О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
гр. София, 24.02.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1038 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Ц. В. като [фирма], [населено място], представлявана от адв. В. Д. срещу решение № 2396 от 04.12.2015г. по т.д. № 2631/15г. на Софийски апелативен съд, ТО, VI-6 състав, с което е потвърдено решение № 640 от 17.04.2015г. по т.д. № 3093/13г. на Софийски градски съд, ТО, VI-14 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касаторката против Столична община иск с правно основание чл.230, ал.2, пр.последно ЗЗД за сумата 96 850 лева, представляваща вреди вследствие неизпълнение на договор за наем РД-566-65/05.02.2001г., както и предявеният от касаторката против Общински културен институт „Музей история на София“ иск с правно основание чл.50 ЗЗД за сумата 3 150 лева, представляваща вреди от обект публична общинска собственост № 13 с обща площ 42 кв.м., находящ се в [населено място], подлез „Източна порта „С.“, находящ се под [улица].
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Твърди, че в хода на съдебното дирене са събрани доказателства, които могат да наведат на извод, че претендираните от нея права се дължат на виновно противоправно поведение от страна на ответника Столична община, свързано с бездействието му по отношение на поддръжката на общинската инфраструктура, каквито аргументи са били изложени във въззивната жалба. Подържа, че въззивният съд в решението си е обсъдил наведените от нея аргументи и е възпроизвел в мотивите си взаимно противоречащите си доказателства, без да извърши дължимия им анализ и без да отсее спорното от безспорното, което от своя страна го е довело до погрешния правен извод по приложението на материалния закон от страна на първоинстанционния съд. Твърди, че по делото са събрани достатъчно доказателства за наличието на основния, твърдян в исковата молба юридически факт, а именно причиняването на имуществени вреди върху вещи на ищцата от вещи, които са собственост и са под надзор на ответника и респ. същият отговоря за тези вреди на основание чл.45 ЗЗД или на основание чл.50 ЗЗД. В този смисъл счита, че е без значение за отговорността на ответника коя точно от неговите вещи – дали тази, посочена в исковата молба /наетият магазин/ или неподдържаната инфраструктура /отводнителната канализационна система или обратния наклон на тротоара/ са причинили исковите вреди. Представя изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за развитието и точното прилагане на закона:
1. Ако в хода на процеса и след първото съдебно заседание се съберат факти и доказателства, които сочат на основание за предявяването на различен по основание от предявения осъдителен иск по чл.230 ЗЗД друг осъдителен иск за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД срещу същия ответник, какви следва да са действията на решаващия съд с оглед правилното решаване на спора и с оглед на служебното начало?
2. Следва ли първоинстанционният съд да отмени хода по същество и да укаже на ищеца да направи уточнение на исковата молба с оглед събраните факти и изяснени обстоятелства и респ. да изготви и прочете нов доклад по делото и ако не е сторил това, не следва ли въззивният съд да поправи това процесуално нарушение на първия съд по реда, посочен в ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС?
Твърди още, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с т.2 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.3 от ППВС № 4 от 30.10.1975г. :
3. Съставлява ли процесуално нарушение на въззивния съд едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства, които са релевантни за спора, при постановяване на съдебното решение?
4. Какъв е начинът, по който следва да се направи анализ и да се ценят свидетелските показания и обясненията на страните, вкл. наведените с отговора на исковата молба факти, респ. какви са задълженията на съда, когато не дава вяра на относими и допустими свидетелски показания, обяснения на страните и факти, изложени в отговора на исковата молба?
5. Длъжен ли е въззивният съд да извърши нова преценка по чл.202 ГПК на експертното заключение, когато същото съдържа неясноти според смисъла на чл.201 ГПК, респ. служебно да назначи допълнителна експертиза?
Ответникът Столична община оспорва касационната жалба. Твърди, че в нея са наведени изводи за неправилна правна квалификация, извършена от двете инстанции, а в изложението се поставят въпроси, свързани с изменението на иска по реда на чл.214 ГПК и се прави опит тази правна фигура да се представи като част от служебното начало в процеса. Счита, че в случая няма основание ВКС да разглежда приложението на чл.214, ал.1 ГПК, тъй като постановените по делото решения съответстват изцяло на трайната съдебна практика. Сочи, че въззивният съд подробно е мотивирал и изследвал именно заявените от ищцата факти, като по делото не е заявено и най-малко намерение за изменение на иска, а и такова съгласно чл.214, ал.1 ГПК би могло да стане най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Поддържа още, че поставените въпроси, свързани с обсъждане на доказателствата, не са въпроси, от значение за точното прилагане на закона, а изгодни за ищеца твърдения, като не е посочено какво конкретно е допуснатото процесуално нарушение. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Ответникът ОКИ „Музей за история на София“ оспорва касационната жалба. Излага възражение за недопустимост на касационната жалба против решението в частта, в която е отхвърлен предявеният против него иск, с оглед цената на иска. Поддържа, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане, тъй като наведените в нея изводи за неправилно приложение на процесуални и материални норми са неоснователни. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Жалбата е частично недопустима. Въззивното решение е постановено по иск с правно основание чл.230, ал.2 ЗЗД, предявен против Столична община, за сумата 96 850 лева, представляваща вреди вследствие неизпълнение на договор за наем РД-566-65/05.02.2001г., и иск с правно основание чл.50 ЗЗД, предявен против Общински културен институт „Музей история на София“ , за сумата 3 150 лева, представляваща вреди от обект публична общинска собственост № 13 с обща площ 42 кв.м., находящ се в [населено място], подлез „Източна порта „С.“, под [улица]. Въззивното решение в частта по втория от исковете не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената му е под предвидения в чл.280, ал.2 /в редакцията, действаща към момента на подаване на жалбата/ ГПК праг – 5 000 лева по граждански дела и 20 000 лева по търговски дела. С оглед на това касационната жалба срещу въззивното решение в тази част е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.230, ал.2 ЗЗД подлежи на касационно обжалване, тъй цената му е над предвидения в чл.280, ал.2 ГПК минимален размер за допустимост на касационно обжалване.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че с оглед изложените от ищцата твърдения е правилна възприетата от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск по чл.230, ал.2 ЗЗД, като претенцията е основана на хипотезата, в която наемателят е упражнил правото си да развали договора, както и да иска обезщетение. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел, че ищцата и Столична община са били обвързани от договор за наем, че страните са изпълнявали задълженията си по договора до деня на неговото едностранно разваляне от ищцата, както и че юридическото събитие, от което са произтекли претендираните вреди, е настъпило при действието на договора.
Въззивният съд е обсъдил спорния въпрос, дали наемодателят носи отговорност за настъпването на тези вреди поради това, че не е изпълнил задължението си да предаде на наемателя вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета и е приел, че отговорът на този въпрос е отрицателен. Изложил е съображения, че ищцата е била първият наемател на магазина, който й е бил предоставен в „добро състояние“ на 15.11.1999г. непосредствено след издаване на разрешението за ползването му от 17.09.1999г., че първият договор е бил подновен на 05.02.2002г., и продължен с анекса от 31.05.2007г. до 31.05.2010г., като ищцата е ползвала имота до деня, в който едностранно е развалила договора. Приел е, че толкова продължително ползване на вещта задължително предполага знание за нейните недостатъци и в случай, че тези недостатъци са се проявили след сключването на договора, е било съвсем логично ищцата да се откаже от ползването на имота. Счел е, че като не е сторила това, а се е обвързала с нов договор, без да е отправила възражение за наличие на недостатъци на имота, ответникът- наемодател е освободен от отговорност на основание чл.230, ал.3 ЗЗД.
Въззивният съд е обсъдил заключенията на техническата експертиза и е приел за доказано, че търговският обект е бил предаден на ищцата в състояние, което отговаря на ползването му. Посочил е, че според вещото лице причините за твърдените наводнения не трябвало да се търсят в проектирането и изграждането на канализационната система на подлеза и магазина, а в нейното моментно състояние към съответните дати на наводненията. Взел е предвид представеното писмо от Н. при Б. и е приел, че в конкретния случай наводняването на подлеза е настъпило вследствие разразилата се след обяд, от 15ч. до 17.30ч., в централната градска част на [населено място] умерена до силна гръмотевична буря с проливен дъжд, когато валял и град за около 10 мин., максималните пулсации на вятъра достигнали 15-17 м/сек и за около един час се изваляли между 48 и 50 м/кв.м.
Въззивният съд е посочил, че повредите, описани в представените от ищцата писма, изпратени до ОП „Стара София“ във връзка с наводняване на магазина от 23.06.2006г., нямат отношение към годността на вещта да бъде ползвана съобразно нейното предназначение по смисъла на чл.230, ал.1 ЗЗД, тъй като са настъпили в един по-късен момент във връзка с обикновеното употребление на вещта и за тях ищцата е била в правото си да иска от наемателя да бъдат поправени за негова сметка или да прихване стойността им срещу наем в хипотезата на чл.231, ал.2 ЗЗД – обстоятелство, ирелевантно за спора.
Въз основа на изложените съображения въззивният съд е достигнал до крайния извод, че наемодателят е предал на наемателката вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е била наета, а претърпените от ищцата вреди са настъпили вследствие непреодолима сила, поради което на основание чл.81, ал.1 ЗЗД наемодателят не носи отговорност и предявеният против него иск с правно основание чл.230, ал.2 ЗЗД е неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два процесуалноправни въпроси са формулирани от касаторката във връзка с твърденията й, че въпреки данните и доказателствата по делото и двете съдебни инстанции са достигнали до погрешни изводи за основанията и правната квалификация на предявените искове. По тези въпроси въззивния съд се е произнесъл в съответствие с постоянната практика на ВКС /напр. решение № 223 от 19.06.2013г. по гр.д. № 1006/12г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 526 от 03.02.2012г. по гр.д. № 681:10г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 55 от 27.04.2015г. по гр.д. № 5558/14г. на ВКС, ГК, I г.о. и др./, съобразно която предмет на делото е спорното материално субективно право, индивидуализирано от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба и съдържанието на спорното право, посочено в петитума й. Правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо. Въззивният съд, като е квалифицирал предявения против Столична община иск съобразно изложените в исковата молба твърдения и формулираното искане, които не са били изменени от ищцата по реда и при условията на чл.214 ГПК, не се е отклонил от постоянната съдебна практика. При липса на недостатъци на исковата молба по смисъла на чл.129, ал.2 вр. чл.127, ал.1 ГПК не е било налице основание и задължение за съда да остави исковата молба без движение с указания до ищцата да уточни иска, като приведе твърденията си с съответствие с установените по делото факти.
Поставените трети, четвърти и пети процесуалноправни въпроси не отговарят на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Те са поставени в контекста на твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства, които са релевантни за спора, както и в нарушение на задълженията му да обсъди свидетелските показания и обясненията на страните и да извърши нова преценка на експертното заключение, като служебно назначи допълнителна експертиза с оглед съдържащите се в него неясноти. Въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, съгласно която е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В настоящия случай съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и възраженията на страните, в това число свидетелските показания и основното и допълнителното заключения на съдебно-техническата експертиза. Въззивният съд не е приел, че заключенията съдържат непълноти или неясноти, поради което и предвид липсата на своевременно оспорване от ищцата, е основал решението си на тях. Въззивният съд е изложил мотиви по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания и ги е счел за неоснователни и недоказани, а доколко преценката му е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и поддържаното от касаторката допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По поставените въпроси е формирана постоянна съдебна практика и липсват основания за нейната промяна или осъвременяване.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника ОКИ „Музей за история на София“ направените в касационното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Ю. Ц. В. като [фирма], [населено място], представлявана от адв. В. Д. касационна жалба срещу решение № 2396 от 04.12.2015г. по т.д. № 2631/15г. на Софийски апелативен съд, ТО, VI-6 състав в частта, в която е потвърдено решение № 640 от 17.04.2015г. по т.д.№3093/13г. на Софийски градски съд, ТО, VI-14 състав, с което е отхвърлен предявеният от Ю. Ц. В. като [фирма] против Общински културен институт „Музей история на София“ иск с правно основание чл.50 ЗЗД за сумата 3 150 лева, представляваща вреди от обект публична общинска собственост № 13 с обща площ 42 кв.м., находящ се в [населено място], подлез „Източна порта „С.“, находящ се под [улица].
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2396 от 04.12.2015г. по т.д. № 2631/15г. на Софийски апелативен съд, ТО, VI-6 състав в частта, в която е потвърдено решение № 640 от 17.04.2015г. по т.д.№3093/13г. на Софийски градски съд, ТО, VI-14 състав, с което е отхвърлен предявеният от Ю. Ц. В. като [фирма] против Столична община иск с правно основание чл.230, ал.2, пр.последно ЗЗД за сумата 96 850 лева, представляваща вреди вследствие неизпълнение на договор за наем РД-566-65/05.02.2001г.,.
ОСЪЖДА Ю. Ц. В. като [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. В. Д. да заплати на Общински културен институт „Музей история на София“, [населено място], пл. „Бански“ № 1 сумата 300 лева /триста лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на ВКС. В останала част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: