О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 754
София 12.10.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 17/ 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. И. Г. – от [населено място] – трето лице -помагач на страната на ответника Гаранционен фонд – [населено място] и по касационна жалба на С. Д. Д. – от Благоевград срещу Решение № 1047 от 21.05.2015 г. по т.д. № 320/ 2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 5051 от 09.07.2014 г. по т.д. № 17 502/2011 г. на Софийски градски съд в частта, с която Гаранционен фонд – [населено място] е осъден да плати на ищцата 20 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, със законната лихва от 11.05.2011 г.; решението е отменено и искът е отхвърлен за разликата до 27 000 лв.; решението е обезсилено и производството по делото е прекратено в частта, с която искът на ищцата срещу ЗАД [фирма] е отхвърлен и в частта, с която законната лихва е присъдена за периода от 27.05.2010 г. до 11.05.2011 г.; решението съответно е изменено в частта за разноските и следващата се държавна такса.
Касационната жалба на Р. И. Г. – от [населено място] е срещу решението в частта, с която е потвърдено осъдителното първоинстанционно решение, с оплакване за недопустимост, тъй като частично е уважен иск срещу Гаранционния фонд, без произнасяне от последния по претенцията на ищцата и защото са присъдени суми, каквито ищцата не е заявила; жалбоподателят прави оплакване за неправилност и необоснованост на решението относно извода за липса на съпричиняване от ищцата и за липса на мотиви относно определения размер на обезщетението. В Изложение на основания за допускане на касационно обжалване поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане на изискуема част от разсрочена застрахователна премия и по въпроса за задължението на застрахователя да уведомява ГФ за прекратяване на договора съгласно чл. 294 ал. 1, вр. чл. 295 ал. 7 КЗ – въпроси, решени в противоречие с постановените от ВКС:Р.№83/05.07.2010 г. по т.д.808/2009 г. на ІІ т.о. и Р.№161/13. 11.2012 г. по т.д.№607/ 2011 г. на ІІ т.о. Жалбоподателят счита, че по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните, решението противоречи на т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. по д.№1/2000 г на ВКС, ОСГК.
Касационната жалба на С. Д. Д. – от Благоевград е срещу решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение в отхвърлената част на иска и са намалени следващите й се разноски, с оплакване за неправилност и необоснованост. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване въпросът за приложение на определения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, жалбоподателката счита, че е решен в противоречие с П. №4/1968 г. и постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК Решение по т.д.№ 486/ 2012 г. на ІІ т.о.
С. Д. Д. – от Благоевград оспорва като неоснователна подадената от Р. И. Г. – от [населено място] касационна жалба, като поддържа, че е неоснователен доводът за недопустимост на решението, тъй като е спазила пред ГФ процедурата по чл. 288 КЗ (отм.) и защото отправените претенции включват всички претърпени неимуществени вреди; счита, че е правилен изводът за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане от застрахования на дължимите разсрочени вноски, като в чл. 202 ал. 2 КЗ(отм.) е предвидено фингирано връчване на предупреждението при изрично посочване в застрахователния договор – в този смисъл Р.№ 111/2014 г. по т.д.№ 2489/2013 г. на ВКС, І т.о., в което е прието, че изпълнението от застрахователя на задължението за уведомяване на ГФ по чл.294 КЗ(отм.), не е въведено като елемент от фактическия състав на прекратяване на застрахователното правоотношение, а и от направената от ищцата справка в Информационния център към ГФ е установено, че към датата на ПТП, водачът не е имал валидна застраховка и въобще в регистъра не фигурира процесната застрахователна полица, като в случая се касае за анулиране на полицата. Излага и съображения относно извода на въззивния съд за твърдяно от ответника съпричиняване от ищцата, каквото по делото не е доказано.
Р. И. Г. – от [населено място] не изразява становище по касационната жалба на ищцата; Гаранционен фонд – [населено място] – ответник по делото и [фирма] – [населено място] – трето лице – помагач на страната на ответника, не изразяват становища по постъпилите касационни жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено, отменено и обезсилено първоинстанционно решение, с което е разгледан осъдителен иск, цената на който не е до 20 000 лв., съгласно чл. 280 ал. 2 пр. 2 ГПК, намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовна.
Въззивният съд, за да потвърди решението в частта, с която Гаранционен фонд – [населено място] е осъден да плати на ищцата 20 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, със законната лихва от 11.05.2011 г. и да го отмени и да отхвърли иска по чл. 288 КЗ (отм.) за разликата до 27 000 лв., е изложил, че с решение от 23.11.2010 г. по НАХД №365/2010 г. на РС-Благоевград Румен И. Г. е признат за виновен в това, че на 27.05.2010 г поради нарушаване правилата за движение, е причинил по непредпазливост средна телесна повреда на ищцата, за което му е наложено наказание на основание чл. 78а НК. Посочил е, че на 08.02.2011 г. ищцата е подала уведомление до ГФ за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от ПТП, по което ГФ е предприел действия за изясняване дали е бил застрахован автомобила по риска ”Гражданска отговорност” и е отказал плащане поради липса на доказателства. Обосновал е, че със застрахователна полица №031105086345, сключена на 17.01.2010 г. с „Б. В.” по риска ”Гражданска отговорност”, е договорено разсрочено плащане, в полицата се съдържа съгласие на застрахования, че при неплащане на дължима текуща вноска, застрахователният договор се прекратява в 24.00 ч. на 15-ия ден от датата на падежа, като втората застрахователна вноска е с падеж 18.04.2010 г. и от Справката на Информационния център към ГФ се установява, че посочената полица, с начало 18.01.2010 г. и край 17.01.2011 г. със застраховател „Б. В.”, е подадена като анулирана на 18.04.2011 г. (по причина действия на брокера), като Р. И. Г. е регистрирал на 27.05.2011 г. полица със ЗК ”У.” с начална дата на покритие 28.05.2010 г., прекратена на 12.09.2010 г. поради невнесена вноска. По съображения, че застрахованият не е платил изискуемата се втора вноска от застрахователната премия с падеж 18.04.2010 г. и на основание уведомлението, съдържащо се в полицата, и на данните от извлечението от регистъра на посочените застраховки „Гражданска отговорност”, че към дата 27. 05.2010 г. МПС с ДКН Е. няма активна застраховка ”Гражданска отговорност”, съдът е приел, че не е налице валидно застрахователно правоотношение с [фирма] и че са налице предпоставките на чл. 288 ал. 1 т. 2 б. ”а” КЗ (отм.) за ангажиране отговорността на ГФ. Като е обсъдил заключенията на съдебно-медицинската експертиза, на съдебно-психологичната експертиза и гласните доказателства за причинените на ищцата увреждания следствие ПТП, търпените болки и страдания, периода и вида на проведеното комплексно лечение, на трайно затруднение на движението на снагата, понесената психотравма и последиците й и при липса на доказване от ответника на възражението за съпричиняване от ищцата, съдът е определил обезщетение за неимуществени вреди 20 000 лв., до който размер е потвърдил решението, с което искът е уважен, с лихва от датата, от която е поискана от ищцата, и го е отхвърлил за разликата до предявения размер.
По касационната жалба на Р. И. Г. – от [населено място]: доводът за недопустимост на въззивното решение, с което частично е уважен иск срещу Гаранционния фонд, без произнасяне от последния по претенцията на ищцата и защото са присъдени суми, каквито ищцата не е заявила, е несъстоятелен. Както подробно е изложено в решението след обсъждане на посочените доказателства, ищцата е подала уведомление до ГФ за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от ПТП, по което ГФ е предприел действия за изясняване бил ли е застрахован автомобилът по риска ”Гражданска отговорност” и е отказал плащане поради липса на доказателства – процедурата по чл. 288 ал. 9 КЗ (отм.) е спазена. Заявените от ищцата пред ГФ претенции за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди са и включени от нея в предмета на делото и неоснователно жалбоподателят поддържа, че съдът е присъдил суми, каквито ищцата не е заявила.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по въпросите за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане на изискуема част от разсрочена застрахователна премия и за задължението на застрахователя да уведомява ГФ за сключване и за прекратяване на договора, съгласно чл. 294 ал. 1, вр. чл. 295 ал. 7 КЗ (отм.) – въпроси релевантни за делото, които са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По посочените въпроси след постановяване на решението, е прието ТР № 1/2014г. от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ВКС, О. – т.2 и т.3, постановено и след цитираните от жалбоподателя:Р.№83/05.07.2010 г. по т.д.808/2009 г. на ІІ т.о. и Р.№ 161/13.11.2012 г. по т.д.№607/ 2011 г. на ІІ т.о., на които счита, че въззивното решение противоречи. В т. 2 на посоченото Тълкувателно решение е прието, че застрахователят може да упражни правото си по чл. 202 ал. 2 изр. 2 КЗ (отм.) за прекратяване на застрахователния договор при неплащане пълния размер на разсрочена вноска от застрахователната премия, като елементите от посочения фактически състав са осъществени и разпоредбата е приложима, когато не е платен пълен размер от разсрочената вноска, уговорена е от страните изрична клауза за фингирано писмено предупреждение, при настъпил падеж на разсрочената вноска и изтекъл срок от 15 дни от датата на падежа. Съгласно т. 3 от Тълкувателното решение договорът за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите се счита прекратен с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане на разсрочена вноска, по реда на чл. 260, ал. 2 във връзка с чл. 202, ал. 2 КЗ (отм.), независимо дали застрахователят е изпълнил задължението си по чл. 294 ал. 1 КЗ (отм.) да впише прекратяването на договора в регистъра на Гаранционния фонд.
В съответствие с посоченото Тълкувателно решение е постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК Решение №60/07. 07.2016 г. по т.д.№4305/2013 г. на І т.о., в което е прието, че неспазването от застрахователя на изискването на чл. 294 ал. 1 от КЗ (отм.) да уведоми Гаранционния фонд за прекратяването на застрахователния договор, прави противопоставимо прекратяването на застраховката единствено на застрахования при предявена от него претенция за застрахователно обезщетение, но не и на третите увредени лица, което разрешение е изведено съобразно основните функции на застраховката „Гражданска отговорност“, създадена в обществен интерес – да гарантира, че правото на обезщетяване на увредените вследствие ПТП лица, ще бъде удовлетворено, независимо от платежоспособността на прекия причинител на вредата /деликвента/, и създаденият в продължение на тази цел Гаранционен фонд, чиито задължения за обезщетяване възникват при отпадане(начална липса на основания) отговорността на застрахователите, като третите лица следва да са наясно в кой момент застрахователят се освобождава от отговорност и възниква такава за ГФ, с която цел е създадена разпоредбата на чл. 294 ал. 1 КЗ(отм.). Неизпълнението на задължението на застрахователя да информира центъра за настъпилото към датата на съответното ПТП прекратяване на застраховката, го лишава от възможността да се позовава на този факт при насочена срещу него претенция -в този случай застрахователят би могъл да откаже плащане само на застрахования, който е страна по правоотношението и е обвързан от клаузите на договора или да се възползва от правото си на пълен регрес срещу него, но не и да откаже да компенсира увредените от деликта лица.
Като е направил изводите си въз основа данните по делото в смисъл, аналогичен на изложения, въззивният съд при решаване на изведените въпроси не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК е неоснователно. Доколкото е била създадена противоречива съдебна практика, с постановяване на ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ВКС, О., противоречието е преодоляно – неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните поради противоречие на решението на т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. по д.№1/2000 г на ВКС, ОСГК. Както се изложи по-горе, въззивният съд е обсъдил релевантните за спора доказателства, отговорил е на доводите и възраженията на страните и не е решил въпроса в противоречие с посочената задължителна съдебна практика.
По искането на С. Д. Д. – от Благоевград за допускане на касационно обжалване.
Въпросът за приложение на определения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е релевантен за делото, тъй като обуславя направените от съда изводи. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди 20 000 лв. съдебният състав е съобразил критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС и конкретните данни по делото: възрастта на пострадалата, вида на телесните увреждания, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, на изпитваното чувство на стрес и уплаха, продължителността на възстановителния период, възстановяване на движенията на снагата, възможността за проява на болки в областта на кръста при промяна на атмосферните условия и физическо натоварване. Така решеният въпрос не е решен в противоречие с П. №4/1968 г. и постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК Решение по т.д.№ 486/2012 г. на ІІ т.о.
С оглед изхода по подадените касационни жалби разноски за касационната инстанция не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1047 от 21.05.2015 г. по т.д. № 320/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: