О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
София, 16.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 3006/ 2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Х. Я. М. – от [населено място] срещу Решение №89 от 13.05.2015 г. по гр.д. №106/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено в обжалваната от ищеца част, с която са отхвърлени исковете, постановеното Решение № 2180 от 18.12.2014 г. по гр.д.№ 493/ 2014 г. на ОС-Пловдив, с което ЗК [фирма] – [населено място] е осъдено да плати на основание чл. 266 ал. 1 КЗ (отм.) на Х. Я. М. – от [населено място] 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 430 лв. – обезщетение за имуществени вреди от увреждане, причинено при ПТП на 07.01.2013 г. в [населено място], обл. П. от водач Р. М. А. от [населено място] на л.а. ” Опел вектра”, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Я. В. П., застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ответника, с оплакване за неправилност и необоснованост относно размера на обезщетението и приетото съпричиняване, евентуално относно размера на съпричиняването.
В Изложение на основания за допускане на касационна жалба по въпроса за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, жалбоподателят поддържа, че е решен в противоречие с ППлВС №4/12.12.1968 г. относно критериите, въз основа на които следва да бъде конкретизирано, за да съответства на установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и по въпроса за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД – налице ли е съпричиняване и евентуално каква е степента му – жалбоподателят сочи, че е решен в противоречие с ППлВС №17/18.11.1963 г. и Р.№169/28.02.2012 г. по т.д.№762/2010 г. на ВКС,ІІ т.о. По съображения, че липсва поведение на пострадалия, което да е пряка и непосредствена причина за настъпилия вредоносен резултат, тъй като ищецът е нямало как да предвиди изключително сложната и нелогична маневра на водача, за да успее да се предпази, като освободи полосата на движение на автомобила, жалбоподателят счита, че решението противоречи на съдебната практика. Поддържа, че е налице противоречие и при определяне степента на съпричиняване, съгласно Р.№97/06.07.2009 г. по т.д.№745/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р. №118/27.06.2014 г. по т.д.№ 3871/2013 г. на ВКС, І т.о.- за да установи действителния обем, в който всеки е допринесъл за настъпване на ПТП, въззивният съд не е съобразил тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения – за редицата нарушения на правилата на ЗДвП деликвентът е признат за виновен с влязло в сила решение по НАХД, които превишават значително по тежест поведението на пострадалия и наред с това вменената от закона отговорност на водачите на МПС за осигуряване безопасността на движението, е значително завишена спрямо това на пешеходците и между двете групи участници в движението не може да се постави знак на равенство.
Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма] – [населено място] – ответник по делото – оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че решението е в съответствие със задължителната съдебна практика по въпроса за размера на обезщетението, определен съобразно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба Р. М. А. – от [населено място] – трето лице помагач на ответника – не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено в обжалваната от ищеца част решение, с което частично са уважени осъдителни искове, цената на първия от които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 т.1 ГПК (преди изм., обнар. Д.в. бр.50/2015 г.), подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд е потвърдил решението в обжалваната от ищеца част, с която са отхвърлени исковете за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди над 10 000 лв. до предявен размер 35 000 лв. и за имуществени вреди над 430 лв. до предявен размер 860 лв., причинени от ПТП на 07.01.2013 г. в [населено място], обл. П. от водач Р. М. А. от [населено място] на л.а. ” Опел вектра”, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Я. В. П., застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ответника. Така решението е влязло в законна сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е уважен за 10 000 лв. и за имуществени вреди за 430 лв.
За да уважи иска за неимуществени вреди в посочения размер, въззивният съд е обсъдил гласните доказателства за състоянието на ищеца след увреждането; съобразил е установените от съдебно-медицинската експертиза увреждания, причинени на ищеца следствие ПТП; поставянето му на директна екстензия; последвалата операция поради счупването на лявата бедрена кост; периода на затруднено движение, обслужване и хранене; проведеното болнично и домашно лечение и рехабилитация; доброто зарастване в областта на счупеното и обстоятелството, че ходи с бастун с накуцваща походка поради ограничени движения в колянната и тазобедрената стави в резултат на срязване на мускула по време на операцията; прогнозата за пълно възстановяване за няколко години при непроведена физиотерапия. Обосновал е, че справедливият размер на дължимото обезщетение за понесените неимуществени вреди е 20 000 лв.
По отношение възражението на ответника за съпричиняване е аргументирал, че поведението на водача е установено с постановения в наказателното производство съдебен акт, в който е прието, че пострадалият се е движил по пътното платно в момента, в който водачът на лекия автомобил е извършвал маневра на заден ход. Посочил е, че с оглед промяна в твърденията на ищеца за начина, при който е настъпило увреждането, автотехническата експертиза е предложила два варианта за вероятния механизъм на ПТП – при пресичане и при статично положение на ищеца, като и при двата варианта ищецът е бил зад автомобила и е имал техническа възможност да наблюдава събитията, случващи се на кръстовището и движещият се към мястото на удара автомобил и да възприеме пресичащата се траектория на автомобила с местоположението му и/или да съобрази траекторията на движението си. Взел е предвид, че според вещото лице пешеходецът чрез своето действие или бездействие в кръстовището е създал предпоставка и е допринесъл за настъпването на ПТП – разполагал е с 7.37 сек да възприеме автомобила след потеглянето му и 2.92 сек. да го възприеме след навлизането в южната пътна лента на улицата и да предприеме действия, имал е техническа възможност да реагира и се премести и да достигне място извън полосата на автомобила, с което ПТП не би настъпило. За да определи степента на съпричиняване, съдът е съпоставил тежестта на нарушението на пострадалия с тази на деликвента с оглед правилата, които всеки от тях, като участник в движението е бил длъжен да спазва и е счел, че независимо дали ищецът е пресичал пътното платно без маркировка или е стоял на пътното платно без тротоар и банкет, е бил на платното за движение, което за него не е безопасно място и с ненаблюдаването на случващото се на платното в зоната на кръстовище в период, позволяващ възникване на опасност от ПТП, е създал предпоставка и е допринесъл за настъпване на ПТП; имал е възможност за реакция; имал е възможност да наблюдава автомобила; по см. на чл. 113 ал.1 ЗДвП пешеходците са длъжни преди да навлязат на платното, да се съобразят с разстоянието до приближаващите де МПС и с тяхната скорост, което ищецът не е направил. Като е посочил нарушенията на водача, за които е понесъл наказателна отговорност, съдът е заключил, че тежестта на нарушението на двамата участника в движението е еднаква и всеки от тях е допринесъл в еднаква степен за настъпването на ПТП, като от приетото в Р.№118/27.06.2014 г. по т.д.№ 3871/2013 г. на ВКС, І т.о. не може да се направи извод, че винаги отговорността на пешеходеца е в по-малка степен от тази на деликвента. Затова определените размери на обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди са намалени с ? – 10 000 лв. за първото и 430 лв. за второто.
По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК е неоснователно, тъй като решението е съобразено с установената съдебна практика -с ППлВС№4/23.12.1968 г. са дадени задължителни указания по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Прието е и в постановените от ВКС по чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№177/27.10.2009 г. по т.д.№14/2009 г. на ІІ т.о. и Р.№ 111/01.07.2011 г. по т.д.№676/2010 г. на ІІ т.о., че по вложения от законодателя смисъл, понятието „справедливост” по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е обусловено от конкретните и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението – начин на извършване, характер на увреждането, произтеклите от него физически и психологически последици за увредения и т.н. Съблюдавайки съдебната практика по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението и въз основа на събраните доказателства, съдът е определил обезщетението за неимуществени вреди съобразно критерия за справедливост и с оглед конкретните обстоятелства по делото. Не може да се приеме, че при определяне размер на обезщетението 20 000 лв. в резултат на настъпило увреждане на 07.01.2013 г.(намалено на 10 000 лв. на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД), не е отчетена икономическата конюнктура в страната към този момент. Така определеният размер на обезщетението не е несправедливо занижен, а е определен в съответствие с критерия за справедливост, съдържащ се в чл. 52 ЗЗД.
По въпроса за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД – налице ли е съпричиняване и евентуално каква е степента му, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като решението е постановено в съответствие с указанията, дадени в т.7 на ППлВС №18 / 18.11.1963 г. за прилагане на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, съгласно която разпоредба обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина у пострадалия. Решението е съобразено и със създадената от ВКС на основание чл. 290 ГПК практика по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, задължителна за долустоящите съдебни инстанции: Р.№159/24.11.2010 по т.д.№1117/ 2009 г. на ІІ т.о.; Р.№54/22.05.2012 г. по т.д.№ 316/2011 г. на ІІ т.о.; Р.№ 91/20.08.2014 г. по т.д.№66/2013 г. на І т.о., съгласно която принос по чл. 51 ал. 2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди; прилагането на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия – негови действия или бездействия – и вредоносния резултат и не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалия за настъпване на увреждането. За да е налице съпричиняване, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на деликвента) до увреждането. За да приложи чл. 51 ал.2 ЗЗД, съдът трябва да аргументира в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и каква и конкретната степен на такова съпричиняване.
В съответствие с тази практика въззивният съд подробно е изложил след обсъждане на автотехническата експертиза в какво се изразява поведението на пострадалия, за да настъпи увреждащото събитие, приел е, че пострадалият е бил на платното за движение, което за него не е безопасно място; като е бил зад автомобила, е имал техническа възможност да наблюдава събитията, случващи се на кръстовището и движещият се към него автомобил и да възприеме пресичащата се траектория на автомобила с местоположението му и/ или да съобрази траекторията на движението си; според вещото лице пешеходецът е създал предпоставка и е допринесъл за настъпването на ПТП – имал е техническа възможност да реагира и се премести и да достигне място извън полосата на автомобила, с което ПТП не би настъпило. Така съдът е приел, че поведението на ищеца е в причинна връзка с настъпването на удара.
В съответствие с посочената съдебна практика въззивният съд, за да определи степента на съпричиняването – да установи действителния обем, в който деликвентът и пострадалият са допринесли за настъпването на пътното произшествие, е сравнил поведението на двамата, като участници в движението, с оглед правилата, които всеки от тях е длъжен да съблюдава – ищецът, като пешеходец, и деликвентът, като водач на МПС, който е понесъл наказателна отговорност за допуснатите нарушения; съпоставил е тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия и е обосновал преценката си за реалния принос на всеки и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Като е заключил с оглед данните по делото, че не винаги отговорността на пешеходеца е в по-малка степен от тази на деликвента, не е решил въпроса в противоречие с посочената съдебна практика. Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно.
С оглед този изход на делото жалбоподателят дължи на ответника по жалбата ЗК [фирма] – [населено място] разноски по делото, съгласно чл. 78 ал. 8 ГПК – юрисконсултско възнаграждение. Определено в размера по чл. 7 ал. 2 т.4 от Наредба №1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при обжалваем интерес 25 430 лв., същото е 1292.90 лв., а 75% от него, съгласно чл. 9 ал.1 от Наредба №1/2004 г. – 969. 67 лв.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №89 от 13.05.2015 г. по гр.д. №106/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА, Х. Я. М. – от [населено място] да плати на ЗК [фирма] – [населено място] 969. 67 лв.- разноски за касационната инстанция – юрисконсултско възнаграждение по чл.78 ал. 8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: