2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
гр. София, 12.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2239 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. О. Г. М. срещу решение № 1746 от 13.03.2015г. по в. гр. дело № 3804/2014г. на Софийски градски съд, II-Д гражданско отделение, с което след частична отмяна на решение от 14.06.2013г. по гр. дело № 12094/2012г. на Софийски районен съд, 56 състав са отхвърлени исковете, предявени от [фирма] срещу [фирма], [населено място] с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за сумата от 5 000 евро и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 340 евро – договорна мораторна неустойка за забава на изпълнение задължението за предаване на владението на недвижимите имоти, предмет на договора от 15.04.2005г. за периода 25.11.2006г.-30.10.2009г., като неоснователни и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 219,20 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение въвежда доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:
1. Въпросът относно обвързващата сила на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот и тълкуването на разпоредбите на договора съгласно чл. 20 ЗЗД, като се отчита тяхната взаимовръзка и поредност с оглед целта на договора и се търси действителната обща воля на страните е решен в противоречие с решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 121/20.12.2010г. по т. д. № 1039/2009г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 318/14.07.2011г. по гр. д. № 182/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
2. Въпросът за преценка на всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, и обсъждане на доводите на страните при определяне предмета на процесния договор и изясняване на действителната воля на страните е решен в противоречие с решение № 411/27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
3. Въпросът относно валидността на процесния договор е решен в противоречие с решение № 1159/30.12.2008г. по гр. д. № 3834/2007г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 802/05.08.1998г. по гр. д. № 142/1997г. на ВКС, ГК, ІІ г. о.
4. По въпроса относно задължението на въззивния съд да извърши проверка относно дадени от първоинстанционния съд указания ищецът да избира между две възможности, едната от които пряко обуславя десезиране, недопустимост или отхвърляне на иска му въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 160/18.02.2010г. по гр. д. № 839/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
5. Въпросът „следва ли въззивният съд да следи за допуснати процесуални нарушения и при констатирани такива по чл. 146 ГПК следва ли тези действия да бъдат повторени като предварително на страните бъдат дадени указания за изясняване на посочените от тях факти“ е решен в противоречие с решение № 211/30.06.2011г. по гр. д. № 995/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. И. К. оспорва касационната жалба и релевира доводи за правилност на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по предварителен договор, сключен на 15.04.2005 г., с който [фирма] като продавач/изпълнител се е задължил да продаде на [фирма] като купувач/възложител четири паркоместа от № 1 до № 4 вкл. в шестетажна жилищна сграда, която ще бъде построена в [населено място], [улица] № 36 върху дворно място, представляващо УПИ X. – 430, 432 от кв. 175, м. „Л. III част” по плана на [населено място], всяко паркомясто от № 1 до № 3 вкл. със застроена площ 13,75 кв.м., а паркомясто № 4 с площ 13,04 кв. м., състоящи се от място за паркиране, при посочени съседи, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, при договорена цена в размер на левовата равностойност на 5 000 евро с ДДС по фиксинга на БНБ в деня на плащане /чл.1/. Решаващият съдебен състав е установил наличието на уговорено задължение на продавача да предаде владението на имота най-късно до 30 дни от датата на предаване на сградата с разрешение за ползване, но не преди окончателното изплащане на договорената стойност на имота, както и уговорена клауза за неустойка в случай на забавяне на строежа или довършителните работи или предаване на обекта в срок с повече от три месеца по причина, която може да се вмени във вина на продавача в размер на 0,2% от стойността на недовършените СМР за всеки просрочен ден след третия месец – чл. 5 от предварителния договор. Констатирал е, че по фактура № 159/08.12.2005 г. с преводно нареждане от 09.12.2005 г. ищецът е платил на ответника сума в размер на 8 149,29 лв. /9 779,15 лв. с ДДС/ – вноска за паркоместа № 1, 2, 3 и 4; на 25.07.2006 г. е издадено удостоверение № 188 за въвеждане в експлоатация на сградата, в която са процесните паркоместа; Общото събрание на ответника е взело решение с протокол № 26/29.12.2008г. за закупуване на процесните паркоместа със съответните ид.части от правото на строеж върху мястото за сумата от 8 500 лв., но собствениците на земята Р. Ц. А., Й. Ц. С., Ц. Л. Г., Е. Г. Г., Е. В. Д. и П. Г. Г. не са учредили на [фирма] право на строеж на паркоместа в дворното място.
За да направи извод за неоснователност на предявените искове, въззивната инстанция е приела, че предварителният договор за продажба на паркоместа е нищожен поради липса на предмет съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Аргументирала се е с обстоятелството, че паркоместата не са самостоятелни обекти на право на собственост /респ. обект по § 5, т. 39 ДР на ЗУТ/, а представляват необособена и несамостоятелна реална част от такъв обект /парцел, сграда или отделен обект в нея/ и като такива не могат да бъдат обект на прехвърлителни сделки с вещноправни последици, нито на предварителни договори за такива сделки /които нямат вещно-правно действие/, като се е позовала на практиката на ВКС – решение № 1159/30.12.2008 г. по гр. д. № 3834/2007 г. на ВКС, III г. о., решение № 53/08.05.2009 г. по гр. д. № 5871/2007 г. на ВКС, I г. о., решение № 222/30.03.2010 г. по гр. д. № 4076/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 171/08.08.2014 г. по гр. д. № 4157/2013 г. на ВКС, IV г. о., последните две постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поради това, че нищожната сделка не е породила правни последици въззивният съд е заключил, че претенцията за обезщетение на предявеното договорно основание е неоснователна.
Изводът за неоснователност на иска по чл. 92 ЗЗД също е аргументиран с нищожността на договора, тъй като неустойката обезпечава неизпълнение на задължение по валиден договор, а в конкретния случай не е възникнало валидно задължение, чието неизпълнение да породи отговорност на въззивника за неустойка.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По въпроса относно обвързващата сила на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот и критериите за тълкуването на разпоредбите на договора съгласно чл. 20 ЗЗД не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е решен в противоречие с постоянната пракитка на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – освен цитираните и приложени от касатора решения, също решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 170/15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 105/30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. Създадената съдебна практика е в смисъл, че когато е налице съмнение, неяснота и или двусмисленост в договорните клаузи, съдът установява действителната им обща воля чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии – търси се действителната воля, отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай разпоредбите относно предмета на предварителния договор за покупко-продажба и строителство са достатъчно точни и ясни и не е налице съмнение относно предмета на договора – прехвърляне на реални самостоятелни обекти на право на собственост с определени граници, а не идеални части от един гараж. Независимо от това, въззивният съд е обсъдил договорните клаузи във връзката им една с друга, съдържанието на предварителния договор, отчел е целта на договора, съобразил е разпоредбата на § 5, т. 39 ДР на ЗУТ и е направил извод за неговата нищожност на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
Въпросът за преценка на всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, и обсъждане на доводите на страните при определяне предмета на процесния договор и изясняване на действителната воля на страните не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съобразени с посоченото Тълкувателно решение. Съгласно постоянната практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивният съд съобразно постоянната практика на ВКС е обсъдил представените по делото доказателства и релевираните от страните възражения и доводи в рамките на направените с въззивната жалба оплаквания.
Въпросът относно валидността на процесния договор е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от въззивния съд решение № 222/30.03.2010 г. по гр. д. № 4076/2008 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 171/08.08.2014 г. по гр. д. № 4157/2013 г. на ВКС, IV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Неоснователен е доводът на касатора, че въпросът е решен в противоречие с решение № 1159/30.12.2008 г. по гр. д. № 3834/2007 г. на ВКС, III г. о. и решение № 802/05.08.1998г. по гр. д. № 142/1997г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., тъй като посочените съдебни актове са постановени при действие на отменения ГПК, поради което нямат характер на постоянна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и поради това, че са неотносими към конкретния казус, тъй като са постановени при друга фактическа обстановка: в първото решение е прието, че с предварителния договор е обещано прехвърлянето на 7,56% идеални части от подземен гараж, докато в настоящия случай предмет на предварителния договор е конкретно паркомясто с определена площ и граници, т. е. като реален обект; във второто решение е разгледан въпроса дали предварителният договор е нищожен, ако към момента на сключването му продавачът не е бил собственик на апартамента.
Четвъртият правен въпрос е процесуалноправен и се отнася до допустимостта на въззивното решение. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос, респективно за проверка на допустмимостта на въззивното решение, е неоснователен. Съгласно ППлВС № 1/10.11.1985 г. съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, т.е. разгледал е иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо. Съгласно ТР№1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът определя правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Въззивният съд е длъжен да извърши проверка относно редовността на исковата молба в рамките на обжалваната част на първоинстанционното решение и доколко дадените указания от първоинстанционния съд са правилни. Ако в резултат на неправилно дадени указания първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, решението е недопустимо и подлежи на обезсилване. В настоящия случай Софийски градски съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е извършил проверка относно дадените от Софийски районен съд указания за отстраняване нередовността на исковата молба и въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявен петитум е определил правната квалификация на предявените искове, по които е постановил обжалваното решение. Цитираното от касатора решение № 160/18.02.2010г. по гр. д. № 839/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е неприложимо в настоящия случай, тъй като е постановено при друга фактическа обстановка, а именно при дадени от първоинстанционния съд указания ищецът да избира между две възможности за персонално посочване на ответник – дали да насочи иска си срещу посочения представител /като физическо лице/ или срещу представлявания работодател. В настоящия случай не е налице подобна хипотеза, нито на ищеца са дадени указания да избира между две възможности.
Петият процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд за проверка на допуснати процесуални нарушения и при констатирани такива по чл. 146 ГПК да повтори опороченото действие като даде на страните указания за изясняване на посочените от тях факти не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченият въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която въззивният съд няма задължение да следи служебно за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция е длъжна да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай първоинстанционният съд е изготвил с определение от 26.07.2012г. проекто-доклад на делото, който впоследствие е станал окончателен докла в съдебно заседание на 22.10.2012г., указал е подробно фактите и обстоятелствата, подлежащи на доказване от ищцовата страна, страните са имали възможност да изразят становище по доклада и във въззивната жалба въззивникът, а в отговора на въззивната жалба въззиваемият /настоящ касатор/ не са направили оплаквания за непълен или неточен доклад, поради което за въззивната инстанция не е съществувало задължение да следи за допуснати процесуални нарушения относно доклада по чл. 146 ГПК И да дава указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да посочат и представят в първоинстанционното производство поради неточен или непълен доклад.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат поради това, че не са поискани и не са представени доказателства, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер 30 лв. е внесено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1746 от 13.03.2015г. по в. гр. дело № 3804/2014г. на Софийски градски съд, II-Д гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.