1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
гр. София, 06.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2414 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца А. М. И. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат И. П. Т. срещу решение № 680 от 03.04.2015г. по т. дело № 2770/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което след частична отмяна на решение № 2233 от 30.03.2014г. по гр. дело № 4082/2012г. на Софийски градски съд, ГО, 9 състав в частта е отхвърлен предявеният от А. М. И. срещу К. Х. Г. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане на ищеца към ответника за сумата от 15 000 евро по запис на заповед от 11.06.2010г. заедно със законната лихва върху сумата, считано от 17.11.2011г. до окончателното й плащане, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 49413/2011г. на Софийски районен съд и А. М. И. е осъден да заплати на К. Х. Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 087 лв. – разноски.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС, който се решава противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: въпросът за нищожността на съглашението между страните поради нарушаване на добрите нрави.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, решение № 65/14.04.2009г. по гр. д. № 589/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., Тълкувателно решение № 4/2009г. на ОСГК на ВКС, решение № 147/20013г. по гр. д. № 333/2012г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение № 691/14.11.2008г. по т. д. № 351/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 10/27.02.2014г. по т. д. № 1054/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 447/25.06.2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 544/29.05.2006г. по т. д. № 31/2006г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151/05.10.2010г. по т. д. № 1035/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 65/14.04.2009г. по т. д. № 589/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 35/04.04.2011г. по т. д. № 831/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 644/06.10.2010г. по т. д. № 285/2010г. на ВКС, ТК, II т. о.
Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК сочи противоречива практика, обективирана в решение № 42/14.03.2012г. по гр. д. № 37/2012г. на Апелативен съд В., решение № 311/26.06.2011г. по гр. д. № 1068/2010г. на Апелативен съд П., решение от 20.10.2013г. по гр. д. № 2014/2012г. на Районен съд Пазарджик.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК аргументира с обстоятелството, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради това, че в практиката се решава съобразно вътрешното убеждение на конкретния съдебен състав относно критериите и нормите за поведение, които се установяват в обществото, като чрез допускане на касационно обжалване ВКС би могъл да внесе евентуално конкретизация и яснота на критериите относно „добрите нрави“, отнесени към конкретния спор.
Ответникът К. Х. Г. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат Д. Х. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че липсва поставен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а формулираният от касатора въпрос е много общ, доколкото понятието „добри нрави“ може да обхваща безкрайно много различни хипотези и конкретни казуси, по които следва да се извършва преценка за нарушението или спазването им. Излага становище, че цитираните и приложени от касатора решения не третират сходни хипотези и са постановени по спорове и факти, различни от настоящите. Ответникът поддържа, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като изясняването на формулирания от касатора въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото, защото понятието за „добри нрави“ не може да се разглежда извън конкретиката на даден казус, а следва да се преценява с оглед конкретните отношения.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от страна, имаща интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил, че с процесния запис на заповед от 11.06.2010 г., издаден в [населено място], К. Х. Г. безусловно и неотменяемо се е задължил да заплати на А. М. И. сумата от 15 000 евро на падеж 28.02.2011 г. в [населено място], като в документа е отразено „без протест и разноски“.
Поради въведените от страните твърдения и възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, въззивната инстанция съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е изследвала и каузалното правоотношение.
След обсъждане на договора, анализ на договорните клаузи и с оглед записа на заповед решаващият съдебен състав е приел, че независимо от формулировките по договора, не се касае до менителнично поръчителство /авал/ от страна на К. Г., тъй като записът на заповед е издаден от К. Х. Г. като физическо лице, като същият е подписал ефекта като издател, на документа е положен само този подпис и липсват каквито и да било други отбелязвания върху менителничния документ или върху прикрепен към него алонж /чл. 484 ТЗ/, сочещи на едностранно волеизявление на авалист. Поради това ответникът има право да противопоставя на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК абсолютните си и лични менителнични възражения, като последните са във връзка с това, че записът на заповед обезпечава вземане на ответника за неустойка по сключен между страните договор от 11.06.2010 г., чиято действителност се оспорва.
Релевираните от ответника възражения, че направеното от него волеизявление по записа на заповед е недействително, са приети за неоснователни поради това, че се касае до редовен от външна страна и отговарящ на изискванията на чл. 535 ТЗ за валидност с оглед реквизитите му запис на заповед, който материализира в себе си абстрактното задължение на ответника в качеството на негов издател да плати посочената в него парична сума от 15 000 евро, налице е волеизявление за безусловно и неотменимо задължаване за плащане, което не страда от порок, обуславящ недействителността му. Изложени са съображения, че възраженията на ответника, че се касае до запис на заповед, обезпечаващ изпълнението на задължението му по договор на страните от 11.06.2010 г., което не е възникнало, не могат да обосноват извод за невалидност на волеизявлението по записа на заповед.
След обсъждане на представените доказателства решаващият съдебен състав е заключил, че процесният запис на заповед за сумата от 15 000 лв. е издаден от ответника за обезпечаване на задължението му като физическо лице, действащо като търговец за заплащане на неустойка в размер на 15 000 евро, уговорена в т. 7 от сключения между страните договор от 11.06.2010 г.
Предвид обезпеченото вземане за неустойка и направените от ответника възражения въззивната инстанция е изследвала дали на ищеца принадлежи право за заплащане на договорна неустойка. Установила е, че със сключения на 11.06.2010 г. между страните договор ответникът К. Г., действащ като [фирма], се е задължил да предложи на ищеца А. И. за избор и закупуване апартамент, построен от него в УПИ ІХ-499 в кв. 78 по плана на [населено място], м. „Разсадника – К.”. С договора страните са постигнали съгласие за сключване на предварителен договор за продажба на избрания апартамент при конкретно определяне на голяма част от клаузите по този договор, както и за насрещната престация на И. – оттегляне на възражения срещу административен акт – заповед на главния архитект на С. за одобряване на изменение на план за застрояване на този имот. В цитирания договор е била предвидена и неустойка, дължима при разваляне на договора поради неизпълнението му от търговеца, в размер на 15 000 евро.
Възраженията на ответника за нищожност на договора поради липса на предмет и поради противоречие със закона са приети за неоснователни по следните аргументи: процесният договор няма характер на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, а представлява ненаименован договор, с който страните са се съгласили за право на избор на апартамент от бъдеща сграда, която ще строи ответникът, уредили са отношенията си във връзка със сключването на предварителен договор за продажба на недвижим имот, като са уговорили условия по последния; не може да се приеме, че договорът противоречи на закона, а именно на недопустимостта на злоупотреба с право на гражданин, закрепена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБ, защото не са представени доказателства за противоправно и недобросъвестно упражняване на правото на обжалване от ищеца, т. е. не е доказано твърдението, че ищецът е подал възражения срещу административния акт за одобряване на изменение на застроителния план на имот, в който ответникът е възнамерявал да строи, само с целта да накърни интересите на ответника и да забави процеса по подготовка на строителството; не се установява и конкретно засягане на определени права или законни интереси на ответника от твърдяната злоупотреба с право.
За да отхвърли предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 538, ал. 1 ТЗ, въззивната инстанция е приела за основателни личните менителнични възражения на ответника, че договорът, от който ищецът извежда спорното право на неустойка, обезпечено със записа на заповед, е нищожен като накърняващ добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Изводът, че процесният договор излиза извън автономията на волята и свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/, като нарушава основни начала на договорното право за справедливост, добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и предотвратяване на несправедливото облагодетелстване, е аргументиран по следния начин: „по същество с ненаименованото съглашение на страните се комерсиализира гарантираното от закона право на лицата да обжалват административен акт, който нарушава или застрашава техни субективни права“; „целените последици на договора са свързани с влизането в сила на административен акт за промяна на плана за застрояване на имота, като характеризиращата договора престация на ищеца А. И. е свързана с оттегляне на подадени възражения/жалби срещу административен акт – заповед на главния архитект на С. за изменение на плана за застрояване на урегулиран поземлен имот“. Въззивният съд е обсъдил целта на договора – срещу оттеглянето на подадените възражения/жалби ищецът да получи право да си избере апартамент в бъдеща сграда, която ще се строи от ответника в имота, гарантирани от договора условия във връзка с цената на имота, строителството му, обезпечения на задълженията и др. при сключване на предварителен и съответно окончателен договор за продажба. Решаващият съдебен състав е съобразил и клаузите, свързани с възможността на ищеца да се откаже от правата по сделката, при което няма да дължи нищо на съконтрахента си, както и предвиденото в т. 10, че при отказ от договора Г., действащ като едноличен търговец, ще му заплати обезщетение в размер на 8 000 евро за оттеглянето на възраженията срещу административния акт по договора. Според въззивния съд уговорените условия и целените с договора последици са в противоречие с цитираните основни начала на правото, на които противоречи уговарянето на получаване на имуществена облага срещу оттеглянето на жалбата срещу административен акт. Уговорката едната от страните по договора да се задължава да оттегли жалба срещу административен акт, срещу което да получи оценимо в пари право или парична сума, е приета за несправедлива и противоречаща на изискването за обективна еквивалентност на престациите при възмездните договори; тази уговорка противоречи на обществения интерес, тъй като би създала недопустим модел за своеобразна търговия с гарантираното на лицата обжалване на засягащите правата им административни актове.
Доводите на ищеца за наличие на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД са приети за неоснователни поради това, че по сделката липсва воля за прекратяване на съществуващ между страните спор или избягване на един възможен спор при направени взаимни отстъпки. Въззивният съд се е аргументирал и с обстоятелството, че ответникът не е бил собственик или носител на право на строеж върху имота, административния акт за чието застрояване ищецът е атакувал, както и че няма данни да е придобил такива вещни права впоследствие, както и с липсата на сключено в производството пред административния орган специално споразумение по чл. 20 АПК.
Поради това, че договорът от 10.06.2010 г. като нищожен не е породил правни последици, е направен извод, че за ищеца – кредитор не съществува акцесорно вземане за неустойка, съответно той не е носител на спорното вземане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора материалноправен въпрос за нищожността на съглашението между страните поради нарушаване на добрите нрави е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като материалноправният въпрос от значение за делото не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора съдебни актове. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в множество съдебни решения, постановени по чл. 290 ГПК /например решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г., III г. о., ГК, решение № 452 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., IV г. о., ГК и др., както и в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС/ противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
В настоящия случай въззивният съд съгласно постоянната практика на ВКС е съобразил, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично дефиниран, но спазването му е установено чрез други разпоредби от действащото право. В съответствие с постоянната съдебна практика решаващият съдебен състав е обсъдил договорните клаузи, взел е предвид целта на договора и като е използвал необходимите критерии за еквивалентност на насрещните престации, естеството на поетите насрещни задължения и основните правни принципи е извършил преценка относно действителността на договора към момента на неговото сключване и е направил извод, че сключеният между страните договор е нищожен поради противоречие с добрите нрави.
Позоваването от касатора на противоречие с останалите посочени от него съдебни актове е неоснователно, тъй като същите неотносими към настоящия спор: решение № 65/14.04.2009г. по гр. д. № 589/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 65/14.04.2009г. по т. д. № 589/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 35/04.04.2011г. по т. д. № 831/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. се отнасят до прекомерността на неустойката; решение № 544/29.05.2006г. по т. д. № 31/2006г. на ВКС, ТК, II т. о. – относно нищожността на клауза за неустойка; решение № 151/05.10.2010г. по т. д. № 1035/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. – за приложението на чл. 20 ЗЗД и създадения от закона правен режим на тълкуване на двустранните договори; решение № 447/25.06.2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. – за силата на пресъдено нещо на съдебната спогодба и за възможността за намаляване на уговорената с нея неустойка; решение № 691/14.11.2008г. по т. д. № 351/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. – относно тълкуване на разпоредбата на чл. 82 ЗЗД; в Тълкувателно решение № 4/2009г. по тълк. дело № 4/2009г. на ОСГК на ВКС е уеднаквена противоречивата съдебна практика по въпроса налице ли е нищожност и на какво основание на договора за замяна на недвижими имоти по чл. 222-223 ЗЗД, сключен между община и физическо лице, имащ за предмет на една от насрещните престации недвижим имот, който е публична общинска собственост, когато разпореждането не е извършено от общината, а от физическо лице, т. е. от лице, което не е собственик на този имот; решение № 147/20013г. по гр. д. № 333/2012г. на ВКС, ТК, 1 т. о. се отнася до обема на отговорността на делинквента за обезщетяване на неимуществените вреди, ако пострадалият е постигнал спогодба със застрахователя по чл. 365, ал. 1 ЗЗД и е получил плащане по договорено крайно и окончателно обезщетение; за възможността на увредения да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер спрямо платеното от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, без да са изложени конкретни нови факти и обстоятелства, извън тези, които са били в основата на договарянето със застрахователя; решение № 10/27.02.2014г. по т. д. № 1054/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. – даден е отговор на въпроса погасява ли се правото на пострадалия на обезщетение за неимуществени вреди от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за разликата над размера, определен и изплатен по постигнато със застрахователя извънсъдебно споразумение, ако споразумението не съдържа изрично признание на пострадалото лице за пълно обезщетяване, т. е. че обезщетението покрива изцяло всички вреди. Определение № 644/06.10.2010г. по т. д. № 285/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не представлява постоянна практика на ВКС по смисъла на посочената правна норма.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Цитираните от касатора съдебни решения не доказват противоречива съдебна практика, тъй като отговорът на въпроса за нищожността на договорните клаузи на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е в зависимост от събраните доказателства и конкретните договорни клаузи, които са различни за всеки конкретен случай. В решение № 42/14.03.2012г. по гр. д. № 37/2012г. на Апелативен съд В. твърдяното основание за нищожност на договора за продажба на недвижим имот е поради нееквивалентност на престациите, тъй като договорът бил сключен по продажна цена равна на данъчната оценка; решение № 311/26.06.2011г. по гр. д. № 1068/2010г. на Апелативен съд П. е по иск за обявяване на договори за наем за нищожни поради накърняване на добрите нрави като сключени след като пълномощникът е бил уведомен, че пълномощията му са оттеглени; решение от 20.10.2013г. по гр. д. № 2014/2012г. на Районен съд Пазарджик е постановено по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД с твърдение за липса на еквивалентност на насрещните престации по договора за покупко-продажба, тъй като имотът е продаден на цена малко над данъчната оценка, а пазарната цена на имота е многократно по-висока от данъчната му оценка.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантния материалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от него разноски за касационното производство в размер 1 500 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 680 от 03.04.2015г. по т. дело № 2770/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
ОСЪЖДА А. М. И. с ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] съдебен адрес [населено място], [улица], партер, чрез адв. И. П. Т. да заплати на К. Х. Г. с ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.