О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
гр. София, 13.01.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1007 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и И. Т. Й., [населено място], представлявани от адв. Д. Д., срещу решение № 81 от 12.01.2016г. по в.т.д. № 4958/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 29 от 16.07.2015г. по гр.д. № 314/2014г. на Видински окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на касаторите [фирма] – като лизингополучател и И. Т. Й. – като солидарен длъжник, че дължат солидарно на [фирма] предаването на отдадените на лизинг недвижими имоти, описани в решението, съгласно договор за финансов лизинг на недвижими имоти № 2366/Е/17.07.2008г., прекратен от лизингодателя [фирма] поради неизпълнение от страна на длъжниците на задълженията за заплащане на лизинговите вноски и други дължими суми по лизинговия договор.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Твърдят, че по направеното от тях възражение за нищожност на договора за финансов лизинг съдът не е изложил никакви мотиви, което прави решението необосновано и постановено при нарушение на процесуалните правила. Считат, че ако в решението има правни доводи по направените възражения за нищожност на договора, то те са само с едно изречение и са незаконосъобразни. Твърдят, че първоинстанционният съд не е отговорил на въпроса, дали е налице мандатно правоотношение между страните по договора, а въззивният съд се е позовал на клаузата на чл.1.2 от договора, без да забележи, че договорът за покупко-продажба на недвижим имот е сключен в изпълнение на договор за лизинг с друго юридическо лице, на основание друго мандатно правоотношение. Излагат подробни съображения за нищожност на договора за финансов лизинг и на другите, поддържани от тях основания. Представят изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което обосновават наличието на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните материалноправни въпроси:
1. Нищожен ли е договор за финансов лизинг на недвижими имоти № 2366/Е/17.07.2008г. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.342, ал.2 ТЗ поради липса на мандатно правоотношение при сключване на същия? Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с решение № 4 от 16.05.2013г. по т.д. № 439/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.
2. Въпросът за действителността на договор за финансов лизинг на оборудване № 3154/С/13.11.2008г. въпреки липсата на правоспособност на [фирма] за извършване на съответната финансова дейност към момента на сключване на договора. Твърдят, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, като сочат решение № 326 от 05.07.2012г. по в.гр.д. № 427/2012г. на Окръжен съд – Пазарджик.
3. Погрешно определеният предмет на договор за финансов лизинг на недвижими имоти № 2366/Е/17.07.2008г. води ли до неговата нищожност на основание чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД? Твърдят, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 361 от 15.12.2014г. по в.т.д. № 572/2014г. на Варненски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване съгласно определение № 730 от 17.12.2015г. по т.д. № 1205/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът по касация [фирма], [населено място],представляван от адв. А. Н., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице сочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са посочени кои точно са материалноправните и процесуалноправните въпроси, които са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС или са противоречиво решавани от съдилищата. Счита, че представените от касатора съдебни решения са неотносими към конкретния казус и поради това не е налице противоречие на въззивното решение с тях. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е препратил на основание чл.272 ГПК относно фактическите и правни изводи към мотивите на първоинстанционния съд, които е споделил. Приел е, че направените от ответниците възражения за нищожност на договора са неоснователни. Посочил е, че възражението за нищожност на договора за финансов лизинг поради противоречие с разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ, се опровергава от клаузата на чл.1.2 от същия, където се съдържа изявление, че изборът на недвижимите имоти, предмет на договора за финансов лизинг, техният вид и предназначение, местонахождение и особености, са предварително направени от лизингополучателя, същите тези имоти са описани в приложение А към процесния договор. По това възражение в мотивите си, към които въззивния съд е препратил, първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай дали договорът е за финансов лизинг или негова разновидност, това, че страните в договора са го нарекли финансов лизинг, не се отразява на действителността му.
Относно възражението за нищожност на договора за финансов лизинг поради нарушение на чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че уговорената в договора лихва е възнаградителна, тя е цената за предоставената услуга, докато лихвата по чл.86, ал.1 ЗЗД представлява обезщетение за забава във връзка с изпълнението на парично задължение и се дължи тогава, когато има неизпълнение в срок.
Въззивният съд е обсъдил и възражението за нищожност на договора за финансов лизинг поради нарушение на чл.3, ал.1, т.1 и ал.2 вр. чл.2, ал.2, т.6 от ЗКИ, тъй като не били представени доказателства, че към деня на сключване на договора ищецът е бил регистриран като финансова къща и затова не е имал право да сключва договори за финансов лизинг. Приел е, че доколкото според нормата на чл.2 от Наредба № 26 от 22.12.2006г. за финансовите къщи /отм./ лицензията за финансова къща дава право за извършване на сделки с чуждестранна валута в наличност и по безкасов начин по занятие, а с въззивната жалба не са посочени конкретни регулиращи норми от нея към съответния момент, чието нарушаване води за последица нищожност на договора, е счел възражението на ответниците за неоснователно.
Приел е за неоснователно и възражението за нищожност на договора за лизинг поради погрешно определен /конкретизиран/ предмет, защото към датата на сключване на договора описаните недвижими имоти, предмет на договора, не отговаряли на действителното състояние по кадастралната карта, а едва при предявяване на исковата претенция били индивидуализирани с техните идентификатори. Посочил е, че видно от приложение А към договора за финансов лизинг на недвижими имоти, посочените имоти са индивидуализирани по площ и по граници, посочен е номерът на съответния имот и съответния квартал по регулационния план на [населено място] – ЮПЗ. Поради това е счел, че описаните имоти с посочване на вида, местонахождението, номера на имота, площта и границите са индивидуализирани достатъчно подробно с оглед предмета на договора за финансов лизинг.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По първия поставен от касаторите материалноправен въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение със соченото от касатора решение № 4 от 16.05.2013г. по т.д. № 439/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. Препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и по този начин, правейки ги свои, съдът е приел, че на действителността на сключения договор не се отразява това, как са го нарекли страните. Следователно въззивният съд е взел предвид клаузите на сключения между страните договор за лизинг и конкретните факти по делото и е разрешил спора съобразно тях. Посоченото от касатора решение № 4 от 16.05.2013г. по т.д. № 439/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. е постановено по реда на чл.290 ГПК в хипотезата на сключен договор за финансов лизинг по друг правен въпрос, свързан с преминаването на правата на възложителя /лизингодател по договор за финансов лизинг/ за обезщетение по чл.256 ЗЗД за неточно, некачествено изпълнени СМР срещу изпълнителя върху лизингополучателя след прехвърляне на имота – предмет на договора за лизинг, и в него не е даден отговор на поставения по настоящото дело материалноправен въпрос.
Формулираните от касаторите втори и трети материалноправни въпроси не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Тези въпроси са поставени във връзка с твърденията на касаторите, че липсва правособност на [фирма] за извършване на съответната финансова дейност към момента на сключването на договора, както и че е налице погрешно определен, респ. не е определен /индивидуализиран/, предмет на договора за финансов лизинг на недвижими имоти. Въззивният съд не е приел, че към момента на сключване на договора за лизинг е липсвала правоспособност на ищеца [фирма] за извършване на съответната финансова дейност, нито е приел, че не е определен или е погрешно определен предметът на договора. В този смисъл произнасянето на въззивния съд по поставените въпроси е обусловено от изводите му за неоснователност на твърденията на касаторите, на които се основават направените две възражения за нищожност на процесния договор за лизинг. Несъгласието на касаторите с тези изводи, във връзка с което се поставят и въпросите, представлява оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, по които настоящият състав не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационните жалби.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 81 от 12.01.2016г. по в.т.д. № 4958/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: