5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
гр. София, 09.02.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3278 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от адв. Д., срещу решение № 184 от 02.07.2014г. по в.т.д. № 275/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е отменено решение № 4 от 20.02.2013г. по т.д. № 82/2012г. на Разградски окръжен съд и е отхвърлен искът на [община] против [фирма] за сумата 62 009,11 лева – подлежащ на връщане недължимо платен ДДС по издадени в периода 29.06.2007г. – 26.11.2009г. 152 бр. данъчни фактури за предоставени услуги по сметосъбиране и сметоизвозване и за сумата 4 329,08 лева – мораторни лихви, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2012г., и [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата 2 619,09 лева – съдебни разноски за двете инстанции.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че е налице основанието по члл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.55, ал.1 ЗЗД – Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр.д .№ 1/79г. на Пленума на ВС, решение № 25 от 22.02.2010г. по т.д. № 657/2009г. на ВКС, ТК, решение № 29 от 28.03.2012г. по гр.д. № 1144/2010г. на ВКС, решение № 419 от 01.06.2006г. по т.д. № 12/2006г. на ВКС, ТК, I т.о. Твърди, че съгласно тази практика фактическият състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, както и че искът по чл.55 ЗЗД е един и с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването, а в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Поддържа още, че въззивният съд е установил като правен извод, че ответникът не трябва да отговаря по иск на ищеца по чл.55, ал.1 ЗЗД, без да посочи коя е правилата правна квалификация в противоречие с практиката на ВКС – решение № 591 от 03.11.2008г. по т.д. № 335/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 161 от 01.07.2013г. по гр.д. № 564/2012г. на ВКС. Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като въззивният съд е решил правен въпрос, в противоречие с практиката на съдилищата – Решение № 30 от 24.02.2004г. по гр.д. № 447/2003г. на ОС – Сливен, ГО, потвърдено с решение № 69 от 30.09.2005г. на АС Бургас, потвърдено с решение № 419 от 16.06.2006г. по т.д. № 12/2006г. на ВКС, съгласно които искът по чл.55, ал.1 ЗЗД е първичен, а не регресен и не поставя условието ищецът да е обеднял, а с предявяването му се решава проблемът с неточното местонахождение на едно чуждо имущество, т.е. връщането на имуществото на носителя на правото върху него чрез вземането му от лицето, получило го без основание. Позовава се на решения на Върховния административен съд, които имат преюдициално значение за правилното решаване на правния спор – решение № 2547 от 21.04.2000г. по адв.д. № 851/2000г. на ВАС, I отд., решение № 9867 от 14.07.2010г. по адм.д. № 12990/2009г. на ВАС, с оглед на което счита за необоснован и незаконосъобразен извода на въззивния съд, че ответникът не следва да отговаря по иск на ищеца по чл.55, ал.1 ЗЗД, тъй като не е получил процесния ДДС, а го е внесъл за сметка на ищеца, признавайки, че ответникът се е разпореждал с това ДДС. Позовава се и на решение № 10208 от 27.1.2010г. по адм.д. № 15307/2009г. на ВАС, въз основа на което поддържа, че е данъчно незадължено лице и не трябва да начислява ДДС по процесния договор и издадените 152 бр. фактури. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Налице ли е преминаване на блага от имуществото на едно лице – [община] в имуществото на друго – [фирма] чрез сумата 62 009,11 лева, представляващо платено ДДС по 152 бр. фактури и налице ли е неточно местонахождение на това имущество – в случая въпросното ДДС в патримониума на ответната страна?
2. Следва ли да се счита, че същата е платена при липса на начално правно основание по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД с оглед установеното по делото безспорно обстоятелство, че [община] е данъчно незадължено лице, и ако не, кое е правното основание, на което трябва да отговаря ответната страна?
3. Задължен ли е въззивният съд, след като установи в рамките на правомощията си, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон, като е квалифицирал погрешно иска, да разреши материалноправния спор по същество, като определени правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му?
4. След като въззивният съд е стигнал до правния извод, че [община] не е ощетена и не й се дължи връщане на въпросното ДДС, тъй като тя отново може да ползва данъчен кредит, кой е правният механизъм, по който общината може да се възползва от това, при положение, че ЗДДС, ППЗДДС или друг нормативен акт не реглаентират такива правни способи след установено недължимо плащане на ДДС от данъчно незадължено лице по чл.3, ал.5 вр. чл.163а ЗДДС.
Ответникът [фирма], [населено място] представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е изложил ясна и точна формулировка на правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а ВКС не е задължен да го извлече от изложението към касационната жалба. Твърди, че в изложението са поддържани твърдения за неправилност и необоснованост на съдебния акт. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че начисленият и заплатен от [община] ДДС по процесните фактури на [фирма] за предоставени услуги по сметосъбиране и сметоизвозване е внесен от последното дружество в бюджета, което е установено от заключението на ССЕ. Счел е това обстоятелство за достатъчно, за да се приеме, че ответникът не следва да отговаря по иск на ищеца по чл.55, ал.1 ЗЗД, тъй като не е получил за себе си процесният ДДС, а го е внесъл за сметка на ищеца в бюджета. Изложил е съображения, че в патримониума на ответника е останала само договорената за услугата цена и той не дължи връщане на ищеца на внесения в бюджета ДДС върху нея, тъй като същият не представлява за него материална облага, с която се е обогатил неоснователно, независимо дали е следвало или не да начислява ДДС на получателя на услугите. Приел е, че макар заплатеният от ищеца ДДС да е неправилно начислен в издадените от ответника фактури съгласно решение по адм.д. № 4624/2012г. на Административен съд Варна, ищецът ще може да ползва данъчен кредит за него и в крайна сметка няма да бъде ощетен. Посочил е, че след като ищецът няма данъчни задължения в частта, с която ревизионният акт е отменен, е очевидно, че представените по делото писмени доказателства касаят плащания към НАП относно други задължения на ищеца – в частта, с която ревизионният акт е потвърден, а именно – по сделки за продажба на недвижими имоти.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Първите два материалноправни въпроса са включени в предмета на спора, но по начина, по който са формулирани, разрешаването им зависи от обсъждане на конкретните факти по делото и събраните за установяването им доказателства. Поради това тези въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а са относими към правилността му, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Третият процесуалноправен въпрос е некоректно формулиран с оглед решаващите изводи на въззивния съд. Съдът не е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск е неправилна, а е счел, че искът е неоснователен, тъй като не са налице елементите на фактическия състав на чл.55, ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността му. Следователно въззивният съд е споделил възприетата от първоинстанционния съд правна квалификация на иска, но е достигнал до различен краен извод за неоснователност на иска въз основа на анализ на събраните по делото доказателства, установените въз основа на тях факти и приложимия материален закон.
Формулираният четвърти материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице поддържаното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбите на чл. 128 и чл.129 ДОПК, уреждащи реда за връщане на недължимо платен или събран данък, са ясни и не се нуждаят от тълкуване. В случай, че е недължимо платен данък, какъвто е настоящият случай, доколкото ответникът е начислил ДДС за извършените услуги по сметосъбиране и сметоизвозване и го е внесъл в бюджета за сметка на ищеца, ищецът като получател на услугата по чл.82, ал.5 и чл.163а, ал.2 ЗДДС и платец на данъка, разполага с възможността да поиска връщане на недължимо внесения данък, доколкото за извършената услуга ДДС не се е дължало. В настоящия случай липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, и не е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му, с оглед на което следва да се приеме, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 184 от 02.07.2014г. по в.т.д. № 275/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: