8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
гр. София, 16.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2193 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Б. В. Шматов, приподписана от процесуален представител адв. Боян Ц. Ц. срещу решение № 329 от 24.11.2014г. по в. т. дело № 557/2014г. на Апелативен съд В., Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 313/26.03.2014г. по т. дело № 2284/2012г. на Варненски окръжен съд /поправено с решение № 570/09.06.2014г./ в частта, с която е признато за установено в отношенията на „Р. /България/” ЕАД и Б. В. Шматов, че съществуват вземания в полза на банката по издадената по ч. гр. дело № 14073/2011г. на Варненски районен съд, ХІV състав заповед за изпълнение № 8459/30.09.2011г. за сумата над 55 461,04 евро до 111 665,81 евро, представляваща дължима главница по договор за банков кредит от 01.10.2007г., изменен с анекс №1/17.09.2009г. и анекс № 2/03.05.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума от 21.09.2011г. до окончателното й плащане; за сумата от 4 541,77 евро – договорна лихва за периода 05.04.2011г.-17.08.2011г.; за сумата от 2 319,11 евро, представляваща просрочена наказателна лихва за периода 05.03.2011г.-20.09.2011г. вкл., както и в частта за разноските, потвърдено е решение № 570/09.06.2014г. по т. дело № 2284/2012г. на Варненски окръжен съд и ответникът е осъден за заплати на ищеца сумата от 2 643,18лв. – направени съдебно-деловодни разноски пред въззивна инстанция.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Действителна ли е клауза в договор за банков кредит, която дава възможност на банката едностранно да променя лихвения процент?
2. Действителна ли е клауза в договор за потребителски кредит, която задължава кредитополучателя и облагодетелства банката, след изтичане на гратисен период, в който не се плащат лихви, неплатените лихви да се начислят като главница?
3. По отношение на спорното правоотношение намира ли приложение Директива 93/13/Е. на Съвета на Европа от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори? Ако намира приложение, какво се явява същото?
4. Намира ли приложение по отношение на спорното правоотношение решение на Съда на ЕС /първи състав/ от 14.03.2013г. по дело С-415/2011г.? Ако намира, в какво се изразява приложението? Какви факти съгласно посоченото решение следва да установи националният съд?
5. Как следва да се приложи З. в конкретния казус при наличие на наведени твърдения за нищожни клаузи в потребителски договори?
Ответникът „Р. /България/” ЕАД, [населено място] оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че при постановяване на решението въззивният съд се е произнесъл по всички спорни въпроси, включени в предмета на делото, съобразил е българското и европейското действащо законодателство. Излага доводи, че въпросът относно равноправността на клаузите, визирани от касатора, е разрешен непротиворечиво от българските закони и европейското законодателство, като Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори е станала част от българското законодателство, тъй като е въведена с § 13а, т. 9 З..
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил, че между страните са възникнали две правоотношения – едното правоотношение е по договор за банков кредит от 01.10.2007г. и сключени към него анекс № 1/17.09.2009г., анекс № 2/03.05.2010г. и споразумение от 18.10.2011г., а другото правоотношение е по договор от 20.09.2007г. за издаване и ползване на международна кредитна карта „V.” и сключен към него анекс № 1/02.12.2009г., с който е трансформиран в потребителски кредит.
По отношение на правоотношението по договор за банков кредит от 01.10.2007г. съдебният състав е приел, че банката е отпуснала на въззивника кредит в размер на 101 500 евро за рефинансиране на три кредита към [фирма], при уговорена договорна лихва в размер на 9,25% за целия срок на договора /чл. 4.1 от договора/, възможност банката едностранно да променя лихвата при промяна в пазарните условия, като новият лихвен процент влиза в сила от датата на уведомлението на кредитополучателя /чл. 4.2 от договора/, уговорен начин на погасяване на задължението за връщане на кредита /чл. 5.1/, начисляване на наказателна лихва просрочие в плащанията от страна на кредитополучателя в размер на 12 пункта над договорената лихва върху цялата усвоена и непогасена главница за времето на забавата /чл. 10.1 и чл. чл. 4.6/. Установил е, че кредитът е усвоен в размер 101 500 евро като впоследствие с анекс № 1/17.09.2009г. страните се споразумели обективираните в чл. 1.1 суми, представляващи редовна главница, просрочена главница, просрочена лихва, наказателна лихва и текуща редовна лихва да станат редовна главница, променили са правилата за погасяване на така формираната нова главница, срока на договора за банков кредит и са уговарили условия, при които настъпва автоматична предсрочна изискуемост на вземанията за главница, договорна лихва, наказателна лихва и разноски /чл. 14 от анекс № 1/. С анекс № 2/03.05.2010г. страните са уговорили, че дължимите към датата на анекс № 2 суми по договор от 01.10.2007г. и анекс № 1 към него са в размер на 106 867,30 евро, вкл. редовна главница, просрочена главница, просрочена лихва, наказателна лихва, текуща редовна лихва, същите общо ще се считат за редовна главница и ще се погасяват при условията на анекс № 2, като са променени размерът и начинът на начисляване на договорна възнаградителна лихва, наказателна лихва, сроковете и начинът на погасяване, договорено е капитализиране на договорната лихва върху непогасената част от главницата за първите 12 м. от датата на подписване на анекс № 2 към главницата и е уговорена автоматична предсрочна изискуемост на дълга. Въззивната инстанция е обсъдила споразумение от 18.10.2011г. и двустранен протокол от 17.11.2011г., подписани във връзка с постигната договорка между банката и кредитополучателя за продажба на недвижим имот, представляващ обезпечение на вземането на банката по договора за кредит, и е установила приетия от страните по процесния договор и двата анекса размер на задълженията на кредитополучателя.
По отношение на правоотношението по договор от 20.09.2007г. за издаване и ползване на международна кредитна карта „V.” съдебният състав е констатирал, че с анекс № 1/02.12.2009г. задължението на ответника по иска по кредитната карта в размер 2 701,92 лв. е трансформирано в потребителски кредит.
Въз основа на обсъдените писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е установил размера на просрочените към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 21.09.2011г. шест последователни вноски с настъпил падеж, включващи непогасена главница и договорна възнаградителна лихва, както и непогасени наказателни лихви, констатирал е, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и е направил извод, че размерът на дължимите и неизплатени от длъжника суми по договора за банков кредит е, както следва: главница в размер на 111 665,81 евро, редовна лихва за периода 05.04.2011г.-17.08.2011г. – 4 541,77 евро, наказателна лихва за периода 05.03.2011г.-20.09.2011г. – 2 319,11 евро и дължимост на съдебни разноски в размер 4 636,36 лв. или общ размер на вземанията – 118 526,66 евро и 4 636,36 лева.
Относно извършената на 19.03.2012г., т. е. след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, вноска в „Р. /България/” ЕАД в размер на 10 000 евро от купувач по предварителен договор с продавач – длъжника Б. Шматов решаващият съдебен състав е приел, че е послужила за погасяване на задължения по договора за кредитна карта – в размер на 904,71лв. и по договора за кредит от 01.10.2007г. на сумите в размер 6 326,18 евро – законна лихва от 04.10.2011г. до 18.03.2011г., 933,34 евро – съдебни лихви по извлечение и 4 636,36лв. – съдебни разноски. Поради това, че плащането е извършено след датата на подаване на заявлението, същото не е съобразено в исковото производство с оглед указанията по т. 9 от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Възраженията на ответника по иска /въззивник в производството пред Апелативен съд В./ за нищожност на договорни клаузи поради тяхната неравноправност и противоречие със закона са приети за неоснователни. Изхождайки от разпоредбата на чл. 146 във връзка с чл. 143 З., въззивният съд е изследвал дали е налице първата предпоставка за неравноправност на клаузите, а именно дали клаузата е индивидуално договорена, и е приел, че спорваните от ответника по иска клаузи по договора за банков кредит и анексите, отнасящи се до начина на определяне на договорната възнаградителна лихва, включването й в месечните анюитетни вноски, капитализирането на начислени за „промоционален период” договорни лихви към главница, начина на определяне и на погасяване на наказателната лихва, са индивидуално договорени между страните. Изложил е съображения, че тези клаузи представляват уговорени клаузи по самия договор, респ. анекси, не са включени в общи условия, които са изготвени предварително и на които кредитополучателят не е могъл да влияе, като погасителният план, всяка вноска по него и размерът на главниците и начинът на капитализиране към тях на договорните лихви за определен от страните период също са договорени индивидуално по договора и анексите.
За да потвърди решение № 570/09.06.2014г. по т. дело № 2284/2012г. на Варненски окръжен съд за поправка на диспозитива на решение № 313/26.03.2014г. по същото дело, въззивният съд се е аргументирал с допуснатото несъответствие между мотиви и диспозитив относно иск за сумата от 65,44 евро – дължима такса по договор за кредит за покупка на недвижим имот, какъвто липсва обсъден в мотивите на основното първоинстанционно решение, тъй като и не е предявен с исковата молба.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Първите два въпроса, посочени от касатора, са материалноправни, но не са релевантни, тъй като не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Тези въпроси биха били от значение за правилното решаване на спора, ако въззивният съд беше приел, че съответните клаузи, за които ответникът по иска твърди, че са неравноправни, не са индивидуално договорени. Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 З. предвижда, че включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и постоянната практика на ВКС, за да бъде една договорна клауза неравноправна, е необходимо да са налице кумулативно няколко предпоставки: договорната клауза да не е уговорена индивидуално; договорната клауза да бъде неравноправна. В настоящия случай въззивният съд след като е обсъдил договорните клаузи в тяхната взаимна връзка и обусловеност, събраните доказателства, преценил е забавянето на плащанията, чиято последица са сключените анекси към процесния договор за банков кредит и наличието на други задължения към банката по договор за издаване и ползване на международна кредитна карта V., е направил извод, че процесните договорни клаузи са уговорени между страните индивидуално, поради което не е изследвал дали същите са неравноправни.
Посочените в т. 3 и т. 5 правни въпроси са релевантни, но не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Относно приложението на Директива 93/13/Е. на Съвета на Европа от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори в националното законодателство е формирана практика на Съда на ЕС, която е възприета от ВКС. Относно приложението на З. и начина на преценка дали една клауза е нищожна при наличие на наведени твърдения за нищожни клаузи в потребителски договори е формирана трайноустановена практика от ВКС, който не се налага да бъде променяна.
По аргумент от чл. 3 от Директива 93/13/Е. предметният обхват на Директивата обхваща всички клаузи на договора, които не са били предмет на индивидуално договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях, докато клаузите, които са индивидуално договорени, са извън предметния й обхват. По същия начин е уреден и предметният обхват на Закона за защита на потребителя – съгласно чл. 146, ал. 1 З. неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, т. е. клаузите, които са индивидуално договорени, са извън предметния обхват на З.. Директива 93/13/Е. на Съвета на Европа от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори е транспонирана във вътрешното право на Република България с разпоредбата на § 13а, т. 9 от ДР на З. и тълкуването на нормите, уреждащи неравноправността на договорните клаузи, следва да се извършва в съответствие със съдържанието, целите и смисъла на Директивата, така че да бъде постигнат целения с нея резултат и по този начин да се изпълни разпоредбата на чл. 288 ДФЕС /аргумент от решение по дело С-240/98- С-244/98 на С., т. 30; решение № 105/11.06.2015г. по гр. д. № 5920/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о./.
Елементите на неравноправната клауза са посочени в разпоредбите на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/Е. и чл. 143 и чл. 146, ал. 1 З., а начинът за извършване на преценка дали една клауза в потребителски договор е неравноправна са уредени в чл. 145, ал. 1 и 2 З. по същия начин, каквито са общите критерии за оценка на порочния характер на договорни условия в разпоредбата на чл. 4 от Директива 93/13/Е.. Националните правни норми в З. изцяло реципират европейските правни норми. Съгласно посочените разпоредби от З. и Директива 93/13/Е., постоянната практика на ВКС и С. елементите на неравноправната клауза са кумулативно дадени: клаузата да не е индивидуално договорена; да е сключена в нарушение на принципа за добросъвестност; клаузата да бъде причина за значителна неравнопоставеност между договарящите страни относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между договорните права и задължения на страните; клаузата да бъде във вреда /в ущърб/ на потребителя. Както Директива 93/13/Е. /чл. 3, § 1/, така и З. /чл. 146, ал. 1 З./ ограничава своето приложение до случаите, когато клаузата не е индивидуално договорена.
Въззивният съд съобразно практиката на С. и ВКС въз основа на събраните доказателства е установил, че спорните между страните клаузи са индивидуално договорени, поради което не е изследвал наличието на останалите предпоставки и критерии за преценка дали клаузите са неравноправни.
Формулираният от касатора в т. 4 правен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Решението по дело С-415/11 на С. е постановено по преюдициално запитване, отправено в рамките на спор между г-н Aziz и Caixa d’Estalvis de Catalunya, Tarragona i Manresa /Catalunyacaixa/ – установителен иск за обявяване на нищожност на някои клаузи от сключения между тях договор за ипотечен кредит поради тяхната неравноправност и нищожност на изпълнителното производство. Искът е предявен след като е разпоредено от първоинстанционен съд в Испания изпълнение за заплащане от г-н Aziz на Catalunyacaixa на неплатени месечни вноски и лихви, срещу което длъжникът не е подал възражение, образувано е производство за принудително изпълнение, по което е организирана публична продан на ипотекирания имот и имотът е възложен на обявения купувач. В т. 1 от диспозитива на решението С. е приел, че Директива 93/13/Е. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство, която не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, като същевременно не позволява на съда в исковото производство, който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови привременни мерки, и по-специално спиране на посоченото изпълнително производство, когато постановяването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение. В настоящия случай посочената хипотеза в т. 1 от диспозитива на решението на С. по дело С-415/11 не е налице, тъй като въззивният съд е разгледал дали спорните между страните договорни клаузи са неравноправни и след анализ на доказателствата е направил извод, че клаузите са договорени индивидуално, поради което не са неравноправни. Точка 2 от диспозитива на решението на С. по дело С-415/2011 се отнася до тълкуването на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 по отношение на понятието „значителна неравнопоставеност“ в ущърб на потребителя и критериите за преценка дали неравнопоставеността възниква въпреки изискването за добросъвестност. Посочената правна норма и даденото от С. тълкуване в цитираното решение са относими в хипотезата, ако договорната клауза не е индивидуално договорена. В настоящия случай обаче въззивната инстанция е приела, че клаузите са договорени индивидуално между страните, поради което решението по дело С-415/2011 не намира приложение.
Доколко установеното от въззивния съд обстоятелство, че процесните клаузи са индивидуално договорени, съответства на събраните доказателства и дали при обсъждане на доказателствата и установяване на фактическата обстановка въззивната инстанция е приложила правилно правилата на логическото мислене, са въпроси, относими към правилността /обосноваността, респективно необосноваността/ на съдебното решение. Преценката на правилността на приетата по делото фактическа обстановка не може да бъде осъществена в производството по допускане на касационно обжалване. В този смисъл твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основания за допускане на касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
Поради това, че не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 329 от 24.11.2014г. по в. т. дело № 557/2014г. на Апелативен съд В., Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.