8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 580
С., 16.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седми октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 4754/ 2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място] срещу Решение №1586 от 19.07.2013 г. по т.д. №1141/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение № 2177 от 14.12.2012 г. по т.д. №88/ 2009 г. на СГС и е постановено друго, с което е отхвърлен предявения срещу [фирма] – [населено място] иск по чл. 124 ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът няма вземане срещу ищците 270 021 щ.д., ведно с лихва в размер на 20% годишно, по запис на заповед от 31.03.2002 г., въз основа на който е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 07037/2004 г. на СРС,70 с., с оплакване за недопустимост, евентуално за неправилност и необоснованост. Жалбоподателите в Изложение на основанията по чл. 280 ал. 1 ГПК сочат, че решението е недопустимо, тъй като има влязло в сила решение по т.д.№ 276/2010 г. на АС – Варна между същите страни, на същото основание и за същото искане, с което е установено, че не съществува вземане на [фирма] към [фирма], произтичащо от Договор за цесия от 18.11.2004 г. с нотариална заверка на подписите от 06.07.2006 г., поради нищожност на договора – липса на предмет, а искът, предмет на настоящото дело има за предмет установяване недължимост на вземане по записа на заповед и затова, че е било погасено поради плащане вземането, което обезпечава, поради което Договорът за цесия е нищожен поради липса на предмет. Жалбоподателите искат решението като недопустимо да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане, за да се зачете силата на пресъдено нещо по посоченото решение, като сочат и че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по прилагането на чл. 299 ал. 1, вр. чл. 298 ал. 1 ГПК: Р.№364/ 15.10.2010 г. по гр.д.№111/2010 г. на ІІ г.о.;Р.№ 49/14.01.2011 г. по т.д.№561/2010 г. на І т.о.;Р.№ 133/14.03.2011 г. по гр.д.№ 2020/2009 г. на І г.о. Аргументират, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпроса: може ли подаването на молба за издаване на изпълнителен лист да се тълкува като предприемане на действие на принудително изпълнение, водещо до прекъсване на давността на основание чл. 116 б. ”в” ГПК: ППлВС №3/1980 г. по гр.д.№3/1980 г.;Р.№173/28.10.2010 г. по т.д.№1095/ 2009 г. на ІІ т.о., Р.№148/04.10.2010 г. по т.д.№ 1055/2009 г. на ІІ т.о., Р.№123/07.10.2011 г. по т.д.№ 776/2010 г. на І т.о. Въпроса: следва ли когато един частен диспозитивен документ е с нотариална заверка на подписите, за дата на съставянето му да се счете деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа, а не датата на неговата заверка, жалбоподателите сочат, че се решава противоречиво от съдилищата – в Р.по в.т.д.№276/2010 г. на ВнАС е прието, че достоверната дата е датата на нотариалната заверка на подписите – основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, евентуално основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК с оглед практиката на ВКС – Р.№173/27.07.2010 г. по гр.д.№5166/2008 г. ІV г.о., Р.№261/ 24. 03. 2010 г. по гр.д.№362/2009 г. на І г.о., Р.№731/18. 07.2011 г. по гр.д.№ 1240/2009 г. на І г.о.; Р.№235/04.06.2010 г. по гр. д.№176/2010 г. на ІІ г.о. Поддържат и основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, по съображения, че отсъства правна норма, от чието съдържание да е установимо, че когато е налице нотариална заверка на документа, е възможно съдът да приложи някои от другите критерии по чл. 181 ГПК и в каква последователност; неясно е съдържанието на нормата относно това наличието на определен критерий за определяне на достоверна дата, изключва ли прилагането на някой или на всички от другите критерии.
Ответникът по жалбата [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че решението не е недопустимо, както и че не са налице поддържаните от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено решение, с което е уважен отрицателен установителен иск по чл. 124 ал. 1 ГПК, който е отхвърлен, както и че цената на иска не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да отмени решението и да отхвърли отрицателния установителен иск на всеки от ищците по чл. 124 ал. 1 ГПК, съдът е изложил, че е спазена формата за действителност относно дата на издаване на записа на заповед по чл. 535 т.6 ТЗ с издател [фирма] – [населено място] за 270 021 щ.д., независимо, че датата не е изписана от издателя, по съображения, че датата 31.03.2002 г. е посочена в представения от ответника запис на заповед, въз основа на който на 05.11.2004 г. е издаден изпълнителният лист по гр.д.№ 07037/2004 г. на СРС,70 с., както и с оглед обстоятелството, че в последващо съставяните диспозитивни документи с участие на ищците, страните многократно са се позовавали на записа на заповед, като издаден на тази дата. По довода на ищците, че е погасено правото на поемателя да иска удовлетворяване на вземането си по ефекта поради изтекла давност, въззивният съд е изложил, че падежът на записа на заповед е на предявяване, същият е предявен на 06.06.2003 г. и джиросан на 27.10.2004 г. на [фирма]. Последният е поискал издаване на изпълнителен лист преди изтичане на 3-годишния срок по чл. 531 ал. 1 ТЗ, какъвто е издаден на 05.11.2004 г. – молбата за издаване на изпълнителен лист съставлява действие по принудително изпълнение, което прекъсва давността по чл. 116 б.”в” ЗЗД. Ако се приеме, че молбата е подадена в деня, следващ джирото 28.10.2004 г. и съгласно чл. 117 ал. 1 ЗЗД от прекъсването тече нова 3 – годишна давност и ответникът, като правоприемник на [фирма] е поискал образуване на изпълнително производство с молба от 14.02. 2007 г. – в рамките на давностния срок, и не е погасено правото на ответника да поиска събиране на вземането по записа на заповед по принудителен ред. Изложени са и подробни съображения за създадените каузални отношения, във връзка с които е издаден записът на заповед и за твърдяните от ищците настъпили правопогасяващи факти по отношение на каузалното задължение, като за Договора за цесия, сключен на 18.11.2004 г. между [фирма] и [фирма] за прехвърлени на ответника вземания с нотариална заверка на подписите на страните на 06.07.2006 г., съдът не е възприел твърдяната от ищците дата 06.07.2006 г., да е достоверната дата на сключване на договора, въз основа на което те обосновават нищожност на договора поради липса на предмет – към 06.07.2006 г. с факта на плащането прехвърленото с договора вземане е било погасено. По съображения, че нотариалната заверка на подписите на страните не е условие за действителност на договора за цесия, който е неформален договор, затова нотариалната заверка може да е последваща сключването на договора, съдът е обосновал, че достоверната дата на документа следва да се определи на основание удостоверено с платежни банкови документи извършено плащане на сума, посочена в платежното нареждане, като платена от [фирма] и получена от [фирма], която съответства по размер на цената на вземанията, посочена в Договора за цесия – плащането е извършено в съответствие с постигнатото с Договора съгласие относно съществен елемент на договора – затова достоверна дата на сключване на Договора за цесия е датата, посочена в Договора – 18.11.2004 г., към която дата няма данни ищците да са погасили задължението си по договора за наем и новация, обезпечено със записа на заповед – Договорът за цесия не е нищожен поради липса на предмет. Съдът е заключил, че ищците дължат сумата, посочена в записа на заповед и изпълнителния лист и е неоснователен отрицателният установителен иск.
По твърдението на жалбоподателите за недопустимост на въззивното решение поради незачитане на силата на пресъдено нещо, създадена с Решение №107/08.07.2010 г. по т.д.№ 276/2010 г. на ВнАС. С посоченото решение, като е отменено първоинстанционното решение, е отхвърлен иск по чл. 422 ГПК на [фирма] – [населено място] срещу [фирма] и [фирма] – [населено място] за сума, произтичаща от договор за заем, обективиран в нотариален акт за договорна ипотека, Договор за цесия от 18.11.2004 г., сключен между [фирма] и [фирма] и за лихви, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, което решение е влязло в сила с постановяване от ВКС на Определение №586/20.07.2012 г. по т.д.№ 481/2011 г. (една година преди постановяване на въззивното решение от 19.07.2013 г.).
Съгласно т. 1 от ТР №1 от 19.ІІ.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, Върховният касационен съд, при вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, е длъжен и служебно да го допусне до касация, като преценката на валидността и допустимостта на решението ще се извърши с решението по същество на касационната жалба. Трайноустановена е съдебната практика, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – постановено е при липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, решение, постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, постановено решение, когато съдът е бил десезиран, решение, постановено по жалба, която е била недопустима или просрочена, какъвто не е соченият от жалбоподателите порок. Не е налице твърдяната недопустимост на въззивното решение поради незачитане СПН на друго постановено между част от страните решение и на друго основание – ако са считали, че това решение има значение за правилното решаване на спора, предмет на настоящото дело, не е имало пречка жалбоподателите да го представят във въззивното производство. Несъгласието им с направения от въззивния съд извод за неоснователност на отрицателния установителен иск, включително на поддържаното основание за нищожност на Договора за цесия от 18.11.2004 г., не прави въззивното решение недопустимо.
Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС по прилагането на чл. 299 ал. 1, вр. чл. 298 ал. 1 ГПК, цитирана и от жалбоподателите, която е в смисъл, че задължението на съда да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, съгласно чл. 297 ГПК възниква само тогава, когато има пълна идентичност между предмета на делото, по което е постановено влязлото в сила решение и правоотношението, което се разглежда във висящия спор – Р.№ 133/14.03.2011 г. по гр.д.№ 2020/2009 г. на І г.о. Аргументирано е в Р.№133/26.10.2011 г. по т.д. №133/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., че съгласно ТР на ВКС, ОСГК №1/ 04. 01.2001 г. по т.гр.д.№ 1/2000 г., със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото (т. 18), обективните предели на СПН са очертани чрез основанието и петитума на иска, с решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със СПН, поради което диспозитивът представлява източника на СПН, а в мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които обосновават изводите на съда, но не са обхванати от спорния предмет, разрешен с диспозитива на решението и мотивите не се ползват със СПН.
Въпроса: подаването на молба за издаване на изпълнителен лист съставлява ли предприемане на действие на принудително изпълнение, което прекъсва давността на основание чл. 116 б. ”в” ГПК жалбоподателите не доказват да е решен в противоречие с установената съдебна практика с посочените съдебни актове – в П. ВС №3/1980 г. по гр.д.№ 3/1980 г. не се съдържа произнасяне по разисквания въпрос; Р.№173/28.10.2010 г. по т.д.№ 1095/ 2009 г. на ІІ т.о. и Р.№148/04.10.2010 г. по т.д.№ 1055/2009 г. на ІІ т.о. също са неотносими, тъй като са по въпроса за прекъсване на давността по чл. 116 б.”в” ЗЗД с посочените изпълнителни действия и не се обсъжда значението затова на молбата за издаване на изпълнителен лист; Р.№123/07.10.2011 г. по т.д.№776/2010 г. на І т.о. е неотносимо, тъй като е по въпроса приравнява ли се по правни последици с предявяване на иск по чл.116 б.”б” ЗЗД подаването на молба за издаване на изпълнителен лист по чл. 237 ГПК (отм.). По въпроса е установена съдебна практика – постановени от ВКС по чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№67/10. 07. 2012 г. по т.д.№405/2011 г. на ІІ т.о.; Р.№ 94/27.02.2010 г. по т.д.№ 943/2009 г. на І т.о. и Р.№68/24.04.2013 г. по т.д.№78/2012 г. на ІІ т.о., съобразно която законът предвижда прекъсване на давността и с предприемане на действия за принудително изпълнение – чл. 116, б.”в” ЗЗД, като в ППВС № 3/1980г. е прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането и според чл. 116 б. ”в” и чл. 115 ал. 1 б.”ж” ЗЗД след образуването на изпълнителното дело, при висящност на изпълнителния процес, прекъсната давност се спира. Тъй като определението за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо, правните последици на акта не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, затова с молбата за издаване на изпълнителен лист по чл. 242 ГПК (отм.) не се прекъсва давността в хипотезата на чл. 116 б. ”б” ЗЗД. От друга страна, с молбата по чл. 242 ГПК (отм.) кредиторът манифестира намерението си да осъществи принудително изпълнение срещу длъжника, като се ползва от облекчения ред за събиране на вземането си. В този смисъл, молбата по чл. 242 ГПК (отм.) следва да се квалифицира като предприемане на действие за принудително изпълнение и прекъсва давностния срок съгласно чл. 116 б. ”в” ЗЗД и по аналогия с чл. 117 ал. 1 ЗЗД и ППВС № 3/80г., давността започва да тече отново от уважаването на искането за издаване на изпълнителния лист.
По въпроса: когато частен диспозитивен документ е с нотариална заверка на подписите, за третите лица коя е действителната (достоверна) дата, на която е съставен: датата на нотариалното удостоверяване на подписите на страните или деня, в който страната, която се ползва от документа, докаже, че е настъпил друг факт посочен в чл. 181 ал. 1 ГПК, установяващ по безсъмнен начин съставянето на документа, предшестващ датата на съставяне.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, с оглед Р.№ 107/08.07. 2010 г. по в.т.д№276/2010 г. на ВнАС. Съгласно т.3 на ТР на ОСГТК №1/2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос, е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение. От решението, на което жалбоподателите основават искането, не може да се направи извод, че решеният по това дело въпрос, е идентичен с въпроса по настоящото дело. В цитираното решение е изложено, че са доказани възраженията на длъжниците [фирма] и [фирма] – [населено място] срещу вземането на [фирма] – [населено място], основано и на Договор за цесия от 18.11.2004 г. с нотариална заверка на подписите от 06.07.2006 г., за нищожност поради невъзможен предмет, тъй като към достоверната дата на сключването му 06.07.2006 г. – нотариалната заверка на подписите – вземането е било погасено чрез плащане, затова не съществува изпълняемото право, предмет на заповедното производство. В решението не е обсъждан въпроса коя от двете дати е достоверната дата на сключване на Договора за цесия – 18.11.2004 г. или 06.07.2006 г. – и не е видно да е въведена от [фирма] и друга дата (18.11.2006 г.), затова съдът не се е произнесъл коя от двете дати следва да приеме за достоверна дата и по какви съображения. Р. в посоченото решение въпрос не е идентичен с този по настоящото дело.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Съгласно постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№235/04.06. 2010 г. по гр. д.№176/2010 г. на ІІ г.о. относно понятието трети лица, за които документът следва да има достоверна дата в предвидените от закона хипотези на чл. 145 ал. 1 ГПК(отм.) и чл. 181 ал.1 ГПК и Р.№80/17.07.2013 г. по гр.д.№ 161/2012 г. на ІV г.о. относно допустимостта на свидетелски показания за установяване не на самата достоверна дата на частния документ, а за установяване хипотезите на чл. 181 ал. 1 ГПК. Тъй като датата, на която подписите на страните върху частен документ, са заверени в нотариално производство по чл. 569 т. 2 ГПК, е удостоверена от нотариуса и не подлежи на доказване с други доказателства, затова очевидно събирането на доказателства е допустимо за установяване на останалите изброени хипотези в чл. 181 ал. 1 ГПК, които с оглед съдържанието на посочената разпоредба, са различни хипотези. В зависимост от твърдението на страната, заявено по делото, съдът може да възприеме за достоверна дата на частния документ или удостоверената от нотариуса дата или при надлежно доказване – която и да е дата въз основа на останалите факти, установяващи по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа.
Въззивният съд, като е обосновал, че ответникът по делото е доказал, че е „настъпил друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа”, е разрешил поставения въпрос в съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл. 181 ГПК. Неотносими към решаването на въпроса са посочените от жалбоподателите
Р.№173/27.07.2010 г. по гр.д.№5166/2008 г. ІV г.о. – относно обвързващата доказателствена сила на констатациите в нотариален акт за обстоятелствена проверка; Р.№261/24.03.2010 г. по гр.д.№362/2009 г. на І г.о. и Р.№ 731/18.07.2011 г. по гр.д.№ 1240/2009 г. на І г.о. за нотариалния акт, като удостоверяващ официален документ, който има посочената в чл. 143 ГПК(отм.) доказателствена сила, за оспорването му и за тежестта за доказване на неговата неистинност.
Не е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по този въпрос с оглед създадената съдебна практика по приложението на чл. 145 ГПК (отм.) и по чл. 181 ГПК. Съдържанието на нормата на чл. 181 ГПК е ясно и непротиворечиво и не се налага тълкуването й по начин, различен от вложения, нито критична преоценка или изоставяне и преминаване към друга такава.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №1586 от 19.07.2013 г. по т.д. №1141/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: