6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 677
гр. София, 25.11.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 172 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] срещу решение № 82 от 12.09.2013г. по в.гр.д. № 192/2013г. на Бургаски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 100 от 25.03.2013г. по гр.д. № 2285/2012г. на Бургаски окръжен съд, ЗД [фирма] е осъдено да заплати на К. К. Василева допълнително сумата 12 000 лева, представляваща обезщетение за причинени в реултат на настъпило на 16.12.2011г. ПТП неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.12.2011г. до окончателното й изплащане, както и допълнително сумата 3 456 лева – разноски по делото за двете инстанции, като в останалата му обжалвана част първоинстанционното решение е потвърдено.
Касаторът поддържа, че въззивният съд не е изяснил обстоятелствата, относими към преценката за наличието на валидно застрахователно правоотношение и не е съобразил, че няма доказателства за платена премия и наличие на застрахователен интерес. Поддържа още, че присъденото обезщетение е прекомерно и не съответства на задължителната практика по приложението на чл.52 ЗЗД. В т.І на касационната жалба касаторът сочи разрешените по делото правни въпроси, които са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд:
1. Как следва да се определи размерът на обезщетението с оглед чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това, във връзка с ППлВС №4/1968 г. и практиката по чл.290 ГПК;
2. Кога може да се приеме за доказан определен факт съгласно чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от въззивния съд с оглед практиката на ВКС по чл.290 ГПК;
3. Може ли, без да са спазени изискванията на ТР № 7/1978 г. на ВС, съдът да приеме валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани въпросите по т.3 и т.4, дали такова решение е неправилно и как се свързва това с разпоредбата на чл.130, ал.2 ЗСВ;
4.Ако икономическата конюнктура е критерий за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, в условията на икономическа криза следва ли да се намаляват обезщетенията и относно това съдебната практика отразява ли правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар.
5. При наличие на съпричиняване на вредата какви са критериите за определяне съотношението на приноса на пострадалия и деликвента, тъй като не са установени нито в закона, нито в съдебната практика.
По отношение на формулираните правни въпроси касаторът поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 /противоречие с решение от 04.10.2007г. по гр.д. № 1182/2006г. на ВКС, IV г.о., решение № 558 от 28.10.2010г. по гр.д. № 1716/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 633 от 01.11.2010г. по гр.д. № 855/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 49 от 27.04.2011г. по гр.д. № 697/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., представени с касационната жалба/ и т.3 ГПК. Моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и същото да бъде отменено, като бъде постановено ново, с което бъдат отхвърлени предявените искове изцяло или бъде намалено определеното обезщетение.
Ответницата по касация К. К. Василева не представя писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която я уважен предявеният иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, и след частична отмяна на същото решение, да присъди допълнително обезщетение за неимуществени вреди, е приел за доказано въз основа на решение от 04.10.2012г. по нахд № 2504/2012г. на Бургаски районен съд виновното противоправно поведение на Г. Н. К. като водач на МПС, довело до настъпване на ПТП на 16.12.2011г., приел е за доказани въз основа на събраните доказателства, приетото заключение на допусната съдебно-медицинска експертиза и гласните доказателства причинените на ищцата К. Василева при настъпилото ПТП телесни увреждания и свързаните с тях болки и страдания, приел е за доказано наличието на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата в размер на 40% и е приел за доказано наличието на валидно застрахователно правоотношение към деня на увреждащото събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност” с ответника ЗД [фирма]. За да определи размера на съпричиняването, въззивният съд е съобразил конкретното поведение на всеки от участниците в произшествието и е съпоставил приноса им, като е приел, че допуснатото от виновния водач нарушение на правилата за движение е по-тежко и в по-голяма степен от извършеното от ищата нарушение на тези правила е довело до причиняване на увреждането. По спорния въпрос за размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възрастта на пострадалата към момента на инцидента /19 години/, характера и тежестта на получените травми, извършените три оперативни интервенции, след които ищцата е била неподвижна на легло, без да може да става и да се обслужва, периода, през който е търпяла болки и тяхната интензивност, отражението им върху социалните контакти на ищцата, настъпилите трайни изменения, изразяващи се в скъсяване на десния крак с около 1см. и намаляване на бедрената мускулатура с 1,5 – 2см., както и обстоятелството, че на ищцата й предстоят още две задължителни за възстановяването й операции. С оглед на това въззивният съд е приел за справедливо обезщетение в размер на 50 000 лева, което е намалил с възприетия размер на съпричиняването и е счел иска за основателен до размер на 30 000 лева. Въззивният съд е приел за доказани и претендираните от ищцата имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение на травмите, получени от произшествието.
С оглед изложеното могат да се обобщят следните въпроси, които са релевантни за делото и са обусловили изхода на спора: за разпределението на доказателствената тежест между страните; как следва да се определи размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и влияе ли се той от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането; как следва да се определи съотношението на приноса на пострадалия и деликвента при установено съпричиняване на вредата. Не е релевантен въпросът може ли съдът да приеме валидно застрахователно правоотношение, без да е изследвал въпросите по т.3 и т.4 от ТР на ВС №7/1978 г., както и въпросите доколко застрахователният риск и интерес-необходими съществени елементи на застрахователното правоотношение, са били налице при създаване на застрахователното правоотношение и дали с настъпване на застрахователното събитие няма изменение на обстоятелствата, при които са възникнали, което да ги засяга, както и дали правоотношението не е прекратено заради отпадане на същите – т.4 от ППлВС №7/1978 г.. Такива възражения ответникът – касатор не е направил в отговора си по чл.131 ГПК и поради това не е налице произнасяне на въззивния съд по тях.
По въпроса за разпределението на доказателствената тежест не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В исковата си молба ищцата е поддържала, че е налице валидно сключен застрахователен договор по полица № 02111890747301 с валидност от 07.11.2011г. до 16.11.2012г. и е представила заверено копие на тази застрахователна полица, а в отговора си по чл. 131 ГПК касаторът е направил възражение, че не е налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” на деликвента, без да е оспорил представената полица. Поради това само твърдението му, че липсва валидно застрахователно правоотношение, не поражда задължение за съда при разпределяне на доказателствената тежест да дава указания на ищцата, че не е доказала наличието на валидно застрахователно правоотношение, включително изплащането на премията. С оглед изложеното следва да се приеме, че въпросът за наличието на валидно застрахователно правоотношение не е решен в противоречие с установената по приложението на чл.154 ГПК съдебна практика.
Неоснователен е и доводът на касатора, че решението противоречи на Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС относно определения размер на обезщетението и критериите по чл. 52 ЗЗД. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и е определил обезщетение в размер на 50 000 лв., с което не се е отклонил от посочената практика на ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Различният изход в приложените съдебни решения се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
По въпроса как следва да се определи съотношението на приноса на пострадалия и деликвента при установено съпричиняване на вредата е формирана задължителна съдебна практика – решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е прието, че преценката за степента на приноса за настъпване на вредите предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на деликвента като участници в движението с оглед задълженията, които са длъжни да съблюдават, и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Извършената съобразно тези критерии съпоставка на поведението на пострадалия и деликвента ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на вредата. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с установената съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Обосноваността на изводите на въззивния съд, основани на отделните факти и доказателства по делото, относими към преценката за съотношението на приноса на участниците в произшествието за настъпването на вредите, не може да се квалифицират като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Тези въпроси са свързани с правилността на обжалваното решение и не може да се обсъждат в стадия по селекция на касационната жалба.
Не е налице и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на формулираните от касатора правни въпроси. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му. По формулираните от касатора правни въпроси е постановена задължителна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответницата разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 82 от 12.09.2013г. по в.гр.д. № 192/2013г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: