1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
гр. София, 12.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 317 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца И. П. В. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. В. Волева срещу решение № 17551 от 21.10.2014г. по в. гр. дело № 2770/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г състав, с което е потвърдено решение от 27.11.2013г. по гр. дело № 54927/2012г. на Софийски районен съд, ГО, 29 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от И. П. В. срещу [фирма] иск с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 24 800 лв. – частичен от иск в пълен размер от 36 088,98 лв., представляващи застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 440110213003819/03.06.2010г., вземането по която е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 23.12.2011г., и ищецът е осъден да заплати на ответното застрахователно дружество сумата 1 046 лв. – съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторът инвокира доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение съгласно чл. 284, ал. 3, изр. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. Нищожна ли е клауза от Общи условия към застрахователен договор в частта, в която „при тотална щета застрахователят изплаща застрахователната сума, намалена със стойността на годните агрегати, възли и детайл“ като противоречаща на закона и добрите нрави?
2. Налице ли е липса на еквивалентност на престациите в случай, в който застрахованият заплаща застрахователни премии с „пари“, а при настъпване на застрахователно събитие „тотална щета“ на застрахованата вещ при застраховка „Автокаско“, застрахователят изплаща обезщетение, от което едната част е парична, а друга – авточасти?
3. В случай, че се приеме, че е налице липса на еквивалентност на престациите по застрахователен договор, води ли това до нищожност на клаузата в застрахователния договор или общите условия, в която „при тотална щета застрахователят изплаща застрахователната сума, намалена със стойността на годните агрегати, възли и детайли“?
4. При наличие на „тотална щета“ на застрахования автомобил по смисъла на чл. 193, ал. 4 КЗ кой следва да носи риска за реализиране на „годните агрегати, възли и детайли“ на автомобила на вторичния пазар – потребителят или търговецът – застраховател?
5. Когато за първи път с първоинстанционно решение съдът се позове на надзастраховане по смисъла на чл. 204, ал. 1 КЗ, допустимо ли е въззивната инстанция да събира доказателства с оглед реализирането на правата на потребителя по смисъла на чл. 204, ал. 2 КЗ?
6. Допустимо ли е потребител – физическо лице в качеството си на лизингополучател по сключен договор за лизинг на автомобил да упражни правата на застрахования и да се позове на нищожност на клауза от ОУ към застрахователен договор, сключен между лизингодател и застраховател, при условие, че е налице валидно сключен договор за цесия между лизингодателя и лизингополучателя?“
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Р. Я. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, тъй като не са налице материалноправни и процесуалноправни въпроси, които да са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, или които се решават противоречиво от съдилищата, или са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Изложените от касатора съображения са неотносими, а доводите не са правни.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въз основа на заключенията на автотехническата експертиза въззивният съд е приел наличието на тотална щета по смисъла на чл. 193, ал. 4 КЗ, тъй като стойността за ремонт на процесния автомобил надвишава 70 % от действителната му стойност – в случая над 100 %.
Възраженията за надзастраховане не са обсъдeни от въззивната инстанция поради това, че никъде в мотивите първоинстанционният съд не се е позовал на надзастраховане.
Възражението на ищеца за нищожност на клаузата на чл. 13.3.1 от общите условия поради противоречие с добрите нрави, съгласно която при тотална щета застрахователят изплаща застрахователната сума или остатъка от нея, но не повече от действителната стойност на застрахованото МПС към датата на настъпване на застрахователното събитие, намалена със стойността на годните агрегати, възли и детайли, е прието за неоснователно. Този извод е аргументиран с остатъчната имуществена стойност /на пазара на метални отпадъци или стойността на неувредените части/, представляваща имуществена полза за застрахования, причинена от вредоносното деяние, и с основния принцип при обезщетяването на вреди – обезщетението да доведе до изравняване на имущественото състояние на увредения, в сравнение с това преди увреждането, но не и да го надвиши.
Според въззивния съд застрахователят не следва да отговаря за евентуална невъзможност или нежелание на застрахования да реализира на пазара продаваемите запазени части на автомобила поради това, че те остават негова собственост и той може да се разпореди с тях, както намери за добре.
Поради това, че ищецът няма качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 З., въззивният съд е направил извод, че изложените доводи във връзка с нищожността на клаузата на чл. 13.3.1 от общите условия на основание чл. 146, ал. 1 З. са ирелевантни. Съдебният състав се е аргументирал с материалната легитимация на ищеца като кредитор на процесното вземане, произтичаща от договор за цесия между него и застрахования [фирма], и с липсата на качеството потребител по смисъла на З. по отношение на застрахования, доколкото последният е търговец и договорът за застраховка е сключен във връзка с упражняваната от него търговска дейност, като се е позовал на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 З.. За да направи извод, че личното възражение на цесионера относно качеството му на потребител не може да бъде противопоставено на застрахователя, въззивната инстанция е съобразила, че с договора за цесия вземането се прехвърля такова, каквото е за цедента, и че никой не може да прехвърли права, които няма.
Възраженията на ищеца във връзка с определянето на действителната пазарна стойност на автомобила към момента на ПТП, както и относно стойността на запазените части също са приети за неоснователни. Въззивната инстанция е възприела кредитираното от първоинстанционния съд заключение, в което вещите лица при определяне на средната пазарна стойност на МПС са взели предвид допълнителните характеристики на автомобила /т. нар. „екстри”/. При определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение съдебният състав е приспаднал от действителната пазарна стойност на процесния автомобил към датата на застрахователното събитие /процесното ПТП/ стойността само на тези запазени части, които могат да бъдат реализирани на вторичния пазар, в размер 21 525 лв. След приспадане от действителната стойност на МПС към датата на ПТП в размер 77 897 лв. на стойността на запазените части в размер 21 525 лв. въззивният съд е заключил, че размерът на обезщетението възлиза на 56 372 лв., т. е. в по-малък размер от изплатената от застрахователя сума в размер на 56 475 лв.
Въззивната инстанция не е разгледала останалите възражения като е приела, че същите нямат отношение към предмета на делото.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите три материалноправни въпроса се отнасят до извода на въззивния съд за неоснователност на възражението на ищеца за нищожност на клаузата на чл. 13.3.1 от общите условия поради противоречие с добрите нрави. Налице е постоянна практика на ВКС, съгласно която добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, един от които е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на правото интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти, за да не се превърне уговорката в средство за неоснователно обогатяване. Проявление на този принцип е недопустимостта на неоснователното обогатяване. За да извърши преценка дали принципът на справедливостта е нарушен с определена договорна клауза, съдът е длъжен да зачита взаимните интереси на страните по сделките, като изхожда от законодателството, от своето правосъзнание и вземе предвид конкретните факти и обстоятелствата за всеки отделен случай. Ако се установи, че договорната клауза сочи на несправедливо по съдържание съглашение, създаващо предпоставка за превръщане на обезщетението в средство за неоснователно обогатяване, то може да приеме, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната съдебна практика е анализирал процесната договорна клауза от Общите условия към автомобилна застраховка „Каско”, взел е предвид конкретните факти и обстоятелства, отчел е процента на годните за употреба запазени части, които могат да бъдат реализирани, съобразил е, че същите остават в собственост на застрахования, респективно ищеца, изходил е от същността на застрахователното обезщетение по конкретната имуществена застраховка и е направил извод, че процесната договорна клауза не е сключена в противоречие с добрите нрави.
Доколко при обсъждане и преценка на събраните доказателства, доводите и възраженията на страните въззивният съд е приложил правилата на логическото мислене и в този смисъл дали е допуснал грешка при формиране на вътрешното си убеждение, е въпрос, конкретен за делото и оплакването за неправилното му решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на четвъртия въпрос настоящият съдебен състав счита, че е решен съобразно Общите условия и данните по делото, че запазените части на автомобила са останали в собственост на застрахования, поради което отговорът на този въпрос зависи от доказателствата във всеки конкретен случай и клаузите на отделните застрахователни договори.
Петият въпрос е процесуалноправен, но е некоректно формулиран, тъй като първоинстанционният съд не се е позовал на надзастраховане по смисъла на чл. 204, ал. 1 КЗ, поради което не е и обсъждан от въззивната инстанция.
Шестият правен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В конкретния случай касаторът не е посочил съдебни актове, в които релевантният правен въпрос е решен по друг начин.
Представените решение от 25.06.2011г. по т. д. № 1953/2010г. на СГС, ТО, VІ-7 състав, решение № 690/23.04.2012г. по в. т. д. № 3431/2011г. на САС, решение № 7373/01.11.2013г. по в. гр. д. № 13944/2012г. на СГС и решение № 2000/29.11.2013г. по гр. д. № 3586/2013г. на РС Русе не разглеждат въпроса относно възможността на потребител – физическо лице в качеството си на лизингополучател по сключен договор за лизинг на автомобил да упражни правата на застрахования и да се позове на нищожност на клауза от ОУ към застрахователен договор, сключен между лизингодател и застраховател, при условие, че е налице валидно сключен договор за цесия между лизингодателя и лизингополучателя.
Приложеното решение от 21.02.2013г. по дело С-472/2011, Banif Plus B. Zrt срещу Csaba Csipai и Vikt?ria Csipai, на Съда на Европейския съюз също не дава отговор на релевантния правен въпрос. Посоченото решение е постановено по преюдициално запитване по няколко процесуалноправни въпроса и в него Съдът на ЕС е приел, че националният съд е длъжен служебно да разгледа неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика; член 6, параграф 1 от Директива 93/13/Е. трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен без да чака потребителя да направи искане за отмяна на посочената клауза, да изведе последиците от констатирането на неравноправния характер на договорната клауза; принципът на състезателност изисква националният съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на договорна клауза, да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните процесуални разпоредби ред; при преценка на евентуално неравноправния характер на договорната клауза, на която се основава жалбата, националният съд трябва да вземе предвид всички останали клаузи на договора.
Посоченият от касатора шести правен въпрос не се отнася до задължението на въззивната инстанция да разгледа неравноправния характер на приложимата клауза в потребителски договор, нито до последиците при констатиране на неравноправния й характер, поради което решение от 21.02.2013г. по дело С-472/2011 на С. е неприложимо.
По този въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице трайноустановена съдебна практика относно състава и обема на цедираното вземане, съгласно която цесионерът придобива вземането, доколкото съществува. След като цедентът-лизингодател е търговско дружество и конкретната сделка е във връзка със стопанската му дейност същият не е потребител, поради което не може да се позовава на нищожност на клауза от ОУ поради нейната неравноправност. С оглед обстоятелството, че цесионерът придобива вземането с предимствата и недостатъците му, в посочения случай цесионерът не разполага с право да релевира възражение за нищожност на клауза от ОУ поради неравноправност.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 3 правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Отговорът на част от въпросите зависи от доказателствата във всеки конкретен случай и клаузите на отделните застрахователни договори, петият въпрос е некоректно формулиран, а по шестия въпрос относно състава и обема на цедираното вземане и възраженията, които могат да се правят от страните, съществува трайна съдебна практика. Развитите в касационната жалба оплаквания са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 2 и 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 955,50 лв., изчислено съгласно чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17551 от 21.10.2014г. по в. гр. дело № 2770/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г състав.
ОСЪЖДА И. П. В. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. А, ет. 4 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 2 и 8 ГПК сумата 955,50 лв. /деветстотин петдесет и пет лева и петдесет стотинки/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.