9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
С., 24.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1661/ 2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] (с предишно наименование [фирма]) – [населено място] срещу Решение № 1889 от 15.10. 2014 г. по т.д. №207/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено Решение №628 от 02.04.2013 г. по т.д.№ 1911/2009 г. на СГС в частта, с която предявеният от него иск срещу Кооперация ”П.” – [населено място] е отхвърлен за разликата над 269 078.80 лв. до 1 642 187.80 лв., като е уважено възражението за прихващане на ответника за 1 373 109 лв., и по касационна жалба на Кооперация ”П.” – [населено място] срещу допълнително решение №130 от 21.01.2015 г., с което е присъдена върху сумата 1 373 109 лв. законна лихва, считано от 05.11.2009 г. до влизане на решението в сила; постъпила е и насрещна касационна жалба от Кооперация ”П.” срещу Решение №628 от 02.04.2013 г. в частта, с която, като е отменено първо – инстанционното решение, Кооперация ”П.” е осъдена да плати на [фирма] сумата 269 078.80 лв. – неизплатени дължими на основание чл.2.4 от Договор за събиране на плащания по месечни сметки за мобилни услуги от 06.11.2003 г. по отчетни сделки на 02.09. 2009 г., 04.09.2009 г., 07.09.2009 г. и 09.09.2009 г., със законната лихва от 05.11.2009 г. до окончателното изплащане и сумата 25 007.78 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата 1 642 187.87 лв. за периода 17.09.2009 г. – 05.11.2009 г. и разноски за двете инстанции.
В Изложение на основанията за допускане на касационна жалба [фирма] – [населено място] поддържа, че съдът е допуснал съществено нарушение на чл. 371 ТЗ, като е разгледал възражение за съдебно прихващане, направено от ответника след срока за отговор и срока за допълнителен отговор, с което съдът е нарушил и т. 4 от ТР №1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Обосновава, че е оспорил съществуването на вземането на ответника, с което последният прихваща, което вземане е погасено поради извършено от ищеца извънсъдебно прихващане; и че възражението за прихващане е направено след срока и в нарушение на чл. 371 ГПК – налага се събиране на нови доказателства. Иска да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
По съображения, че съдът е игнорирал, като неликвидно материалноправното прихващане на ищеца, извършено преди предявяване на иска, поддържа, че тези вземания не са спорни, налице е извънсъдебно признание на ответника за вземанията, с които ищецът прихваща и направеният извод е в нарушение на чл. 103 ал. 1 ЗЗД. По въпроса: каква е процесуалната сила и доказателствената стойност на направено от ответника извънъсъдебно признание на вземането на ищеца и на настъпилия ефект от извършено извънсъдебно прихващане, поддържа, че е налице извънсъдебно признание на ответника на съществуването на задълженията му към ищеца и на размера им, както и на факта на настъпилия ефект на извършено извънсъдебно прихващане: Кооперация ”П.” с Писмо изх.№110/09. 09.2009 г. признава задължение към ищеца 2 886 108.76 лв. и прави изявление за прихващане, с Писмо изх.№114/16.09.2009 г. Кооперация ”П.” признава вземане на ищеца 227 059.17 лв. – общо признава вземане на ищеца 3 113 167.93 лв. С Писмо изх.№703/07.07.2010 г. Кооперация „П.” признава, че дължимите суми са погасени чрез прихващане със съгласие на Г. – писмо № 129/11.09.2009 г. и в Отговора на исковата молба „за остатъка му е налице погасяване на вземанията, чрез извършено по взаимно съгласие на страните прихващане” – погасените според ответника вземания съвпадат напълно с неговите вземания, предмет на възражението за прихващане в Молба от 23.06.2010 г. Жалбоподателят сочи, че при тези доказателства приетото от съда, че вземането на ищеца не било безспорно и не е настъпил ефекта на извънсъдебното му изявление за прихващане, е в противоречие със съдебната практика за значението на извънсъдебно признание на страната на неизгодни факти -Р.№69/24.06.2011 г. по гр.д.№584/ 2010 г. на ІІІ г.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК по въпроса: съдържа ли изявлението за извънсъдебно прихващане на ответника признание за пасивното вземане, с което ищецът прави компенсация, като поддържа, че прихващането, извършено от ответника, несъмнено е признание за съществуване на вземането на ищеца – налице е изискването на чл. 103 ал.1 ЗЗД за ликвидност на активното вземане, защото с изявлението за прихващане на ответника автоматически се създава ликвидността на пасивното вземане. Искането обосновава с довода, че ако въпросът се реши в смисъл, че възражението за прихващане съдържа признание за пасивното вземане, това ще е принос в тълкуване института на прихващането по чл.103-105 ЗЗД.
По въпроса: била ли е налице ликвидност на активното вземане, с което ищецът е извършил прихващане, ако ответникът е признал настъпването на ефекта на извършеното от ищеца прихващане (извънсъдебно и по делото :в писмо изх.№ 114/16.09.2009 г., в отговора по делото на исковата молба, в исковата молба до АС при Б.), което е довело до ликвидност на вземането на ищеца, а след това ответникът променя своето процесуално поведение, жалбоподателят счита, че съдът, като не е зачел погасителния ефект на извънсъдебното прихващане, е решил въпроса в противоречие с Р.№ 1054/21.07.2009 г. по т.д.№ 807/2009 г. на САС и поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, евентуално – основание по чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК поради липса на задължителна съдебна практика. По въпроса: може ли да отпадне ликвидността, създадена от извънсъдебното признание на ответника, ако последният оттегли или се откаже от признанието след като вече е извършено извънсъдебното прихващане на ищеца, жалбоподателят поддържа, че съдът, като е приел, че вземането на ищеца не е безспорно поради оспорването му от ответника в хода на делото, е ценил само оттеглянето. Поддържа, че както признанието, така и оттеглянето съдът следва да прецени с оглед всички доказателства по делото, в който смисъл сочи съдебна практика на СГС и поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т. 2 ГПК, евентуално – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика.
Жалбоподателят извежда въпроса: при прихващане прилага ли се чл. 76 ал. 1 ЗЗД и необходимо ли е, за да настъпи погасителният ефект на прихващането, длъжникът по активното вземане да направи изрично изявление кое от своите задължения счита за погасено, за който счита, че неправилно е решен и по който поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на Кооперация ”П.” – [населено място] срещу допълнително решение №130 от 21.01.2015 г., с което е присъдена законна лихва, считано от 05.11.2009 г. до влизане на решението в сила върху сумата 1 373 109 лв., жалбоподателят извежда въпросите: 1. дължи ли се законна лихва по уважено възражение на ответника за съдебно прихващане и 2.Счита ли се за оспорване на вземане изявление, извършено с извънсъдебно възражение за прихващане, което прихващане съдът е счел за неслучило се, по които поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1, т. 2 и т. 3 ГПК. По първия въпрос излага съображения, че съдебното прихващане настъпва след влизане на решението в сила, с което се установява съществуването на насрещните вземания и тяхната изискуемост и им се придава занапред качеството ликвидност – вземането на ответника е ликвидно и изискуемо, а това на ищеца става ликвидно и изискуемо занапред с влизане на решението в сила. Счита, че е осъден да плати законна лихва върху неликвидното вземане на ищеца, като съдебната практика е да не се присъжда законна лихва върху сумата, която е погасена със съдебното възражение за прихващане – Р.№ 6286/26.08.2013 г. по гр.д.№ 2174/2013 г. на СГС. По втория въпрос излага съображения за неправилно оценяване от съда на изявлението на ищеца с писмо от 11.09.2009 г., като счита, че е налице явно противоречие между допълнителното решение и основното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Кооперация ”П.” в Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК към насрещна касационна жалба срещу решението в частта, с която исковете са уважени, извежда въпроса: когато срокът на действие на един договор (обусловен) е изрично поставен в зависимост от срока на действие на друг договор(главен), при продължаване действието на главния договор с нов договор, в който по отношение действието на обусловения договор е уговорено само, че то се запазва, запазва ли се и зависимостта на срока на действие на обусловения договор от новия главен договор. По този въпрос, като обсъжда клаузите на двата сключени от страните договора, доводите и становищата на страните, заявените от ищеца претенции, подробно обосновава оплакване за неправилност и поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК поради решаване на въпроса в противоречие с практиката на ВКС по чл. 20 ЗЗД: Р.№67/30.07.2014 г. по т.д.№ 1847/2013 г. на ВКС и Р.№167/26.01. 2012 г. по т.д.№ 666/2010 г. на ВКС, и основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика за продължаване срока на договора.
Кооперация ”П.” – [населено място] оспорва искането на [фирма] – [населено място] за допускане на касационно обжалване, като счита, че липсват годни основания за допускане – жалбоподателят е изложил единствено оплакване за неправилност на решението; всички въпроси е задал за преценка правилността на решението, които съдържат невярно представяне на фактическата обстановка;. въпросите съдържат условности и не съответстват на доказателствата, поради което са подвеждащи; не е налице произнасяне в противоречие с ТР №1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК; жалбоподателят не обосновава искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
[фирма] – [населено място] оспорва искането на Кооперация ”П.”- [населено място] за допускане на касационно обжалване, като възразява, че формулираните въпроси не са обусловили изхода на делото и по тях съдът се е произнесъл в съответствие със съдебната практика. Оспорва и искането за допускане на касационно обжалване на решението, съдържащо се в насрещната касационна жалба, тъй като изведеният въпрос не е определящ за изхода на делото, съставлява обобщаване на развитата в жалбата теза, възразява, че не са налице основанията по чл. 280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него частично е отменено решение, с което са били отхвърлени осъдителни искове, които съответно са уважени, цената на които не е до 10 000 лв., намира, че касационните жалби са допустими, на основание чл. 280 ал. 2 ГПК (преди изм., обнар. Д.в. бр.50/2015 г.), подадени са в срок и са редовни.
За да отмени решението в частта, с която е отхвърлен за 269 078.80 лв. първият иск и да го уважи за тази сума – неизплатени дължими на основание чл.2.4 от Договор за събиране на плащания по месечни сметки за мобилни услуги от 06.11.2003 г. по отчетни сделки на 02.09.2009 г.,04.09.2009 г.,07.09.2009 г. и 09.09.2009 г., със законната лихва от 05.11.2009 г., както и втория иск за сумата 25 007.78 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата 1 642 187.87 лв. за периода 17.09.2009 г. – 05.11.2009 г., въззивният съд е изложил, че Договорът от 06.11.2003 г. има характер на договор за поръчка и договор за услуга, който е запазил действие и след сключване на Договора за основно търговско представителство от 01.10.2007 г., съгласно клаузата на чл. 24.4.1 от последния. Изложил е съображения, че процесният договор е имал самостоятелно съществуване и не е обвързан и зависим от Договора от 01.10.2007 г., че след сключване на Договора от 01.10.2007 г., процесният договор е продължил да действа като безсрочен, затова страните са обвързани с него и ответникът има задължение да даде на доверителя сметка и да му предаде полученото в изпълнение на поръчката – сумата установена от експертизата -1 923 857.98лв. с ДДС – събрана от ответника и непредадена на ищеца.
По възражението за прихващане на ответника със сумата 1 373 649 лв. – дължими от ищеца бонуси за процесния период, направено с Молба от 23.06.2010 г., съдът е посочил, че ищецът го оспорва по съображения, че предявените за прихващане от ответника вземания, са били погасени преди предявяване на иска с извършено от ищеца изявление за прихващане с Писмо изх.№90749/11.09.2009г., като ищецът поддържа, че към датата на получаване на писмото от ответника, вземането на ищеца е ликвидно – признато от Кооперацията както в Отговора на исковата молба, така и в искова молба на Кооперацията по В. №613/2009 г. на АС при Б.. Съдът е изложил, че няма валидно извършено от ищеца извънсъдебно прихващане преди подаване на исковата молба със задължението на ищеца към ответника 1 373 109 лв., тъй като не е налице изискването по чл. 103 и 104 ЗЗД за ликвидност на вземането, като ответникът постоянно е поддържал, че вземането на ищеца, с което прихваща, не е безспорно, което се установява от разменената кореспонденция и от заведеното дело в АС при Б.; и без ответникът да посочи кое от своите задължения погасява, ищецът не може да извърши извънсъдебно прихващане. Съдът е заключил, че няма валидно извършено от ищеца извънсъдебно прихващане със задължението на ищеца към ответника в общ размер 1 373 109 лв. с ДДС, като ликвидността на вземането на ищеца е установена със събраните по делото писмени доказателства и основно от изслушаната счетоводна експертиза – за процесния период вземането на ищеца за събрани от ответника и неотчетени на ищеца суми е 1 923 857.98 лв. с ДДС, а това на ответника 1 373 109 лв. с ДДС. Като е приел за основателно възражението на ответника за прихващане за 1 373 109 лв. с ДДС, с оглед заявената претенция 1 642 187.80 лв., след извършената компенсация, искът е уважен за разликата 269 078.80 лв., както и за 25 007.78 лв. – искът за обезщетение за забавено плащане на главницата 1 642 187.80 лв. за периода 17.09.2009 г. – 05.11.2009 г. С допълнителното решение по искането на ищеца за присъждане по първия иск на законна лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане, съдът върху сумата 1 373 109 лв. е присъдил законна лихва от датата на исковата молба 05.11.2009 г. до влизане на съдебното решение в сила, по съображения, че законна лихва се дължи и върху частта от иска, в която е бил отхвърлен, като погасен поради уважаване на възражението за съдебно прихващане.
По искането на [фирма] – [населено място] за допускане на касационно обжалване: Неоснователно е искането за допускане на касационно ожалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по поставения въпрос за приемане и разглеждане на възражението на ответника за съдебно прихващане, който въпрос е релевантен за делото. Несъстоятелен е доводът на жалбоподателя, че въпросът е решен в нарушение на чл. 371 ТЗ и на т. 4 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК. Нормата на чл. 371 ГПК представлява изключение от въведения в чл. 370 ГПК принцип за преклузия на правото ответникът да представя доказателства и да прави възражения след изтичане на срока за отговор, в който смисъл е постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№509/18.06.2010 по гр.д. №1538/ 2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и т. 4 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. С тази норма законодателят е предвидил възможност възражението за прихващане да се направи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства, или до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение. Въз основа данните по делото, съдът е направил преценката по чл. 371 ГПК, че са налице предвидените от закона условия за допускане и разглеждане на направено от ответника съдебно възражение за прихващане след срока за отговор, тъй като не се налага събирането на нови доказателства, която преценка е относима към правилността на постановения съдебен акт. Оплакването на жалбоподателя, че е оспорил съществуването на вземането на ответника, с което последният прави евентуално съдебно възражение за прихващане, което налага събиране на нови доказателства, е оплакване за незаконосъобразност на решението по чл. 281 т. 3 ГПК и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Въпросите: игнорирал ли е съдът, като неликвидно, твърдяното извършено от ищеца преди предявяване на иска материалноправно прихващане; налице ли е признание(извънсъдебно в кореспонденция с ищеца и с искова молба, предмет на в.а.д.613/2009 г. на АС при Б. и по делото с подадения отговор на исковата молба) на ответника за вземанията, с които ищецът е извършил извънсъдебното прихващане, както и на настъпилия ефект от извънсъдебното прихващане; ликвидно ли е вземането, с което ищецът прави извънсъдебно прихващане; и дали изводът, че не е налице валидно извънсъдебно прихващане от ищеца, е направен в нарушение на чл. 103 ал. 1 ЗЗД, са въпроси, релевантни за делото, тъй като са обусловили решаващите изводи на съда и от тях зависи изходът на спора.
Тези въпроси не са решени в противоречие със съдебната практика. Предпоставките за настъпване на извънсъдебно прихващане, като способ за прекратяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото, съгласно чл. 103 ЗЗД – чл. 105 ЗЗД, са: да съществуват действителни насрещни вземания на страните с предмет пари или еднородни и заместими вещи към момента на изявлението за прихващане; активното вземане на кредитора, който прихваща, да е изискуемо и ликвидно (вземане безспорно по основание и установено по размер); пасивното вземане да е изпълняемо ( като не е необходимо да е изискуемо). Материалноправният ефект на извънсъдебното изявление за прихващане се състои в прекратяване на задължението на прихващащия, тъй като замества изпълнението на неговото задължение от момента, в който са били налице елементите на фактическия състав на чл. 103 ЗЗД, този ефект не настъпва по право, а изявлението трябва да достигне до насрещната страна.
Въззивният съд подробно е изследвал дали са налице предпоставките за извънсъдебно прихващане от ищеца и след обсъждане на относимите към този въпрос доказателства: разменената между страните кореспонденция, включително писма на ответника изх. №110/ 09.09.2009 г. и изх.№114/16.09. 2009 г., съдържащи негово изявление за прихващане и Писмо на ищеца изх. 96747/11.09.2009 г., въз основа на които доказателства е обосновал, че не е ликвидно вземането на ищеца, с което прави извънсъдебно прихващане. Този извод съдът е основал на процесуалното поведение на ответника по делото, който неизменно оспорва основателността на предявения иск; предявява насрещен иск за своите вземания по Договора за основно търговско представителство, впоследствие отделен в отделно производство; и на образуваните дела в АС при Б. за вземания на страните, произтичащи от сключените договори. Въз основа на тези доказателства съдът е приел, че не са налице предпоставките на компенсация по чл. 103 ал.1 ЗЗД, тъй като активното вземане, с което ищецът прихваща, не е ликвидно. Преценката дали вземането, което ищецът е заявил с извънсъдебното изявление за прихващане, е ликвидно, е обусловена от извършената от въззивния съд преценка на твърдяните от страните факти, на доводите и възраженията им, на събраните доказателства и тази преценка има значение за правилността на решението. Като е обосновал, че не е ликвидно активното вземане, с което ищецът прави материално прихващане, въз основа на което съдът е направил извода, че материалноправното изявление за прихващане на ищеца е лишено от погасителен ефект поради отсъствие на елемент от фактическия състава на чл. 103 ал.1 ЗЗД – ликвидност на вземането на ищеца, съдът не е решил в противоречие с установената съдебна практика въпроса, че вземането на ищеца не е било безспорно, затова не е настъпил ефекта на извънсъдебното му изявление за прихващане. От писмата на ответника изх. №110/ 09.09.2009 г. и изх.№114/16.09.2009 г., съдържащи негово изявление за прихващане, не може да се приеме, че ответникът е признал направеното от ищеца извънсъдебно изявление за прихващане, каквато воля в писмата на ответника не се съдържа. Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че прихващането, извършено от ответника, несъмнено е признание за съществуване на вземането на ищеца, с което се прави компенсацията, затова е налице изискването на чл. 103 ал.1 ЗЗД за ликвидност на активното вземане, тъй като с изявлението за прихващане на ответника автоматически се създавала ликвидност на пасивното вземане. Без да има яснота и да са индивидуализирани вземанията, за които всяка от страните прави изявление за прихващане, не може да се приеме, че е налице признание от ответника на съществуване на вземането, с което ищецът прави извънсъдебно прихващане, както и признание на факта на настъпилия ефект на прихващането – няма материализирана воля на ответника за такова признание.
Тъй като не е налице извънсъдебно признание на ответника на съществуването на задълженията му към ищеца, с които ищецът прави извънсъдебно прихващане, нито е налице признание на ответника на факта на настъпилия ефект на извършено от ищеца извънсъдебно прихващане, ирелевантен за спора е въпросът: каква е процесуалната сила и доказателствената стойност на направено от ответника извънъсъдебно признание на вземането на ищеца и на настъпилия ефект от извършено от ищеца извънсъдебно прихващане. Затова е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на решението, като постановено в противоречие със съдебната практика по въпроса за значението на извънсъдебно признание на страната на неизгодни факти.
С оглед изложеното неотосим към делото е въпросът, по който не следва да се допуска касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК: когато е била налице ликвидност на активното вземане, с което ищецът е извършил извънсъдебното прихващане, тъй като ответникът е признал настъпването на ефекта на прихващането на ищеца, а след това ответникът променя своето процесуално поведение, неправилно съдът не е зачел погасителния ефект на извънсъдебното прихващане. В тази връзка не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса: може ли да отпадне ликвидността, създадена от извънсъдебното признание на ответника, ако последният оттегли или се откаже от признанието след като вече е извършено извънсъдебното прихващане на ищеца, по който жалбоподателят поддържа, че съдът, като е приел, че вземането на ищеца не е безспорно поради оспорването му от ответника в хода на делото, е ценил само оттеглянето от ответника на признанието си за настъпилия ефект на извънсъдебната компенсация на ищеца, а признанието, и оттеглянето следва да се ценят с оглед всички доказателства по делото.
Не е релевантен за спора въпросът: при прихващане прилага ли се чл. 76 ал. 1 ЗЗД и необходимо ли е, за да настъпи погасителният ефект на прихващането, длъжникът по активното вземане да направи изрично изявление кое от своите задължения счита за погасено, тъй като съдът не е излагал съображения да е налице валидно изявление на ищеца за прихващане, направено преди предявяване на иска, което да е следвало да се извърши по реда на чл. 76 ал. 1 ЗЗД.
По искането за допускане на касационно обжалване на Кооперация ”П.”- [населено място] на основание чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК:
С допълнителното решение ответникът е осъден да плати законна лихва, считано от датата на предявяване на иска 05.11.2009 г. до влизане на съдебното решение в сила, върху сумата 1 373 109 лв., за която предявеният иск е отхвърлен, като е уважено заявеното от ответника съдебно възражение за прихващане, по съображения, че законна лихва се дължи и върху частта от иска, в която е бил отхвърлен, като погасен поради уважаване на възражението за съдебно прихващане.
Въпросът дължи ли ответникът законна лихва, считано от датата на исковата молба, върху сумата, за която е уважено съдебно заявено възражение за прихващане на ответника, е релевантен за делото, тъй като обуславя изхода на спора за законната лихва. Не е релевантен въпросът за неправилно оценяване от съда на изявлението на ищеца с писмо от 11.09.2009 г., за който жалбоподателят твърди, че е направен в явно противоречие с приетото в основното решение. Така изведеният въпрос съставлява оплакване за неправилност по чл. 281 т. 3 ГПК и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
По първия въпрос е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1, т. 2 и т. 3 ГПК, доколкото жалбоподателят излага съображения в подкрепа на посочените касационни основания и доколкото може да се приеме, че доказва основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК с представеното решение на състав на СГС без доказателства да е влязло в законна сила.
При предявен иск за парично вземане ищецът има право да претендира законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото до окончателното плащане. Законната лихва се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането и в съдебната практика е възприето разбирането, че за да бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца и не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл. 86 ал.1 ЗЗД – в този смисъл е постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№ 75/16.07.2015 г. по т.д. № 519/2014 г. на ІІ т.о.
В случая ако искът на ищеца беше изцяло уважен, върху тази сума ответникът щеше да дължи законна лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Тъй като искът в една част е отхвърлен поради уважено от съда възражение на ответника за съдебно прихващане, а евентуалното възражение за прихващане – процесуално действие на ответника за защита срещу иска, насочено към съда с искане да разреши спора по прихващането и да отхвърли в тази част иска – съдебната компенсация погасява занапред насрещните вземания, затова законната лихва се дължи не до окончателното изплащане на сумата, а до влизане в сила на съдебното решение, в който момент решението ще породи сила на пресъдено нещо по отношение на евентуалното възражение за съдебно прихващане. С оглед изложеното е неоснователен доводът, че се касае за неправилно присъдена законна лихва върху неликвидното вземане на ищеца, както и искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос на поддържаните основания.
С оглед изхода на делото по двете касационни жалби, не следва да се обсъжда искането за допускане на касационно обжалване, съдържащо се в изложението към насрещната касационна жалба на „Кооперация П.”- [населено място].
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1889 от 15.10. 2014 г. по т.д. №207/2014 г. на Софийски апелативен съд в посочените части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: