5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
гр. София, 09.01.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3931 по описа за 2013г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. В. и Д. Г. Василева, представлявани от адв. М. С., срещу решение № 669 от 05.07.2013г. по в.т.д. № 884/2013г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, поправено с решение от 13.06.2014г., с което е отменено изцяло решение № 806 от 28.02.2013г. по гр.д. № 19194/2011г. на Варненски районен съд, 17 състав и е отхвърлен предявеният от касаторите иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 18 257,67 лева, представляваща обезщетение за ползването на кафе-сладкарница на две нива, находяща се в [населено място], [улица] за периода от 07.01.2009г. до 28.11.2009г., и касаторите Г. С. В. и Д. Г. Василева са осъдени да заплатят на [фирма] сумата 408 лева – направени разноски.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е необосновано и незаконосъобразно. Твърдят, че в мотивите на решението е налице противоречие. Поддържат, че превратни и в нарушение на чл.175 вр. чл.235, ал.2 ГПК са изводите на въззивния съд, че издадените разписки следва да се тълкуват в съвкупност с установеното в мотивите на съдебното решение по гр.д. № 12131/2010г. по описа на В., 20 състав, че договорът за наем е прекратен, считано от 11.01.2010г., както и с отразеното изявление от ищците в исковата молба, представляващо волеизявление, изходящо от страната и удостоверяващо неизгоден за нея факт. Считат, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е приел признание на неизгодни факти при това в друг процес, без да обсъди становището в писмения отговор, нито представените други доказателства за изменение на твърдението, изложено в представената от ответника искова молба по друго дело. Поддържат, че мотивите на решението по друго дело между страните не се ползват със сила на пресъдено нещо, а от друга страна в мотивите на това решение е посочено, че договорът за наем е бил прекратен към 11.01.2010г., а не на тази дата. Твърдят, че е настъпило автоматично прекратяване на договора за наем между страните и поради това изявленията им относно момента на прекратяване са принципно без значение, тъй като при прекратено поради неплащане на наема наемно правоотношение не може да възникне ново наемно правоотношение, без сключването на нов договор за наем. Поддържат, че са напълно необосновани и направени при липса на каквито и да било доказателства в противоречие с чл.154, ал.1 ГПК изводите на въззивния съд за оттегляне на изявленията по нотариалната покана от 07.01.2009г., връчена на ответника, съдържаща искане за опразване на имота поради настъпилото прекратяване на наемния договор, както и че за възникване на правото им на обезщетение по чл.236, ал.2 ГПК не е необходимо те ежедневно да са демонстрирали противопоставянето си на ползването на имота от бившия наемател. Поддържат, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния закон и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК по приложението на чл.236, ал.2 ЗЗД, като е неправилен изводът на въззивния съд, че приетите по делото 17 бр. разписки установяват плащане по наемния договор, а не плащане на част от дължимото обезщетение.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК излагат доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по разрешения от въззивния съд материалноправен въпрос: „Ако наемателят по прекратен наемен договор продължи ползването в хипотезата на чл.236, ал.2 ГПК, дължи ли той на наемодателя заплащане на наемната цена, заедно с обезщетение за продължилото без правно основание ползване до освобождаването на имота, или получаването на наемна цена означава продължаване на наемното правоотношение?”. Твърдят, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение № 54 от 11.07.2011г. по т.д. № 377/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 325 от 28.04.2010г. по гр.д. № 489/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 146 от 01.12.2010г. по т.д. № 934/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 391 от 26.05.2010г. по т.д. № 765/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 422 от 21.05.2010г. по гр.д. № 981/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че формулираният материалноправен въпрос не е релевантен за делото и е изцяло некоректно зададен, доколкото въззивният съд не е постановил решението си във връзка с отговора му. Поддържа, че по същество касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, след като е анализирал събраните по делото доказателства, е приел, че между страните е бил сключен договор за наем от 26.05.2008г., който съобразно чл.3.6. от него е бил автоматично прекратен на 29.11.2009г. с оглед забава в плащането за повече от 10 дни, че през периода от 16.11.2009г. до 29.06.2011г. ответникът е ползвал имота и че са представени разписки за наем, удостоверяващи получаването на наемна цена от двамата ищци за целия процесен период /07.01.2009г. – 29.11.2009г./. Изложил е съображения, че ползването на имота и заплащането на наемната цена са двата съществени елемента на договора за наем, поради което е приел, че страните са постигнали съгласие за наемно правоотношение. Приел е, че получаването на наемна цена обуславя извод за продължило облигационно правоотношение между страните, като не са ангажирани доказателства, че сумите са върнати обратно, за да възникне възможността да се претендира обезщетение. Въззивният съд е достигнал до извода, че изявлението на ищците за освобождаване на имота поради прекратяването му, обективирано в нотариалната покана, получена от ответника на 07.01.2009г., следва да се счита оттеглено, ценено в съвкупност с продължилото ползване на имота и получаването на наемна цена. Посочил е, че издаването на разписки за получаване на наемна цена следва да се приеме като факт, удостоверяващ съгласието на наемодателя да продължи ползването на имота срещу заплащане на наемна цена, както и отразява постигнатото съгласие за наемната цена. Въззивният съд е тълкувал издадените разписки в съвкупност с установеното в мотивите на съдебното решение по гр.д. № 12131/2010г. по описа на В., 20 състав, че договорът е прекратен, считано от 11.01.2010г., както и с отразеното изявление от ищците в исковата молба, представляващо волеизявление, изходящо от страната и удостоверяващо неизгоден за нея факт. Приел е, че липсват ангажирани по делото доказателства за противопоставяне на наемодателя срещу ползването на имота за процесния период, като представената нотариална покана е предхождаща периода, през който са получавани наемни вноски. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че през процесния период между страните е било налице съществуващо наемно правоотношение и искът за заплащане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3 ГПК правен въпрос е свързан с приложението на чл.236, ал.2 ЗЗД и се отнася до задълженията на наемателя по прекратен договор за наем, като с оглед отговора на този въпрос е формулиран и въпрос, дали получаването от наемодателя на наемна цена означава продължаване на наемното правоотношение. Въззивният съд, макар да не се е произнесъл по въпроса за задълженията на наемателя по прекратен договор за наем, предвидени в чл.236, ал.2 ЗЗД, е приел след обсъждане на събраните доказателства, че през исковия период между страните е било налице наемно правоотношение, като съгласието между тях е било постигнато с продължаващото ползване на имота от наемателя и получаването на наем от наемодателите, удостоверено с издадени от тях разписки. Следователно въпросът, дали получаването от наемателя на наемна цена след прекратяване на договора за наем може да се цени като доказателство за продължаване на наемното правоотношение е обусловил крайния извод на въззивния съд. По отношение на този въпрос обаче не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формираната с решенията, посочени в изложението, постоянна практика на ВКС е по въпроса за задълженията на наемателя по прекратен договор за наем, в това число задължението да заплаща обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД и за размера на това обезщетение – решение № 54 от 11.07.2011г. по т.д. № 377/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 146 от 01.12.2010г. по т.д. № 934/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 391 от 26.05.2010г. по т.д. № 765/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 422 от 21.05.2010г. по гр.д. № 981/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
Решение № 325 от 28.04.2010г. по гр.д. № 498/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е по предявен иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД и разглежда реда за прекратяване на безсрочното наемно правоотношение, а изводите на съда по същество на спора са обусловени от конкретните факти по делото – възражението за мълчаливо продължаване на действието на наемния договор е прието за неоснователно, тъй като в случая ползването на имота не е продължило през целия исков период, наемодателят се е противопоставил изрично на продължаване на действието на наемния договор с предявяване на разглеждания иск и наемателите са спрели да изпълняват насрещното си задължение да плащат наемната цена. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение във връзка с формулирания материално правен въпрос – дали получаването от наемодателя на наемна цена означава продължаване на наемното правоотношение, са обусловени от конкретните факти по спора и от анализа на събраните за тях доказателства. Въззивният съд е приел за доказано наличието на наемно правоотношение с оглед продължило ползване на имота през целия исков период, получаване на наем и издаване на разписки за него от наемодателите, както и липса на противопоставяне на ползването на имота през този период и направени по друго дело признания на наемодателите на неизгодни факти. Правилността на възприетата от съда фактическа обстановка и формираните въз основа на нея правни изводи в рамките на решаващата правораздавателна дейност на съда е предмет на касационния контрол, но не и на производството по неговото допускане.
По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице твърдяното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 669 от 05.07.2013г. по в.т.д. № 884/2013г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: