4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
С., 05.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1049/ 2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. И. Р. – от [населено място] срещу Решение № 1946 от 27.10.2014 г. по гр.д.№2083/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено Решение № 1298 от 26.02.2014 г. по гр.д. № 6795/2012 г. на СГС в частта, с която е уважен за 26 000 лв. искът му срещу ЗК [фирма] – [населено място] по чл. 226 ал. 1 КЗ и е постановено друго, с което е отхвърлен за тази сума искът за обезщетение за неимуществени вреди за причинените му увреждания от ПТП на 20.01.2011 г., по вина на водач Н. Д. Н. на л.а.”Фолксваген голф” с ДК [рег.номер на МПС] , застрахован по риска ”гражданска отговорност” при ответника, с оплакване за неправилност поради приетото съпричиняване, и поради определения размер на обезщетението.
В Изложение за допустимост на касационно обжалване жалбоподателят сочи материалноправния въпрос: в хипотези на принос трябва ли да се изследва пряката причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на вредоносния резултат и съществува ли такава връзка, когато не е отстранено всякакво съмнение, че при липса на подобно поведение, увреждането нямаше да настъпи, по който поддържа, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика: ППлВС №17/ 18.11.1963 г., и в противоречие с постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК: Р.№2306/12.03.2010 г. по т.д.№ 35/ 2009 г. на ІІ т.о. и Р.№ 54/22.05. 2012 г. по т.д.№ 316/2011 г. на ІІ т.о. По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите, отнасящи се към понятието „справедливост”, жалбоподателят сочи, че приетото от съда, че няма основание да приеме размер на обезщетението над предвидения минимален размер в установената съдебна практика през този период, съдът въвежда един общ, абстрактен критерий за справедливост, което е в противоречие със задължението на съда да прецени конкретните обстоятелства, съгласно ППлВС№4/23.12. 1968 г. Иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено обжалваното решение и е постановено друго, с което частично е отхвърлен осъдителен иск, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 ГПК(преди изм., обнар. Д.в. бр.50/2015 г.), подадена е в срок и е редовна.
За да отмени решението и да отхвърли за 26 000 лв. иска по чл. 226 ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди за причинените увреждания на ищеца от ПТП на 20.01.2011 г., по вина на водач Н. Д. Н. на л.а.”Фолксваген голф” с ДК [рег.номер на МПС] , застрахован по риска ”гражданска отговорност” при ответника, въззивният съд е приел съпричиняване на ищеца 1/10. Изложил е съображения, че след пресичане на кръстовището, той е спрял на уширението, когато бил ударен от автомобила, но според скицата и снимковия материал на вещото лице – автотехническа експертиза, ударът е настъпил на платното за движение на МПС, затова е приел, че с поведението си ищецът също е нарушил правилата за движение и се е спрял на пътното платно вместо да се качи на тротоара, от което е пострадал. За да определи размер на обезщетението 60 000 лв., съдът е изложил, че към датата на ПТП – 20.01.2011 г., се дължи обезщетение в този размер, с оглед преценката на доказателствата за претърпените от ищеца болки и страдания и поради това, че съдът няма основание да приеме размер над предвидения максимален размер в установената съдебна практика през този период.
По въпроса за предпоставките по чл. 51 ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. В задължителната съдебна практика по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД – т.7 от ППлВС №17/18.11.1963 г. е прието, че обезщетението се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване – от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Съгласно постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№159/24.11.2010 г. по т.д.№1117/2009 г. на ІІ т.о., Р.№ 153/31.10.2011 г. по т.д.№971/2010 г.,ІІ т.о., Р.№ 54/22.05.2012 г. по т.д.№ 316/2011 г. на ІІ т.о., Р.№169/28.02.2012 г. по т.д.№762/2010 г. на ІІ т.о. намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД е обусловено от причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди; за да е налице съпричиняване, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване. Както е посочено в последното цитирано решение, релевантен за прилагането на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на деликвента) до увреждането, като неблагоприятен резултат, и изводът си за съпричиняване съдът не може да обосновава с вероятност или с предположения.
В съответствие с изложеното въззивният съд е съобразил, че ищецът, като пешеходец, е увреден от автомобила следствие удар, настъпил на платното за движение на МПС, обосновал е, че с поведението си ищецът също е нарушил правилата за движение – пресича платното на необозначено за това място (при липсваща пешеходна пътека, светофар и т.н.) и като е имал техническа възможност да възприеме приближаващия автомобил, не е съобразил скоростта му и разстоянието до него, с което е съпричинил вредоносния резултат, причинен по вина на водача, управлявал автомобила със скорост, надвишаваща разрешената. Поради това, че настъпилите в резултат на посочените обстоятелства неблагоприятни последици от инцидента, са причинени и поради поведението на пешеходеца, за да определи степента на съпричиняване, съдът е съпоставил тежестта на нарушението на пострадалия и на деликвента, след което е намалил определеното обезщетение с 1/10.
По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите, отнасящи се към понятието „справедливост”, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
При определяне на размера на обезщетението въззивният съд, въз основа на събраните доказателства, включително съдебно -медицинските експертизи: неврохирург и травматолог, е съобразил възрастта на пострадалия, характера на уврежданията, проведеното лечение, периода на търпени болки, степента на възстановяване на движенията на счупените кости на подбедрицата, липсата на посттравматични усложнения, останалите белези от операцията и тези от получените рани по лицето, подлежащата нова операция за изваждане на металния пирон, която ще доведе до болки и страдания около 30 дни; съобразил е болките от черепно-мозъчната травма, и настъпилите следствие същата органически промени, съобразно обстоятелството, че е затруднена пълната и компетентна съдебно – медицинска оценка по тази травма и възможните усложнения за вбъдеще поради това, че ищецът здравно не е осигурен. Въззивният съд е съобразил с дадените в ППлВС №4/23.12.1968 г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. В съответствие с приетото в постановените от ВКС по чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№25/17.03.2010 г. по т.д.№211/ 2009 г. на ІІ т.о.; Р.№177/27.10.2009 г. по т.д.№14/2009 г. на ІІ т.о., Р. №111/01.07.2011 г. по т.д.№676/2010 г. на ІІ т.о., че по вложения от законодателя смисъл, понятието „справедливост” по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е обусловено от конкретните и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, въззивният съд е определил размера на обезщетението въз основа на конкретните обстоятелства, след обсъждане на събраните доказателства и съобразно критерия за справедливост. Поради посоченото от съда, че няма основание да приеме размер на обезщетението над предвидения максимален размер в установената съдебна практика, не може да се приеме, че при определяне размера на обезщетението е пренебрегнал критериите по чл. 52 ЗЗД и че този размер несправедливо е занижен.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1946 от 27.10.2014 г. по гр.д.№2083/2014 г. на Софийски апелативен съд в посочената част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: