1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 670
гр. София, 26.11.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3503 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Ж. Ч. и ответника Г. П. К. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Х. Х. срещу решение № 204 от 18.07.2014г. по в. т. дело № 66/2014г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решение № 228 от 14.11.2013г. по т. дело № 21/2013г. на Русенски окръжен съд.
Касаторът – ищец обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място], област Р. за установяване съществуване на вземане в размер на 34 500 лева, по запис на заповед от 20.03.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2012г. до окончателното изплащане, както и 1 790 лв. разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело 951/2012г. по описа на БРС, и ищецът е осъден да заплати на ответника – юридическо лице сумата 250 лв. – разноски за първоинстанционното производство. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:
1. За задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, и всички възражения и доводи на страните – противоречие с ППВС №№ 1/1953г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, т. 19, решение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, I г. о., решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, I г. о. и решение № 796/02.02.2010г. по гр. д. № 1660/2009г. на ВКС, I г. о.
2. Може ли съдът да се произнася служебно по приети от него въпроси, които са извън правния спор, очертан от заявените от страните искания и възражения? -–противоречие с решение № 246/14.05.2010г. по гр. д. № 344/2009г. на ВКС, ГК, II г. о.
3. Следва ли да се приложи презумпцията по чл. 301 ТЗ, според която, ако търговецът, от чието име са извършени правни действия без представителна власт, не се противопостави веднага след узнаването, следва да се счита, че ги е потвърдил? – противоречие с решение № 5/09.02.2010г. по т. д. № 268/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 782/27.05.2011г. по гр. д. № 1865/2009г. на ВКС, I г. о. и решение № 126/26.04.2013г. по гр. д. № 357/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о.
Ответникът [фирма] чрез процесуален представител адв. Х. Х. оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част, тъй като касаторът не е изложил ясни и точни процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за изхода на делото и цитираните решения на ВКС не обосновават приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът – ответник обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] срещу Г. П. К. от [населено място], област Р. за главница в размер на 34 500 лева по запис на заповед от 20.03.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2012г. до окончателното изплащане, както и 1 240 лева разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело 951/2012г. по описа на БРС, и ответникът – физическо лице е осъден да заплати на ищеца сумата 1 140 лв. – разноски за първоинстанционното производство. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесал по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Налице ли е основание за отговорност на поръчителя по запис на заповед, при положение, че този запис на заповед не съдържа един от задължителните реквизити, изчерпателно изброени в чл. 535 ТЗ, а именно подписа на издателя?
2. Налице ли е основание за отговорност на поръчителя по запис на заповед, ако кредиторът по обезпеченото задължение не предяви иск против длъжника в шестмесечен срок от падежа на задължението?
3. При положение, че е предявен солидарно иск срещу двама ответници, следва ли съдът предвид диспозитивното начало в гражданския процес, след като отхвърли иска по отношение на единия от солидарните ответници, на това основание да го отхвърли и срещу другия?
По отношение на първите два въпроса касаторът твърди, че са решени в противоречие с решение от 12.11.2010г. по гр. д. № 801/2010г. на СГС и решение № 1646/16.06.1978г. по гр. д. № 465/1978г. на ВКС, I ГО, а относно третия въпрос излага, че е необходимо формирането на съдебна практика по него при действието на новия ГПК.
[фирма] оспорва касационната жалба на ответника и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първите два, поставени от касатора въпроси, са неотносими, а по отношение на третия правен въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационните жалби са редовни от външна страна – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуалнолегитимирани страни и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил, че на 20.03.2008г. в [населено място] е издаден запис на заповед от Г. П. К. като представляващ [фирма], с който издателят се е задължил и обещал срещу записа на заповед безусловно, неотменимо и без протест, от името и за сметка на дружеството, да заплати на заповедта на [фирма] или на заповедта на който и да е друг законен представител на дружеството сумата 60 000 лева на 31.08.2008г. Приел е, че записът на заповед има всички елементи, посочени в разпоредбата на чл. 535 във връзка с чл. 536 ТЗ: наименованието запис на заповед, безусловно обещание да се плати определена сума, падеж, място на плащането, името на лицето, на което или на заповедта, на което трябва да се плати, датата и мястото на издаването му и подпис на издателя, изготвен е в изискуемата от същите разпоредби писмена форма.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане на ищеца спрямо първия ответник [фирма], въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че Г. П. К. е само търговски пълномощник на [фирма] и не е упълномощен от управителя на дружеството Г. Г. Л. да поема менителнични ефекти. Съдебният състав е анализирал съдържанието на пълномощното и въз основа на него и разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ТЗ е заключил, че издаденият от ответника Г. К. в качеството на търговски пълномощник на [фирма] запис на заповед не поражда правно действие за дружеството.
Решаващият съдебен състав е констатирал, че записът на заповед е авалиран от физическото лице Г. П. К. при условията на солидарна отговорност с дружеството – издател на менителничния ефакт и че предвидените в чл. 537 във връзка с чл. 483 и чл. 484 ТЗ изисквания относно формата и съдържанието на авала са спазени. Направил е извод, че авалистът отговаря за задължението на издателя, за което е даден авалът, както лицето, което е издало записа на заповед, включително и когато задължението е недействително по каквато и да било причина, освен недостатък във формата съгласно разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ. Въззивният съд е приел, че записът на заповед е издаден по повод на извършени от ищеца на първия ответник селскостопански услуги, но авалистът не може да противопостави възражение във връзка с това каузално правоотношение, съществуващо между ищеца и издателя на записа на заповед.
Предвид изложените съображения съдебният състав е заключил, че искът по чл. 422 ГПК е основателен и доказан само спрямо втория ответник – авалист по процесния запис на заповед при валиден авал.
На основание чл. 86 ЗЗД този ответник дължи на ищеца и законната лихва върху посочената главница, считано от 16.11.2012г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ищеца:
Първият, посочен от касатора – ищец процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и всички възражения и доводи на страните е релевантен за спора, предвид направеното оплакване във въззивната жалба на ищеца и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд. Този въпрос е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Необсъждането от въззивния съд на релевираните доводи и оплаквания във връзка с приложението на чл. 301 ТЗ, предвид обстоятелството, че Г. К. е управител на дружеството от 14.12.2011г. и в това си качество не е оспорил незабавно издадения запис на заповед, обуславя извод за наличие на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът срещу ответника [фирма], по първия процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди относимите към релевантните за спора факти доказателства, възраженията и доводите на страните.
Вторият процесуалноправен въпрос, посочен от касатора – ищец „може ли съдът да се произнася служебно по приети от него въпроси, които са извън правния спор, очертан от заявените от страните искания и възражения“ е във връзка с оплакването, че въззивният съд служебно се е произнесъл по приложението на чл. 26, ал. 2 ТЗ. Този правен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като ответното дружество в срока за отговор на исковата молба е направило възражение, че записът на заповед не може да ангажира отговорността на дружеството, защото не е подписана от законния му представител.
Третият въпрос за приложението на чл. 301 ТЗ е материалноправен, но въззивният съд не се е произнесъл по него. Този въпрос е в зависимост от отговора на първия въпрос и в този смисъл е от значение за изхода на спора по същество, предвид релевираните в касационната жалба на ищеца оплаквания, поради което настоящият съдебен състав дължи произнасяне по него с решението.
По касационната жалба на ответника Г. П. К.:
Доколкото касаторът – ответник извежда въпрос, решен по делото, с изложението за нищожност на записа на заповед поради липса на форма, тъй като записът на заповед не съдържа един от задължителните реквизити, изброени в чл. 535 ТЗ – подпис на издателя /подписан от лице без представителна власт/, по този въпрос не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Създадената съдебна практика /решение № 120/30.07.2010г. по т. д. № 988/2009г. на ВКС, II т. о., решение № 26 от 24.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1027/2013 г., II т. о., ТК и други съдебни актове/ е в смисъл, че поради самостоятелния характер на задължението на авалиста и една от най-съществените специфики на авала в сравнение с поръчителството, предвидена в чл. 485, ал. 2 ТЗ, дори да не са налице материалноправните предпоставки за възникване на валидно менителнично задължение /напр. пороци във волята, недееспособност, неправосубектност и др./, задължението на авалиста ще бъде действително. Принципът за акцесорност на договора за поръчителство, установен в чл. 147 и 148 ЗЗД, не намира нормативна опора в правния режим на авала, уреден в чл. 483 – чл. 485 ТЗ. Поради този характер на задължението на авалиста той не може да противопостави на поемателя възраженията, които би могъл да направи хонората /лицето, чието задължение се обезпечава с авала/ – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта с изключение на възражението относно формата, така и неговите лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. В настоящия случай не се касае до липса на подпис на издателя, а до подписване на записа на заповед от лице, което не е имало към датата на издаване на менителничния ефект представителна власт.
По отношение на втория материалноправен въпрос, посочен от касатора – ответник, не е налице първата предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението в частта, с която е уважен искът срещу Г. П. К.. Въпросът не е релевантен, тъй като не е обусловил изводите на въззивната инстанция. Освен това е формирана постоянна практика на ВКС относно спецификата на менителничното поръчителство при съпоставянето му с поръчителството по гражданското право и неприложимост на принципа за акцесорност на договора за поръчителство, установен в чл. 147 и 148 ЗЗД, по отношение на авала, уреден в чл. 483 – чл. 485 ТЗ. В този смисъл са решение № 26/24.04.2014г. по т. д. № 1027/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 120/30.07.2010г. по т. д. № 988/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 386/25.03.2015г. по гр. д. № 1490/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 120/30.07.2010г. по т. д. № 988/2009г. на ВКС, TK, II т.о.
Предвид правомощията на касационната инстанция съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК с оглед релевираните от касатора – ответник доводи и данните по делото /предявен иск срещу издателя и авалиста на запис на заповед/ формулираният от касатора – ответник материалноправен въпрос може да бъде уточнен по следния начин: подлежи ли на отхвърляне иска срещу авалиста по запис на заповед, ако искът срещу издателя е отхвърлен поради това, че записът на заповед е подписан от лице без представителна власт. По така конкретизирания правен въпрос не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е уважен искът срещу авалиста по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантния правен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 233/18.12.2013г. по т. д. № 1036/2013г. На ВКС, ТК, II т. о., решение № 120/30.07.2010г. по т. д. № 988/2009г. на ВКС, II т. о., решение № 26 от 24.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1027/2013 г., II т. о., ТК и други съдебни актове, според която за разлика от договора за поръчителство по чл. 147 ЗЗД, менителничното поръчителство по чл. 483 ТЗ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на менителницата/записа на заповед, за чието обезпечаване е поето. В посочените решения е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ задължението на поръчителя по менителнично задължение е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително на каквото и да е основание, освен поради недостатък във формата. Позовавайки се на цитираната правна норма и на разпоредбата на чл. 461 ТЗ съдебните състави на ВКС приемат, че е налице основание за отговорност на поръчителя по менителничното поръчителство /авал/ и в случаите, когато записът на заповед носи подпис за издател на лице без представителна власт по отношение на издателя, доколкото в този случай липсва недостатък във формата и съдържанието на самата ценна книга. Като е уважил иска по отношение на ответника – авалист по записа на заповед, въззивният съд не се е произнесъл по релевантния правен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Предвид изложените съображения не са налице твърдените от касатора – ответник основания за допускане на касационно обжалване на въззивнотго решение в частта, с която предявеният срещу него установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 204 от 18.07.2014г. по в. т. дело № 66/2014г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решение № 228 от 14.11.2013г. по т. дело № 21/2013г. на Русенски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място], област Р. за установяване съществуване на вземане в размер на 34 500 лв., по запис на заповед от 20.03.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2012г. до окончателното изплащане, както и 1 790 лв. разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело 951/2012г. по описа на БРС, и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 250 лв. – разноски за първоинстанционното производство.
УКАЗВА на касатора – ищец в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 690 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 204 от 18.07.2014г. по в. т. дело № 66/2014г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решение № 228 от 14.11.2013г. по т. дело № 21/2013г. на Русенски окръжен съд в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] срещу Г. П. К. от [населено място], област Р. за главница в размер на 34 500 лв. по запис на заповед от 20.03.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2012г. до окончателното изплащане, и са присъдени разноски в размер 1 240 лв., направени в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело 951/2012г. по описа на БРС, и Г. П. К. е осъден да заплати на [фирма] сумата 1 140 лв. – разноски за първоинстанционното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.