1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
гр. София, 14.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 2660 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника М. Х. Х. като [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. П. С. Н. срещу решение № 109 от 22.05.2015г. по в. гр. дело № 152/2015г. на Сливенски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1020 от 08.12.2014г. по гр. дело № 5754/2014г. на Сливенски районен съд, VI граждански състав в следните части: 1/ в частта, с която е отхвърлен като неоснователен насрещния иск на [фирма] срещу [фирма], [населено място] с правно основание чл. 29 ЗЗД за унищожаване на договор за наем от 25.06.2010г. като сключен поради измама; 2/ в частта, с която е признато за установено на основание чл. 415, ал. 1 във връзка с чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 228 ЗЗД, че [фирма] като наемател дължи на [фирма] като наемодател сумата 22 000 лв. с включен ДДС, представляваща наем за 2010г., дължим по договор от 25.06.2010г. с предмет временно ползване на павилион с площ 140 кв. м., изграден върху недвижим имот в [населено място], [улица], с площ 148 кв. м., представляващ част от имот № 37023.501.53.1 и 53.2, заедно със законната лихва, считано от 25.10.2010г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 3165/01.09.2010г. по ч. гр. д. № 4626/2010г. на Сливенски районен съд; 3/ в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на [фирма] на основание чл. 86 във връзка с чл. 228 ЗЗД сумата 624,76 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата общо 22 000лв., както следва: върху 11 000 лв. за периода 26.06.2010г. – 22.10.2010г. и върху 11 000 лв. за периода 01.08.2010г. – 22.10.2010г.; 4/ в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на [фирма] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 400 лв. – направени от дружеството разноски в заповедното производство, сумата 332,33 лв. – направени от ищеца разноски за исковото производство съразмерно на уважената част от исковете му; 5/ в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на основание чл. 77 ГПК по сметка на Сливенски районен съд за държавна такса за предявения от него и отхвърлен насрещен иск сумата 880 лв, както и държавна такса от 5 лв., ако за принудителното събиране на това вземане съдът служебно издаде изпълнителен лист.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писменото изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. В противоречие с постоянната практика на ВКС въззивният съд не е обсъдил твърденията и доводите на ответника /ищец по насрещния иск/ за сключване на договора за наем чрез умишлено подвеждане от страна на законния представител на [фирма] управителя Т. Т. на М. Х. Х. в качеството му на едноличен търговец, както и доказателствата, въз основа на които е приел за установена фактическата обстановка – противоречие с решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., рещение № 235/04.07.2011г. по гр. д. № 513/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 281/11.12.2014г. по гр. д. № 3219/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 1488/08.11.1999г. по гр. д. № 814/1999г. на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. Въззивният съд не се е запознал със съдържанието на представените писмени и гласни доказателства – заповед № 419/30.07.2010г. на Кмета на [община], констативен протокол от 03.08.2010г., показанията на свидетелите Н. Д. и А. А., поради което е направил произволни, неправилни, неподкрепени от доказателствата и необосновани изводи, че ответникът по иска не е ангажирал нито писмени, нито гласни доказателства, от които да се установи евентуално извършена проверка от служители на [община] в периода, за който твърди, че е бил предупреден да не ползва обекта.
3. „Налице ли би била недействителност /в настоящия случай унищожаемост/ на сключен договор, страна по който е юридическо лице, при положение, че законният представител /в настоящия случай управителят на наемодателя [фирма]/ е сключил този договор при измама по смисъла на чл. 27, предл. 4 ЗЗД? Би ли била налице измама при сключване на договор, по който страна е юридическо лице, при положение, че физическите действия, насочени към създаване на невярна представа у насрещната страна по този договор, фактически и физически са извършени от законния представител на това юридическо лице?“ – според касатора отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
4. Въззивният съд не е обсъдил голяма част от заявените във въззивната жалба на ответника възражения и доводи.
5. С. окъжен съд е направил общ и бланкетен коментар досежно правилността на първоинстанционното решение, който поради липсата на конкретни съдебни преценки по отделните правни въпроси от значение за изхода на делото, не дава възможност въззивното решение да бъде предмет на касационен контрол.
6. В нарушение на разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК въззивният съд не е обсъдил констативен протокол от 03.08.2010г.и показанията на свидетелите Н. Д. и А. А. – противоречие с рещение № 235/04.07.2011г. по гр. д. № 513/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 1488/08.11.1999г. по гр. д. № 814/1999г. на ВКС, решение № 132/15.05.2003г. по гр. д. № 43/2002г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. /чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК/.
7. „Допустимо ли е съдебният доклад по делото съгласно чл. 146, ал. 1 ГПК да бъде обявен на страните не в първото по делото редовно съдебно заседание, а в някое от следващите съдебни заседания?“
„При положение, че при провеждане на първото редовно съдебно заседание по делото не са настъпили, респективно проявили отклонения от типичното развитие на процеса /като например спиране на производството и т. н./, допустимо ли е съдът да не изложи доклада си по чл. 146, ал. 1 ГПК, а това си задължение той /съдът/ да изпълни в хода на второто или някое от следващите съдебни заседания по същото дело?“
Според касатора отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
8. „Допустимо ли е в мотивите към съответното съдебно решение съдът да дава не правни квалификации на процесуалното поведение на страните, вместо да направи единствено дължимия коментар на фактите и следващите се от това правни изводи? При дадена от съда законово недължима квалификация на процесуалното поведение на някоя от страните, следва ли този съд да се счита за предубеден и заинтересуван в общия смисъл от изхода на делото?“ – касаторът поддържа, че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съобразно правомощията, предвидени в чл. 272 ГПК, е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт като по този начин ги е направил свои и е изложил и собствени мотиви.
По делото е установено, че на 25.06.2010г. между [фирма] и [фирма] е сключен договор, по силата на който ищецът е предоставил на ответника по иска за временно ползване на павилион с площ 140 кв. м., изграден върху недвижим имот в [населено място], [улица]с площ 148 кв. м., представляващ част от имот № 37023.501.53.1 и 53.2, за срок от 5 години /чл. 1 и 2 от договора/, при наемна цена по 22 000лв. с включен ДДС за всяка една от годините /чл. 5/, платима на два пъти за всяка година, като за 2010г. 50% при сключване на договора, а останалите 50% в срок до 31 юли 2010г. /чл. 6, ал. 1/.
По отношение на насрещния иск въззивната инстанция е изложила съображения и правни доводи относно правната същност на измамата като основание за унищожение на договора. Приела е, че при измама невярната представа не се отнася до съдържанието на сключения договор, а за това, че едната страна е била подведена от другата да сключи договора чрез умишлено въвеждане в заблуждение, за което ищецът по насрещния иск не е навел твърдения. Посочила е, че невярна представа може да възбужда само физическо лице, но не и юридическо лице.
Въззивният съд е приел, че едноличният търговец – наемател е получил от ищеца [фирма] – наемодател ползването на наетия павилион и е започнал да го експлоатира, като по делото е без значение кой и кога точно е изградил процесния павилион. Поради това е направил извод, че не е налице неизпълнение на договорните задължения на наемодателя. Изложил е съображения, че наемателят не е доказал нито с писмени, нито с гласни доказателства, че е прекратил договора за наем поради това, че бил възпрепятстван да ползва наетата вещ, тъй като служител на [община] го уведомил устно, че наемодателят му не е имал право да отдава наетия обект под наем и че ако продължи да ползва обекта ще бъде санкциониран.
Съдебният състав се е аргументирал и с различния предмет на двата договора за наем, единият от които е сключен между страните, а другият – между [фирма] и [община], тъй като не се отнасят до един и същ обект: с договора за наем между страните е отдаден под наем павилион от 140 кв.м в [населено място], изграден върху недвижим имот с площ 148 кв.м, представляващ част от имот № 37023.501.53.1 и 53.2, а с договора за наем между [фирма] и [община] е отдаден под наем недвижим имот с площ 148 кв.м., представляващ част от имот № 37023.501.53.1 и 53.2.
Относно плащането на уговорения наем въззивният съд е тълкувал клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора за наем и е приел, че наемателят се е задължил към момента на сключване на договора да плати половината от наемната цена за първата година, но от посочената клауза не може да се направи извод, че към момента на подписване на договора наемната цена вече е била платена. Поради това, че наемателят не е представил писмени доказателства за плащане, е направен извод за неизпълнение на задължението за плащане на уговорения наем. Относно втората половина от наемната цена в размер на 11 000 лв. съдебният състав се е позовал на направеното от ответника по иска признание в отговора на исковата молба, че не е платил сумата.
Претенцията за присъждане на лихва за забава върху главницата от 22 000 лв е приета за основателна в размер общо 624,76 лв. – върху 11 000 лв. за периода от 26.06.2010г. до 22.10.2010г. и върху 11 000 лв. за периода от 01.0.08.2010 г. до 22.10.2010г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Релевираните в т. 1 от изложението доводи се отнасят до насрещния иск и задължението на въззивната инстанция да обсъди направените от страните твърдения и доводи. Съгласно постоянната практика на ВКС въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и направените оплаквания. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивната инстанция да основе решението си върху приетите от нея за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. В правомощията на въззивната инстанция е да препрати към мотивите на първонистанционния съд съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, като по този начин ги прави свои мотиви. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания. Решаващият съдебен състав не се е отклонил от тази практика, като е препратил към мотивите на решението на Сливенски районен съд съобразно правомощията си по чл. 272 ГПК и в същото време е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
Предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 3 от изложението правен въпрос не са налице, тъй като този въпрос не е единствено обуславящ по делото. Въпросът е важен, но както и да бъде решен, не би променил изхода на спора, тъй като за да отхвърли насрещния иск и уважи главния иск, съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че договорите за наем, сключени между страните и между ответника по насрещния иск и [община], не се отнасят до един и същ обект, както и с обстоятелството, че ищецът по насрещния иск не е представил писмени и гласни доказателства, че е прекратил изпълнението на договора поради възпрепятстване ползването на имота, тъй като служител на [община] го уведомил устно, че наемодателят му не е имал право да отдава наетия обект под наем и че при продължаване на ползването на обекта ще бъде санкциониран.
Направените от касатора в т. 2, 4 и 5 от изложението оплаквания не отговарят на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради това, че представляват оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт и в този смисъл са касационни основания по чл. 281, ал. 3 ГПК, а не основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Оплакването в т. 6 от изложението също представлява касационно основание за неправилност на обжалвания съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ако касаторът е имал предвид въпроса „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства“, то този въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Въззивната инстанция е обсъдила приетите по делото относими доказателства. Констативният протокол от 03.08.2010г. не е обсъден, тъй като същият не е приет като доказателство, нито се намира по делото. Въззивният съд е препратил изцяло към мотивите на първоинстанционното решение и по този начин е възприел и установените от Сливенски районен съд въз основа на свидетелските показания на Я. С., Н. Д. и А. А. факти и обстоятелства, а именно, че павилионът в [населено място] – предмет на договора за наем от 25.06.2010г. е функционирал през лятото на 2010г., ползван е от [фирма] и членове на неговото семейство с конкретно предназначение – продажба на закуски, впоследствие павилионът е изоставен, но не е установена конкретна дата, предвид разминаването в показанията на свидетелите. Преценката доколко правилно е установена фактическата обстановка от въззивната инстанция и респективно от първоинстанционния съд, предвид изцяло възприетите мотиви на първоинстанционното решение съгласно чл. 272 ГПК, както и преценката на конкретните факти по делото, относими към доказване на прекратяване на договора за наем от наемателя по вина на наемодателя поради неизпълнение на задължението на последния да осигури необезпеокоявано ползване на имота /поради това, че служител на [община] уведомил наемателя, че наемодателят му не е имал право да отдава наетия обект под наем и че ако продължи да ползва обекта ще бъде санкциониран/, може да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване при наличието на основанията за това, но не и във фазата на допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В този смисъл се касае до обоснованост на съдебното решение и направените оплаквания представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Посочените в т. 7 от изложението процесуалноправни въпроси са ирелевантни, тъй като не са разгледани от въззивната инстанция, предвид обстоятелството, че във въззивната жалба касаторът не е направил оплаквания за съществени процесуални нарушения във връзка с доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС /т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК/ въззивният съд няма задължение да следи служебно за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция е длъжна да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай касаторът не е направил оплаквания във въззивната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1 ГПК, поради което нито въззивният, нито касационният съд дължат произнасяне по посочените в т. 7 от изложението правни въпроси.
Формулираният от касатора в т. 8 от изложението първи въпрос също не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е установил фактическата обстановка въз основа на събраните доказателства като е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение и към приетите за установени факти е приложил относимите правни норми като е изложил съответните правни доводи. Вторият въпрос по т. 8 от изложението не съответства на данните по делото, тъй като правната квалификация на процесуалното поведение на страните е определена от съдебния състав, предвид установените факти и обстоятелства. Преценката дали съдът се счита предубеден и заинтересуван зависи от конкретните факти по делото и същата не може да бъде извършена във фазата по допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Сливенски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са налице данни, че такива са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 109 от 22.05.2015г. по в. гр. дело № 152/2015г. на Сливенски окръжен съд, Гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.