1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 642
гр. София, 14.11.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 4707 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника ЗАД [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Надежда К. срещу решение № 1563 от 19.07.2013г. по гр. дело № 4352/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 3 състав, с което след частична отмяна на решение № 1441 от 03.08.2012г. по т. дело № 5463/2011г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-2 състав ответникът ЗАД [фирма], [населено място] е осъден да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 208 КЗ сумата 99 300 лв. – застрахователно обезщетение по застрахователен договор съгласно застрахователна полица № 50202785664 от 01.04.2010г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 23.08.2011г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 9 569,38 лв. – деловодни разноски пред двете инстанции, определени по компенсация.
Касаторът прави оплакване за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона:
1. „Какво е съотношението между интереса на застрахования и застрахователя при застрахователния договор във връзка с последиците от застрахователно събитие? Как неизпълнението на задължението на застрахования по застрахователен договор влияе върху отказа за изплащане на застрахователно обезщетение?”
2. „Замества ли финансовата полза за застрахования като паричен еквивалент на вещта, самата вещ и как се определя ползата за застрахования – дали паричния еквивалент или вещта при претендиране на застрахователно събитие?”
3. „Какво следва да се разбира под неизпълнение на задължението по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя и е било предвидено в закон или в застрахователния договор?”
4. „Дали простото упълномощаване от застрахования, включително и чрез нотариална форма на застрахователя, се приравнява на правните последици от встъпване в права на застрахователя без да е осъществен фактическия състав на суброгация чрез извършване от застрахователя на конклудентни действия или действия, пораждащи изменения в правната сфера на застрахования? Респективно наличието на права по упълномощаване от застрахования за застрахователя, поражда ли задължение за застрахователя да реализира тези права и равносилно ли е неупражняването на права на неизпълнение на договорно задължение за застрахователя?”
5. Упълномощаването, включително за разпоредителни действия от застрахования на застрахователя, задължава ли застрахователя за извършване на разпореждане и трансформира ли собствеността върху застрахованото МПС при положение, че не е спазена форма на закона за прехвърляне на собственост?
6. „Автоматично ли е задължението на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение при наличие на застрахователно събитие с покрит риск, по отношение на който има промяна – заместване на вида риск – от един в друг във връзка с промяна на фактическата обстановка преди изплащане на застрахователното обезщетение и кой вид от рисковете и по какъв начин следва да бъде покрит – този, който е обявен при първоначалното събитие, или този, който е установен в хода на изследване на настъпване на застрахователното събитие при променена фактическа обстановка преди изплащане на застрахователното обезщетение? Иначе казано, допустима ли е трансформация на застрахователния риск в процеса на изследване на настъпване на застрахователното събитие или същият следва да бъде ценен като такъв към момента на възникването му? Към кой момент би следвало да се изплати обезщетението и в какви параметри в случай, че е допустимо – към момента на настъпване на събитието или към момента на промяна на риска в съответствие с променената фактическа обстановка?”
7. „Как промяната на риска влияе върху застрахователния интерес от гледна точка на застрахования и от гледна точка на застрахователя? Допустимо ли е встъпване в права на застрахователя без да е изплатено застрахователно обезщетение и без да е прехвърлена собствеността върху застрахованото МПС от застраховател на застрахован?”
8. „Каква е ролята на удостоверителните документи от компетентния орган относно изразяваните в тях обстоятелства? Следва ли вещта да присъства физически за удостоверяване на идентичността й при положение, че има документ, изхождащ от компетентен орган, индивидуализиращ я с основните й параметри?”
9. „Кой определя промяната на естеството, характера и увеличаване на застрахователния риск по застрахователния договор – застрахователят или застрахованият и как това влияе върху удовлетворяване на вземане за обезщетение?”
10. „Изискуемо ли е вземане с отпаднало или променено основание във връзка с промяна в условията на претендираното застрахователно събитие?”
11. „Следва ли да се заплаща обезщетение при положение, че преди изплащането му е отпаднало основанието за заплащане, отпаднало е претендираното застрахователно събитие като такова и обектът на застраховане е съществуващ във вида преди настъпване на застрахователното събитие или във вид, който не може да се приравни на пълна загуба на вещта /съществува като обект годен за употреба по предназначение/, т. е. съществува ли задължение на застрахователя да изплати дължимото застрахователно обезщетение, доколкото застрахованото имущество не е унищожено от настъпване на застрахователно събитие?”
Касаторът се позовава на противоречие с решение № 4/21.03.2012г. по т. д. № 81/2011г. на ВКС, определение № 670/26.10.2009г. по т. д. № 561/2009г. на ВКС, ТК, определение № 34/25.01.2010г. по т. д. № 775/2009г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 761/2010г. по гр. д. № 413/2010г. на САС и решение от 16.08.2011г. по гр. д. № 54398/2009г. на СРС, 71 състав.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Б. Б. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по отношение на първия, третия, седмия и деветия въпроси не се сочи съдебна практика, на която разрешението от въззивния съд противоречи, и същото е съобразено с трайната практика на ВКС, а останалите въпроси, формулирани от касатора, не се решават противоречиво от съдилищата и практиката на ВКС е константна и непротиворечива. Ответникът претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, становищата на страните по тях и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт.
За да уважи предявения иск по чл. 208 КЗ, въззивният съд е приел, че са налице изискуемите от закона предпоставки за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение:
1/ наличието на валиден застрахователен договор – между [фирма] и „ [фирма] е сключен договор за имуществена застраховка „Б. Бонус Каско“ – застрахователна полица № 50202785664 от 01.04.2010, на собствен на дружеството лек автомобил „Мерцедес“, S 500, с ДК В 6800 КН, рама WDD2211861А130765, двигател № 27396830134730, със срок на действие от 02.04.2010г. до 02.04.2011г. за застрахователна сума в размер на 120 000 лв., при договорена застрахователната премия в размер на 2 822.34 евро, платима разсрочено на 4 вноски, като поради прехвърляне собствеността на автомобила на ищеца [фирма] на 16.04.2010г. са подписани добавъци № 1 и № 2 към застрахователната полица с отразяване на новия собственик на автомобила и промяната на регистрационния номер на процесното МПС;
2/ настъпване на застрахователното събитие по време на действие на застрахователния договор, което попада в хипотезата на покрит риск съгласно Раздел II от Общите условия – кражба на процесния лек автомобил от неизвестен извършител, установена на 20.12.2010г.; изпълнение на задължението от ищеца за уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие в законоустановения срок.
Възражението на ответника по иска за наличие на предпоставките да откаже заплащане на застрахователно обезщетение съгласно раздел „Общи положения“, параграф III от Общите условия по застраховка „Бонус Каско“ поради неизпълнение на задължението на застрахования за уведомяване на застрахователя за настъпили промени в декларираните обстоятелства, свързани с въпроси, поставени писмено от застрахователя, изразяващо се в несъобщаване за изработвенито на допълнителни заключващи устройства, освен декларираните, е прието за неоснователно. Въззивният съд е аргументирал този извод с обстоятелството, че уведомяването за допълнителните заключващи устройства е осъществено от едноличния собственик на капитала на [фирма], а неспазването на договорения срок не е рефлектирало върху промяна на естеството и характера на риска, нито е довело до увеличаване на застрахователния риск по процесния застрахователен договор. Анализирайки посочената клауза в Общите условия с оглед свободата на договаряне, решаващият съдебен състав е изложил аргументи от разпоредбата на чл. 211 КЗ, изискваща установяване на неизпълнение на съществено задължение на застрахования, явяващо се значително с оглед интереса на застрахователя, и е приел, че разглежданият случай не попада в тази хипотеза.
Въззивната инстанция е констатирала изпълнение на задължението от страна на застрахования по т. 1 на раздел VI от Общите условия да представи пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя за упълномощаване на застрахователя да се разпореди с автомобила след намирането му, ако преди плащането на обезщетението откраднатото МПС бъде намерено. Установено е, че на основание даденото пълномощно застрахователят следва да организира получаването на автомобила от компетентните органи съгласно установения ред, с изготвяне на приемо-предавателен протокол, отразяващ видимите липси и повреди, като в този случай констатираните щети се обезщетяват съгласно условията за изплащане на обезщетение при частични повреди.
Поради настъпване на застрахователното събитие, упълномощаване на застрахователя да организира получаването на автомобила след неговото намиране с оглед неговата идентификация и доколкото поради неизпълнение на насрещното задължение на застрахователя не е установено, че именно застрахованото МПС е открито, решаващият съдебен състав е направил извод, че в полза на застрахования е възникнало правото да получи застрахователното обезщетение при кражба в пълен размер, а при последващо откриване на автомобила отношенията следва да се уредят съгласно т. 3 на раздел VI от Общите условия, предвиждащи възможност за възстановяване на обезщетението при връщането му на собственика или за разпореждането му от застрахователя в обратната хипотеза.
Дължимото застрахователно обезщетение е определено съгласно разпоредбата на чл. 208, ал. 3 КЗ в размер на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие – 20.12.2010г., съобразно заключението на автотехническата експертиза.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи.
Първият и третият правни въпроси са релевантни, но не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че са решени в съотвествие с постоянната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 15/12.04.2012г. по т. д. № 454/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 185/05.03.2014 г. по т. д. № 350/2012г. на ВКС, І т. о. и решение № 49/29.07.2013г. по т. д. № 840/2012г. на ВКС, ІІ т. о. В първите два съдебни акта е прието, че условието за значителност „следва да се преценява във всеки конкретен случай” – с оглед това да не се допуска посредством договорни клаузи, формално основани на текста на чл. 211, т. 2 КЗ, да се уговарят правни последици в ущърб на интереса на застрахования, когато не може да се констатира накърняване на легитимния интерес на съответния застраховател. В този смисъл е последвалата законодателна промяна, обективирана в разпоредбата на чл. 186, ал. 7 КЗ. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с посочената практика е анализирал клаузата на Раздел „Общи положения”, част ІІІ „Задължение за обявяване” от Общите условия по застраховка Б. Бонус Каско” с оглед свободата на договаряне и е приел, че не е налице хипотезата на чл. 211, т. 2 КЗ, тъй като застрахованият е изпълнил задължението си да уведоми застрахователя за изработването на допълнителни заключващи устройства, освен декларираните, а неспазването на договорения срок не е рефлектирало върху промяна на естеството и характера на риска, нито е довело до увеличаване на застрахователния риск по процесния застрахователен договор. Уведомяването на застрахователя за изработването на допълнителни заключващи устройства, освен декларираните, след седмодневния срок, посочен в Общите условия, само по себе си не се явява значително неизпълнение на задължението по застрахователния договор, с оглед интереса на застрахователя, поради което не е основание по смисъла на чл. 211, т. 2 КЗ за възникване на потестативното право на застрахователя да се освободи от задължението си за плащане с едностранно волеизявление за отказ.
В решение № 49/29.07.2013г. по т. д. № 840/2012г. на ВКС, ІІ т. о. е възприета тезата, че приложението на чл. 211, т. 2 КЗ е обусловено от установяването на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в Общите условия към застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото. В настоящия случай по делото не са налице данни за наличието на причинно-следствена връзка между изпълнението на задължението за уведомяване за изработените допълнителни заключващи устройства след уговорения в Общите условия срок и настъпването на застрахователното събитие.
Посочените от касатора въпроси в т. 2, 6, 7, 8, 9 и 10 се отнасят до начина на формиране на обезщетението по имуществена застраховка при намиране на откраднатото имущество, обвързаността на страните от уговорките в ОУ към договора за застраховка в този случай и начина на удостоверяване на идентичността на намерения автомобил с откраднатото МПС. Съгласно формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС /решение № 35/26.03.2014 г. по т. д. № 2162/2013г. на ВКС, IІ т. о./ обезщетението трябва да покрие реално претърпяната имуществена вреда от настъпилото събитие, като в специалната хипотеза на застраховка срещу риска отнемане на имущество е налице изрична уредба в чл. 208, ал. 5 КЗ, която предвижда, че при плащане на застрахователно обезщетение от застрахователя покриващо стойността на отнетото имущество, то застрахованият е длъжен да върне застрахователното обезщетение, ако предпочита да задържи застрахованото имущество или да прехвърли правото на собственост върху него на застрахователя. В конкретния случай въззивният съд е анализирал разпоредбите на раздел „Каско”, глава VІ „Особени правила при изплащане на обезщетение при пълни загуби вследствие пожар и кражба”, част VІ „Отношения при намиране на МПС след регистриране на кражба” от Общите условия по застраховка Б. Бонус Каско” и въз основа на обсъдените доказателства е установил, че застрахованият е изпълнил задължението си да представи пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя, с което е упълномощил застрахователя да се разпореди с автомобила след намирането му, ако преди плащането на обезщетението откраднатото МПС бъде намерено, и да организира получаването на автомобила от компетентните органи съгласно установения ред, а застрахователят не е изпълнил насрещното си задължение. Поради това и с оглед обстоятелството, че не е установено, че именно застрахованото МПС е открито, е направен извод за възникване на правото на застрахования да получи застрахователно обезщетение при кражба в пълен размер, като при последващо откриване на автомобила отношенията се уреждат съгласно раздел „Каско”, глава VІ, част VІ, т. 3 от Общите условия, предвиждащи възможност за възстановяване на обезщетението при връщането му на собственика или за разпореждането му от застрахователя. Анализирането на правата и задълженията на страните при намиране на откраднатото МПС съгласно уговорките в Общите условия, изложените от въззивната инстанция съображения и направените изводи са в съответствие с горепосочената постоянна практика на ВКС.
Съгласно трайноустановената съдебна практика, когато размерът на реално претърпяната вреда при намерено МПС се изразява в разликата между стойността на застрахованото МПС към датата на отнемането му и тази в състоянието при намирането му, за да бъде същият определен, е необходимо да бъде извършен оглед на автомобила. Обсъденото от въззивния съд писмо изх. № 21171/29.06.2011г. от ОД на МВР – В. не е достатъчно да удостовери пълната идентичност на процесния автомобил, неговия вид /вида преди настъпване на застрахователното събитие или във вид, който не може да се приравни на пълна загуба на вещта/, налице ли са повреди или липси. Поради това, като е изяснил правата и задълженията на страните при намиране на откраднатото МПС съгласно Общите условия и въз основа на доказателствата е приел, че не е установено, че именно застрахованото МПС е открито, решаващият съдебен състав не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Посочените от касатора четвърти, пети и единадесети въпроси са относими към предмета на делото и са свързани с правилността на въззивното решение, а отговорът им е обусловен от доказателствата и от преценката на съда относно предоставените с пълномощното правомощия, правата и задълженията на страните съгласно Общите условия и дали е доказано, че автомобилът е намерен. Дали с оглед събраните доказателства и въз основа на обсъждане на доводите и възраженията на страните може да се приеме, че автомобилът е намерен или не, дали за застрахователя съществува задължение да организира получаването на автомобила от компетентните органи съгласно установения ред, респективно дали искът е основателен или не, са въпроси, конкретни за делото, зависят от представените доказателства и договорните клаузи и оплакването за неправилното им решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване. С направеното искане тези въпроси да бъдат решени от касационната инстанция касаторът фактически иска да обоснове, че направените от въззивния съд изводи са неправилни.
Доводът на касатора за противоречие на въззивното решение с решение № 4/21.03.2012г. по т. д. № 81/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 670/26.10.2009г. по т. д. № 561/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и определение № 34/25.01.2010г. по т. д. № 775/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. е неоснователен. Посочените съдебни актове на ВКС не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като се отнасят до различна фактическа обстановка – решението е постановено във връзка с настъпил застрахователен риск „Пожар”, като спорният въпрос е бил дали пожарът е бил умишлен и дали е иницииран от застрахования; първото определение се отнася до въпроси, свързани със зачитане на съответните процесуални действия и осъществяване на решаваща дейност по материалноправния спор, както и начина на определяне на застрахователното обезщетение при доброволна имуществена застраховка и дали при иск за заплащане на застрахователно обезщетение следва да се приспада овехтяване съобразно годината на производство на увреденото МПС; второто определение се отнася до въпросите дали се дължи застрахователно обезщетение при настъпване на вреди в резултат на амортизация на застрахованата вещ, за наличието на причинно следствена връзка между увреждането и застрахователното събитие, както и установяването на действителната стойност на застрахования предмет.
Доводът на касатора за противоречие с решение № 761/2010г. по гр. д. № 413/2010г. на САС и решение от 16.08.2011г. по гр. д. № 54398/2009г. на СРС, 71 състав като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Касаторът не е представил посочените две решения, поради което настоящият съдебен състав не може да извърши преценка дали същите разглеждат идентични въпроси и дали са влезли в сила. По делото са приложени множество решения на СГС, САС, СРС и БРС, които не са описани в касационната жалба и изложението и на които касаторът не се е позовал. Независимо от това тези съдебни актове не установяват противоречива съдебна практика, тъй като от една страна не са налице данни дали са влезли в сила, а от друга страна различният изход на споровете се дължи на различна фактическа обстановка по конкретните дела и представените по тях различни доказателства.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните правни въпроси е формирана трайна безпротиворечива съдебна практика, която не се налага да бъде променяна и която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са налице данни, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1563 от 19.07.2013г. по гр. дело № 4352/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.