1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
гр. София, 23.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2701 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] /към настоящия момент [фирма], [населено място]/ чрез Адвокатско дружество „Т. и съдружници” чрез адв. И. К. срещу решение № 97 от 08.04.2014г. по в. т. дело № 352/2013г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданска колегия в частта, с която е потвърдено решение № 237 от 11.10.2012г. по т. дело № 308/2011г. на Русенски окръжен съд Б. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] срещу С. И. И. от [населено място] иск за признаване съществуването на вземане по отношение на С. И. И. солидарно с [фирма], [населено място] за разликата над 9 548,12 евро /18 674,50 лв./ до предявения размер от 19 356,63 евро /37 858,28 лв./, произтичащо от три броя записи на заповед /запис на заповед от 15.05.2007г. с падеж 01.06.2008г. за сумата от 8 062,44 евро; запис на заповед от 15.05.2007 г. с падеж 01.06.2009 г. за сумата от 8 062,44 евро и запис на заповед от 15.05.2007 г. с падеж 01.06.2010 г. за сумата от 8 062,44 евро, предявен частично само за сумата от 3 231,75 евро/, лихва върху тази сума считано от 28.02.2011г. до окончателното му изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение № 1 277 от 28.02.2011г., издадена по ч. гр. дело № 1 867/2011г. на Р..
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея изложение съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които се решават противоречиво от съдилищата:
1. При изрична уговорка в каузалните сделки, че обезпеченията, предоставени от длъжника на кредитора, гарантират всички искове на кредитора, запис на заповед, издаден при сключване на договор за финансов лизинг, обезпечава ли изпълнението на вземанията на лизингодателя по всички договори за финансов лизинг, подписани със същия лизингополучател, които са станали изискуеми към датата на образуване на заповедното производство? – противоречие с решение от 04.12.2012г. по в. т. д. № 2611/2012г. на Окръжен съд Варна, решение № 548/03.01.2012г. по в. гр. д. № 823/2012г. на Окръжен съд Русе, решение № 241/12.10.2012г. по в. т. д. № 279/2012г. на Окръжен съд Русе /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
2. При разглеждане на установителен иск по запис на заповед, допустими ли са възражения на авалиста по ефекта във връзка с каузално правоотношение между хонората и приносителя, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, при положение, че авалистът не е страна по каузалната сделка?
3. Налице ли е недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на приносител по запис на заповед в случай, че последният е предявил вземанията си по каузално правоотношение по реда на заповедното производство въз основа на запис на заповед, издаден за обезпечаване на каузалната сделка, когато в установителния иск се докаже, че вземанията по каузалната сделка не са изплатени и съответстват/надвишават претенцията по заповедното производство?
По отношение на втория и третия правни въпроси касаторът поддържа тезата, че са решени в противоречие с решение № 17/21.04.2011г. по т. д. № 213/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответниците [фирма], [населено място] и С. И. И. от [населено място] не изразяват становище по касационната жалба.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от процесуалнолегитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между [фирма] и [фирма], [населено място] е възникнало валидно менителнично правоотношение по процесните три броя записи на заповед от 15.05.2007г., които са авалирани от ответника С. И. И.: предвидената писмена форма е спазена и записите на заповед съдържат изискуемите реквизити по чл. 535 ТЗ. Възражението на ответника С. И. за наличие на каузално правоотношение, произтичащо от договор за финансов лизинг №[ЕИК], сключен на 15.05.2007г., за изпълнението на което са издадени процесните три броя записи на заповед, е разгледано от въззивната инстанция поради това, че в първоинстанционното производство този ответник е направил възражение и е доказал, че приносителят на менителничния ефект [фирма] е действал недобросъвестно и е злоупотребил с право, тъй като издателят на записите на заповед [фирма] не е имал задължения към приносителя на датата на падежа на записите на заповед с падежи 01.06.2008г. и 01.06.2009г. Решаващият съдебен състав е приел, че трите броя записи на заповед обезпечават изпълнението на задълженията по договор за финансов лизинг №[ЕИК], сключен на 15.05.2007г., и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение 28.02.2011г. неплатените по същия договор за финансов лизинг лизингови вноски до развалянето на договора на основание т. 4.1 от договора с уведомително писмо от 28.06.2010г. и връщането на автомобила от С. И. на [фирма] с приемо- предавателен протокол от 15.06.2010г. са в значително по-нисък размер от претендирания, като самият ищец е посочил в допълнителната искова молба и представената към нея справка сума в размер 20 117.68 лв. или 10 286 евро. Въззивният съд е изложил съображения, че недобросъвестността на ищеца – приносител на записите на заповед се състои в това, че въпреки че му е известно отсъствието на задължение по каузалното правоотношение в определен размер, приносителят предявява записите на заповед срещу менителничния поръчител, съзнавайки, че авалистът не може да направи възражения по каузалното правоотношение. В съответствие със заключението на съдебно-икономическата експертиза е установил, че дължимата сума към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение 28.02.2011г. е в размер на 9 548.12 евро /18 674.50 лв./, поради което искът по чл. 422 ГПК е уважен в този размер, а за разликата над сумата 9 548.12 евро до предявения размер от 19 356.63 евро е отхвърлен като неоснователен. Изводът на решаващия съдебен състав, че процесните три броя записи на заповед обезпечават изпълнението на договор за финансов лизинг №[ЕИК], сключен на 15.05.2007г., но не и на договор за финансов лизинг №[ЕИК], сключен на 22.02.2007г., е аргументиран с обстоятелството, че всеки от трите записа на заповед е с различен падеж за всяка една от три последователни години на ДФЛ №[ЕИК] – 01.06.2008г., 01.06.2009г. и 01.06.2010г., всяка сума по трите броя записи на заповед /по 8 062,44 евро/ съответства на общия размер на лизинговите вноски за едногодишен период по посочения договор за финансов лизинг.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Релевантният правен въпрос е този, от който зависи изходът на спора и който е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора материалноправен въпрос, е относим към предмета на делото и е свързан с правилността на въззивното решение, а отговорът му е обусловен от конкретните доказателства, от тълкуването от съда на приложимите договорни клаузи и установената фактическа обстановка. Оплакването за неправилно решаване на тези въпроси съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводът за противоречиво решаване на този въпрос от други съдилища по идентични казуси е неоснователен. Различният изход в решение от 04.12.2012г. по в. т. д. № 2611/2012г. на Окръжен съд Варна, решение № 548/03.01.2012г. по в. гр. д. № 823/2012г. на Окръжен съд Русе, решение № 241/12.10.2012г. по в. т. д. № 279/2012г. на Окръжен съд Русе и обжалвания съдебен акт произтича от различните доказателства по всяко едно от делата – във всяко от посочените въззивни решения е разгледан въпроса за каузалното правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на задълженията по което са издадени съответните записи на заповед, като във всеки отделен случай се касае до един договор за финансов лизинг, докато в настоящия случай спорът между страните е дали записите на заповед обезпечават вземанията по два договора за финансов лизинг. От друга страна, ако съдържанието на съответните клаузи в договорите за финансов лизинг, приложени по различните дела, е еднакво, а съдилищата при тяхното тълкуване са стигнали до различни изводи, то въпросът във връзка с правилността на тълкуването на договорните клаузи и връзката на последните с различните записи на заповед касае обосноваността, респективно необосноваността на въззивното решение и в този смисъл представлява основание за неговото касиране по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Вторият, посочен от касатора, въпрос е процесуалноправен, същият е от значение за изхода на спора и е обусловил правните аргументи и изводи на въззивния съд. Доводът на касатора, че този въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 17/21.04.2011г. по т. д. № 213/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., е неоснователен. В посочения съдебен акт на ВКС, постановен по реда на чл. 290 ГПК, даденият отговор на релевантния процесуалноправен въпрос е в смисъл, че не е допустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него /приносителя/ и издателя на записа на заповед. Поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта, с изключение на възражението относно формата, така и неговите лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Авалистът може да инвокира всякакви възражения във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато самият той е страна по него. В хипотезата, когато страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, авалистът може да противопостави на приносителя свързаните с каузалното правоотношение относителни възражения на хонората само ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. В настоящия случай въззивният съд е разгледал възражението на ответника С. И. за наличие на каузално правоотношение, произтичащо от договор за финансов лизинг №[ЕИК], сключен на 15.05.2007г., за изпълнението на което са издадени процесните три броя записи на заповед, и погасени лизингови вноски, като се е аргументирал с недобросъвестността на ищеца – приносител на записите на заповед при предявяването на записите на заповед срещу менителничния поръчител, въпреки че му е известно отсъствието на задължение по каузалното правоотношение в съответния размер. Като е приел, че ищецът е недобросъвестен, поради което ответникът – авалист може да му противопостави относителните възражения на хонората, свързани с каузалното правоотношение, решаващият съдебен състав се е съобразил с посочената постоянна практика на ВКС.
Третият, посочен от касатора правен въпрос, е некоректно формулиран и в този смисъл е ирелевантен за спора, тъй като въззивната инстанция не е установила твърдения от касатора във въпроса факт, че вземанията по каузалната сделка съответстват/надвишават претенцията по заповедното производство. Във въззивното решение е прието, че процесните записи на заповед обезпечават изпълнението на задълженията по договор за финансов лизинг №[ЕИК], сключен на 15.05.2007г., част от задълженията по лизинговия договор за погасени и че дължимата част към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение 28.02.2011г. е в размер на 9 548.12 евро /18 674.50 лв./, поради което искът е уважен в посочената част. Поради недължимост на сумата над 9 548,12 евро към подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по каузалното отношение е направен извод за недължимост на тази част от претендираната сума по процесните записи на заповед. Въпросът дали разликата над 9 548,12 евро до 19 356,63 евро е дължима по посочения договор за финансов лизинг и респективно по записите на заповед е свързан с правилността на въззивното решение, а отговорът му е обусловен от доказателствата, тяхното обсъждане и установената фактическа обстановка. Поради това оплакването за неправилното му решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 288, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба на ищеца и изложението към нея основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат, а на ответника разноски не се присъждат, тъй като не са поискани и не са налице данни, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 от 08.04.2014г. по в. т. дело № 352/2013г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданска колегия в частта, с която е потвърдено решение № 237 от 11.10.2012г. по т. дело № 308/2011г. на Русенски окръжен съд Б. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма], [населено място] /към настоящия момент [фирма], [населено място]/ с ЕИК[ЕИК] срещу С. И. И. от [населено място] иск за признаване съществуването на вземане по отношение на С. И. И. солидарно с [фирма], [населено място] за разликата над 9 548,12 евро /18 674,50 лв./ до предявения размер от 19 356,63 евро /37 858,28 лв./, произтичащо от три броя записи на заповед /запис на заповед от 15.05.2007г. с падеж 01.06.2008г. за сумата от 8 062,44 евро; запис на заповед от 15.05.2007 г. с падеж 01.06.2009 г. за сумата от 8 062,44 евро и запис на заповед от 15.05.2007 г. с падеж 01.06.2010 г. за сумата от 8 062,44 евро, предявен частично само за сумата от 3 231,75 евро/, лихва върху тази сума считано от 28.02.2011г. до окончателното му изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение № 1 277 от 28.02.2011г., издадена по ч. гр. дело № 1 867/2011г. на Р..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.