5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
гр. София, 27.07.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2868 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие” срещу решение № 119 от 30.12.2013г. по в.т.д. № 4473/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което след отмяна на решение № 100 от 02.06.2012г. по т.д. № 226/2010г. на Благоевградски окръжен съд са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на изискуемо вземане за сумата 446 411,53 лева, представляваща получена безвъзмездна финансова помощ по договор № 1066 от 24.02.2004г. за предоставяне на финансова помощ по програма „С.”, за законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 30.09.2009г. до окончателното плащане, за сумата 340 787,46 лева – мораторна лихва за периода от 22.12.2003г. до 29.09.2009г., за сумата 15 743,98 лева – платена държавна такса и 8521,99 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че не е допуснато неизпълнение на предвидените в т.4.17 и т.4.18 от процесния договор задължения, въпреки че това се установява от събраните по делото доказателства. Твърди, че в случая предмет на инвестицията е изграждане на хотел за селски туризъм, поради което не е без значение факта на разширяването му чрез използване на помещения за настаняване в съседна сграда – собственост на трето лице, и чрез построяването в мазето на СПА – център. Поддържа, че съществуващата нормативна забрана в Наредба № 15/18.05.2001г. предвижда, че хотел за селски туризъм е хотел с не повече от 25 помещения за настаняване; че средствата по програма „С.” се предоставят със строго определена цел и че в случая бенефициентът се е отклонил от приетия бизнес-план. Поддържа, че използвайки хотела чрез функционално свързване на две сгради и реално използване на част от едната, за да бъде обслужвана и другата, дружеството ползвател на финансовата помощ се е отклонило от предвидения начин на използване на хотела, съобразно бизнес плана и фактически е преотстъпило ползването на трето лице на част от тази сграда. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните матералноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Функционалната свързаност на хотел, финансиран по програма „С.”, с друг хотел или сграда и ползването им като един хотелски комплекс с повече от 25 стаи води ли до неизпълнение на задълженията по т.4.16 и т.4.17 от договора по програма „С.”?
2. Ползването на активи, финансирани по програма „С.”, по начин, фактически различен от одобрения по бизнес плана, съставлява ли нарушение на т.4.16 и т.4.17 от договора по програма „С.?
Поддържа, че при правоприлагането на наредбата, регламентираща условията и реда за финансово подпомагане по програма „С.”, и изпълнението на договора се пораждат спорни въпроси, които не са разглеждани от касационната инстанция и допускането на касационното обжалване ще спомогне за точното тълкуване на закона, което ще допринесе за отстраняване на непълната и неяснотата на визираната правна норма – резултат, водещ до усъвършенстване на правото.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че касаторът не е обосновал основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че обжалваното решение е правилно, тъй като е постановено съобразно константната практика на ВКС и при задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на които е формиран обоснован извод, че не е допуснато неизпълнение на предвидените в процесния договор задължения. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел, че основният спорен въпрос по делото, отговорът на който обуславя и решаващия правен извод по спора, е дали фактът на свързване чрез „отвор” /портал/ на построената от ответника с финансова помощ от програма „С.” сграда, съставляваща хотел за селски туризъм, с построения в съседство „на калкан” хотел, е променено предназначението на придобития чрез субсидията актив по смисъла на уговореното между страните в процесния договор № 1066/24.02.20004г. След като е обсъдил клаузите на сключения договор, според който ответникът се е задължил в рамките на 5 години от датата на получаване на помощта да използва придобитите въз основа на одобрената инвестиция активи по начина, описан в бизнес-плана /чл.4.17./, както и да не продава или да не преотстъпва ползването върху придобитите активи на трети лица в срок от 5 години от изплащането на финансовата помощ /чл.4.18 от договора/, и след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до извод, че не е допуснато неизпълнение от страна на ответника по отношение на задълженията му, предвидени в посочените клаузи. Приел е, че двете сгради – хотелът, построен с предоставени по процесния договор средства, и хотелът, построен в съседство, са самостоятелни в конструктивно отношение, като се е позовал на тройната СТЕ, според която двете сгради да отделни и са долепени една до друга по обща регулационна линия, имат самостоятелни входове, фоайета, рецепции. Изложил е съображения, че създаването на пряка връзка между две самостоятелни сгради, построени в два различни поземлени имота, принадлежащи на различни правни субекти, не изменя във функционално отношение, касаещо предназначението, хотела на ползвателя, тъй като промяна на предназначението на хотела за селски туризъм след неговото изграждане и в рамките на 5-годишния мониторингов период по смисъла на договора и приложимите разпоредби в Наредба № 15/18.05.2001г. би могло да има само в случай, че в субсидирания обект е увеличен броят на помещенията за настаняване. В тази връзка въззивният съд е съобразил, че част от помещенията в съседната сграда, съставляваща хотелски комплекс, са продадени на физически лица, както и че ищецът, одобрявайки предложения от ищеца бизнес-план, в който изрично е посочено, че освен субсидирания хотел се предвижда изграждането на хотелски комплекс в съседство, на практика се е съгласил предвиденият хотел за селски туризъм да бъде част от съвременна туристическа база, чиято стойност надхвърля максималния размер на субсидията по европейската програма. По тези съображения не е приел за обвързващи показанията на разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели за строго субективните им възприятия по отношение на двете сгради. Въззивният съд е счел за изцяло необосновано и твърдението на ищеца за отстъпване ползването на актива на трети лица /нарушение по смисъла на чл.4.18 от договора/ чрез съвместно ползване на актива – ресторанта и лоби бара, от трето лице, като е приел, че не съществува дори индиция за обстоятелството на ползване на хотела за селски туризъм или негова част от лице, различно от ползвателя на финансовата помощ. Изложил е съображения, че възможността на гости на хотелския комплекс да ползват ресторанта на процесния хотел, независимо как са достигнали до тази част от него, не съставлява в какъвто и да е аспект отстъпване на ползването върху него, а смисълът на уговорката по чл.4.18 от договора, вложен от страните, е свързан с разпореждането с правото на собственост върху актива или на ограниченото вещно право на ползване върху същия, каквото не е установено в случая.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В изложението си касаторът не е формулирал правни въпроси, които са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, а поставените въпроси са относими изцяло към правилността на въззивното решение, като отговорът на същите произтича от конкретно установените факти по делото. В случая не се налага тълкуване на законова разпоредба, а е въведено оплакване за необоснованост на съдебния акт. Въззивният съд въз основа на събраните по делото доказателства, е приел, че не е налице функционална свързаност на хотела, финансиран по програма „С.”, с друг хотел или сграда и ползването им като един хотелски комплекс с повече от 25 стаи, нито ползване на активи, финансирани по програма „С.”, по начин, фактически различен от одобрения по бизнес плана, което е обратно на имплицитно съдържащото се във формулираните въпроси твърдение. Следователно отговорът на поставените въпроси е даден от решаващия съд въз основа на преценка на събраните доказателства, което е от изключителната му правоздавателна компетентност. Преценката на отделните факти по делото, относими към изпълнението на поетите с договора задължения, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
При липса на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъжда наличието на поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 119 от 30.12.2013г. по в.т.д. № 4473/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: