9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
гр. София, 14.01.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 319 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Т. К., срещу решение № 1644 от 30.07.2013г. по т.д. № 2265/2012г. на САС, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение № 266 от 15.02.2012г. по гр.д. № 790/2009г. на СГС, ТО, VІ-7 състав в частта му за отхвърляне на иска на касатора с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 31 988,30 лева, представляваща разликата над уважената част от иска в размер на 36 8002,69 лева до пълния му предявен размер от 68 790,89 лева, и по касационна жалба на [фирма] срещу същото въззивно решение. С потвърденото първоинстанционно решение № 266 от 15.02.2012г. по гр.д. № 790/2009г. на СГС, ТО, VІ-7 състав [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 31 988,20 лева, представляваща неизплатено възнаграждение по договор за строителство от 28.12.2006г., ведно със законната лихва от 25.05.2009г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД да заплати сумата 70 518,82 лева, представляваща дължима съгласно чл.30 от договора за строителство мораторна неустойка за периода от 28.11.2007г. до 25.05.2009г., както и разноски по делото в размер на 10 850 лева. С решението са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] насрещен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 74 131169 лева, представляваща предвидената в чл.4.3 от договора за строителство мораторна неустойка, и насрещен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 8 075 лева, представляваща лихви за забавено плащане на неустойката за периода от 11.02.2008г. до предявяването на насрещната искова молба – 02.07.2009г.
Касаторът [фирма] поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е необосновано, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на процесуалния закон. Поддържа, че въззивният съд е приел за неоснователно оплакването му за наличие на форсмажорни обстоятелства, причинили забавата, без въобще да го обсъди и без да изложи съображения за това. Счита, че препращането към мотивите на първоинстанционното решение не освобождава въззивния съд от задължението да мотивира своето решение, поради което въззивното решение е процесуално незаконосъобразно. Поддържа, че в мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният съд препраща, незаконосъобразно и необосновано е прието, че лошите атмосферни условия нямат характер на непредотвратимо обстоятелство по чл.81 ЗЗД, респ. чл.306 ТЗ, което да води автоматично до обективна невъзможност за изпълнение на задълженията на длъжника, тъй като той би могъл да организира изпълнението на договора, като извършва строителни дейности, които не се влияят от неблагоприятните климатични условия. Счита, че съдът е достигнал до този извод в нарушение на императивния характер на обсъдените от него правни норми, от които следва, че дори и лошите атмосферни условия да не са непреодолима сила по смисъла на чл.306 ТЗ, то нормативно въведените забрани за извършване на СМР при такива условия представляват обективна невъзможност по смисъла на чл.81 ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и оплакването във въззивната жалба, че през договорния период ответното дружество е възлагало на касатора допълнителни СМР, за изпълнението на които е било необходимо допълнително време.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК излага доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:
1. Процесуалноправният въпрос относно задължението на съда да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, от което не го освобождава разпоредбата на чл.272 ГПК – противоречие на въззивното решение с решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
2. Материалноправният въпрос за тълкуването и прилагането на понятията „непреодолима сила” и „обективна невъзможност”, респ. за приложението на разпоредбата на чл.81, ал.1 ЗЗД по търговски спорове в случаите, в които се отнася до обективна невъзможност, а не непременно на непреодолима сила.
3. Материалноправният въпрос, дали е задължително прилагането на разпоредбите, съдържащи се в различни нормативни актове, регламентиращи строителни дейности, които предвиждат изрични забрани за извършване на СМР при неблагоприятни атмосферни условия или прилагането им зависи от волята на страните, които могат да приемат нещо различно, вкл. и когато в договора липсват клаузи, освобождаващи изпълнителя от отговорност за забава при визираните хипотези?
Поддържа, че по формулираните материалноправни въпроси не е налице съдебна практика, поради което допускането на касационно обжалване на въззивното решение е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Касаторът [фирма] оспорва касационната жалба на насрещната страна, като поддържа, че формулираните правни въпроси не са включени в предмета на спора и нито един от тях не е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В касационната си жалба поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като макар в мотивите си първоинстанционният съд да е посочил, че искът с правно основание чл.266 ЗЗД е основателен за сумата 31 988,20 лева, като за разликата до пълния предявен размер е неоснователен, е пропуснал да постанови отхвърлителен дизпозитив, и поради това въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в тази част е без предмет. Поддържа, че дори и да е допустимо, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд е следвало служебно да констатира, че първоинстанционният съд не е обсъдил релевантни за делото факти и доказателства, което представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Излага подробни съображения за незаконосъобразност на изводите на първоинстанционния съд, към чиито мотиви е препратил въззивният съд.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК излага доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:
1. Материалноправния въпрос относно размера на неустойката по чл.92 ЗЗД, при условие, че главницата, върху която се изчислява същата, е компенсирана извънсъдебно – преди предявяване на исковете, поради извънсъдебно прихващане по реда на чл.104 ЗЗД, или по-конкретно – следва ли при частично уважаване на иска поради наличие на извънсъдебно прихващане по реда на чл.104 ЗЗД, да бъде изчислявана мораторна неустойка върху предявения в пълен размер иск или съдебно присъдената неустойка е дължима само върху уважената част от иска, върху която се дължи – въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
2. Процесуалноправният въпрос относно правомощията на въззивния съд при несъответствие на формираната воля на първоинстанционния съд и изразеното в диспозитива и може ли да бъде заздравен порокът на първоинстанционното решение пред въззивната инстанция чрез подаване на въззивна жалба от заинтересованата страна, при наличието на очевидна фактическа грешка, която не е отстранена по реда на чл.250 ГПК пред първоинстанционния съд – въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Касаторът – ищец [фирма] оспорва касационната жалба на ответника, като поддържа, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ЗЗД за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди изцяло постановеното първоинстанционно решение, е приел за безспорно установено възникването на облигационна връзка между страните по силата на договор от 28.12.2006г., по който ищецът е изпълнител, а ответникът е възложител на СМР по изграждане на семеен хотел в [населено място] в груб строеж по одобрен инвестиционен проект. Обсъдил е клаузите на договора относно срока за изпълнение, предвидените междинни плащания, размера на възнаграждението и предвидените неустойка за забавено изпълнение на СМР и за забава в плащанията и е приел, че по делото са представени и приети двустранно подписани протоколи обр.19, съставени в периода от 18.11.2007г до 24.03.2008г., за изпълнени и приети СМР и тяхната стойност, които ищецът е фактурирал с 6 броя фактури, представени в първоинстанционното производство. Приел е, че съгласно заключение на ССЕ актуваните и фактурирани СМР са на обща стойност 68 790,89 лева, а претендираната за забавено изпълнение неустойка по чл.29 от договора възлиза на 36 802,69 лева. Обсъдил е представените по делото договори за допълнително извършени СМР на обекта, възложени на трети лица, на стойност 493 595,30 лева без ДДС, както и това, че по делото не са представени констативни протоколи за удължаване времетраенето на строителството поради неблагоприятни метеорологични условия, установени със справка на Б.. Обсъдил е заключението на тройната СТЕ, според която няма причинна връзка между влошените метеорологични условия и времетраенето на изпълнението – проектантът е разрешил изливане на бетона и то е извършено незабавно съгласно дневника за изпълнение на бетоновите работи. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията в двете въззивни жалби, че съдът в нарушение на дизпозитивното начало е извършил съдебно прихващане без възражение за такова. Приел е, че съгласно изложените в решението мотиви, първоинстанционният съд е зачел погасителен материалноправен ефект на компенсационно изявление на ответника, предхождащо процеса, релевирано с отговора на исковата молба, който съдържа твърдение, че ответното АД е извършило прихващане на основание чл.104 ЗЗД между насрещни вземания – признат от него дълг към ищеца в размер на 56 291,65 лева с ДДС – възнаграждение за актувани СМР и задължение на ищеца за заплащане на неустойка по чл.4.3 на договора в размер на 39 335,22 лева, като цени твърдението за извършено прихващане на двете вземания до размера на по-малкото от тях като признание на неблагоприятен факт – основание за отхвърляне на насрещния иск. Приел е, че съдът не е съпоставил съдържанието на действителното изявление за компенсация в представеното по делото и неоспорено писмо с неликвидно спорно вземане и не е обсъдил несъответствията относно размера на компенсационното изявление поради неликвидност на активното вземане на компенсиращия за неустойка, квалифицирайки прихващането като неблагоприятен за ответника юридически факт с неизгодни за него последици, без да излага съображения в подкрепа на този извод, но заинтересована страна не се позовава в жалбата си на този пропуск, а поддържа невярното твърдение, че никъде в отговора на исковата молба не се поддържа, че е извършено извънсъдебно прихващане. Поради това, като е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е потвърдил обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на [фирма]:
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор, е важен. По него е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд е изложил мотиви по съдържащите се във въззивната жалба доводи на двете страни във връзка с извършено без изрично възражение съдебно прихващане, както и, обсъждайки събраните по делото доказателства, е приел за недоказано наличието на причинна връзка между влошените метеорологични условия и времетраенето на изпълнението, като по този начин е отговорил на изложените във въззивната жалба на ищеца оплаквания, свързани с наличието на неблагоприятни атмосферни условия за процесния период и нормативната забрана за извършване на СМР при такива условия. Въззивният съд се е произнесъл и по правно релевантните факти – извършването в изпълнение на сключения договор на СМР, за които са съставени протоколи обр.19 и фактури, и е приел, че е възникнало задължение за заплащане на договореното възнаграждение за тези СМР. По този начин, както и препращайки съгласно чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд се е произнесъл по правнорелевантните факти, обуславящи насрещните права на страните.
Формулираният материалноправен въпрос за тълкуването и прилагането на понятията „непреодолима сила” и „обективна невъзможност”, респ. за приложението на разпоредбата на чл.81, ал.1 ЗЗД по търговски спорове в случаите, в които се отнася до обективна невъзможност, е обусловил изводите на въззивния съд, но по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай жалбоподателят е посочил бланкетно, че отговорът на формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да аргументира твърденията си, като обоснове релевантността на този въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, разпоредбите на чл.81, ал.1 ЗЗД и чл.306 ТЗ са ясни и по приложението им е налице съдебна практика, която не се налага да бъде променяна. Въззивният съд не е отрекъл приложимостта на разпоредбата на чл.81, ал.1 ЗЗД към търговските сделки и се е произнесъл по възражението на ищеца за наличие на обективна невъзможност за изпълнение, респ. за наличие на непреодолима сила, като е съобразил конкретните факти и събрани по делото доказателства и е приел за недоказано, че неблагоприятните атмосферни условия са се отразили на срока за извършване на строителството. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
Вторият формулиран от касатора материалноправен въпрос относно характера /диспозитивен или императивен/ на разпоредбите, съдържащи се в различни нормативни актове, регламентиращи строителни дейности, които предвиждат изрични забрани за извършване на СМР при неблагоприятни атмосферни условия, не е обусловил извода на въззивния съд – съдът е приел за неоснователно възражението на ищеца за наличие на обективна невъзможност за изпълнение, респ. за наличие на непреодолима сила, поради това, че не е доказано неблагоприятните атмосферни условия да са се отразили на срока за извършване на строителството, т.е. поради липса на причинна връзка между констатираната забава на строителството и неблагоприятните атмосферни условия. Поради това по отношение на този въпрос не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По касационната жалба на [фирма]:
Формулираният от касатора – ответник материалноправен въпрос, свързан с последиците на извънсъдебното прихващане и дължимостта на неустойка за забавено изпълнение на задължение, погасено чрез такова прихващане, е обусловил решаващите изводи на съда, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В настоящия случай касаторът е обосновал съображенията си на фактите по конкретното дело и е посочил, че отговорът на формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради непълнотата на съдебната практика по прилагането му, което ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, без да обоснове релевантността на този въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, материалноправната разпоредба на чл.104, ал.2 ЗЗД не е непълна или неясна, което да налага формиране на практика по тълкуването й с цел преодоляване на недостатъците й. Не са налице и данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд при несъответствие на формираната воля на първоинстанционния съд и изразеното в диспозитива не е важен за делото. Този въпрос е формулиран като релевантен за настоящото дело с оглед изложеното в касационната жалба и изложението невярно твърдение, че е налице несъответствие между формираната от първоинстанционния съд в мотивите на решението му воля и изразеното в диспозитива. В мотивите на решението си първоинстанционният съд е приел, че искът с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД се явява основателен за сумата 31 988,20 лева, след приспадане на прихванатите от ответника извънсъдебно суми, като за разликата до пълния предявен размер искът следва да бъде отхвърлен. На така формираната воля кореспондира диспозитива на първоинстанционното решение, с който ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.226, ал.1 ЗЗД сумата 31 988,20 лева, представляваща неизплатено възнаграждение по договор за строителство от 28.12.2006г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. Следователно не е налице очевидна фактическа грешка на първоинстанционното решение и поради това, както и да се отговори на процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивния съд, сезиран с въззивна жалба срещу такова решение, това няма да се отрази на крайния изход на спора. По изложените съображения настоящият състав приема, че този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Така мотивиран, настоящият състав приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т. и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора – ищец не се дължат разноски. На касатора – ответник следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева, заплатено за изготвяне на писмен отговор на касационната жалба на ищеца.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1644/30.07.2013г. по т.д. № 2265/2012г. на САС, ТО, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 2 000 лева /две хиляди лева/ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: