършени каквито и да било действия по събиране на цената по договора за цесия, с оглед на което е формирал извод за увреждащ характер на това разпореждане. Въззивният съд е приел въз основа на заключението на ССЕ, че дружеството касатор е и свръхзадължено и нерентабилно, като е счел, че съотношението на пасивите и активите му за целия период от 2006г. до 2013г. категорично сочи на трайно тежко финансово положение и за липса на каквато и да е дейност. Това обстоятелство отново е взето предвид в контекста на общата преценка за наличието на важни причини за прекратяване на дружеството, като са обсъдени всички относими обстоятелства – липсата на каквато и да е търговска дейност на дружеството, не само във връзка с осъществяване на вписания предмет на дейност и липса на доказателства за учредяването му със специална цел. По този начин въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС – решение № 159 от 15.12.2009г. по т.д. № 389/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 21 от 02.03.3010г. по т.д. № 471/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., според която трайната липса на рентабилност и натрупването на задължения, погасяването на които би създало сериозни затруднения за дружеството и опасност за интересите на кредиторите, могат да се ценят като външни белези на разстройството в дейността на дружеството.С оглед на това съдържащите се в поставения трети материалноправен въпрос твърдения на касатора, че не е взета предвид спецификата на осъществяваната от дружеството дейност от учредяването му и че са механичното пренесени установените в съдебната практика критерии към дружеството касатор, не съответстват на данните по делото. Изводът за наличие на поддържаните в исковата молба важни причини за прекратяване на дружеството е формиран въз основа на съвкупната преценка на всички установени по делото факти – липсата на търговска дейност за период от над 10 години, не само с оглед вписания предмет на дейност на дружеството, без основателна причина за това, трайно тежкото му финансово състояние и влошените отношения между съдружниците като допълнителен фактор, оказващ влияние за невъзможността на дружеството да функционира нормално, като в тази връзка е взето предвид, че за една съществена част от решенията на общото събрание на съдружниците – за избор на управител, за изменение на дружествения договор, за придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и ползване на дългосрочни кредити, за изключване на съдружник, се изисква съгласието и на двамата съдружници. Поради това, както и да се отговори на поставените от касатора въпроси, отнасящи се до възможността разпореждането с актив на дружеството, извършено от съдружник в качеството му на управител, да се цени като „нелоялно“ поведение на съдружника, и до значението на показателите за рентабилност и коефициентите на свръхзадълженост в производството по чл.155, т.1 ТЗ, не би променило изхода на спора.
Формулираният от касатора втори процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да формира изводите си за спорното право, след като обсъди всички приети по делото писмени доказателства и значението им за спора поотделно и в тяхната съвкупност към всеки конкретен случай, не съответства на мотивите на въззивния съд и на данните по делото. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че съдът не е обсъдил значението за изхода на спора на множеството съдебни дела, които и понастоящем дружеството води за защита на единствения си дълготраен материален актив – акционерното си участие в [фирма], както и на водените от ищеца в лично качество съдебни дела срещу [фирма] и реалния конфликт на интереси по отношение на него. Този довод не съответства на мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд е обсъдил възражението на ответника – касатор в настоящото производство, че участието в съдебни спорове индицира наличието на търговска дейност, но го е счел за неоснователно, доколкото съдържанието на понятието „търговска дейност“, включващо извършването на търговски сделки, по дефиниция изключва от обхвата си участието на дружеството в съдебни спорове, без значение от предмета на спора. Въззивният съд е обсъдил и значението за спора на водените многобройни дела между съдружниците и ответното дружество, породени от взаимното им изключване, и е приел, че сочат на безспорно трайно влошаване на отношенията им. По този начин съдът е изпълнил задълженията си да обсъди всички релеванти доказателства и доводи на страните и значението им за изхода на спора. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, формирани след обсъждане на относимите доказателства, представлява оплакване за неправилност на решението, по което касационният съд не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Поставеният от касатора четвърти материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на спора, но по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбите на чл.63, ал.1 и чл.1, ал.1 ТЗ са ясни и не пораждат съмнения при прилагането им, нито по тях е формирана съдебна практика, която се налага да бъде променена или осъвременена. Разрешаването на въпроса дали едно дружество извършва търговска дейност и дали участието му в друго капиталово дружество, предоставяне на финансиране на такова дружество и водене на съдебни дела за защита на тези активи може да се определи като извършване на търговска дейност, е обвързано с конкретните факти по делото и събраните доказателства, поради което не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В случая изводът на въззивния съд е основан на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства – липсата на доказателства за създаване на дружеството със специална цел, вписания в дружествения му договор и в ТР предмет на дейност, липсата на доказателства за извършването на търговски сделки за период от над 10 години, не само с оглед вписания предмет на дейност на дружеството, подаването на нулеви данъчни декларации, както финансовото положение на дружеството.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1910 от 28.09.2015г. по в.т.д. № 4468/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: